Стив Бери
Гробницата на императора (15)

12

— Разговаряли сте с премиера за мен? — учудено попита Ни.

— Много пъти — кимна Пау. — Разговаряхме и за бъдещето на народа.

— Но защо е избрал за събеседник именно вас?

— Преди време бяхме доста близки. Той съвсем не е импотентен безумец, за какъвто мнозина го смятат.

Ни си даваше сметка, че повечето членове на Централния комитет отдавна вече не се интересуват какво мисли премиерът. Болният осемдесетгодишен старец се задържаше на поста си просто защото все още не се беше появил кандидат с достатъчно силна подкрепа. Пау беше прав. В Китайската комунистическа партия цареше разкол, който рано или късно щеше да доведе до случилото се през 1976 г., малко преди смъртта на Мао. Тогава съпругата на вожда и още трима нейни съратници създадоха така наречената „Банда на четиримата“. Премиерът Дън Сяопин успя да й се противопостави, печелейки политически контрол в идеологическата битка между легализма и конфуцианството вътре в партийната върхушка, далеч от полезрението на обществото. Сега нещата се развиваха по същия начин.

— За какво се бори премиерът в момента?

— Опитва се да реши какво е най-добро за Китай.

Това не означаваше нищо.

— Министре, вие може би наистина се радвате на силна политическа подкрепа. Но тази подкрепа ще се изпари в мига, в който „Ба“ се доберат до властта. Те са заклети легалисти и с всяко свое действие се стремят към тотално и безмилостно потисничество. Бъдете сигурен, че няма да ви търпят.

— Защо трябва да се страхувам от група евнуси?

Пау махна към отворената врата, водеща към изложбената зала през двора.

— Там имам голяма колекция от ръкописи, свързани с нашето минало. Уникални текстове, но сред тях липсва Магна Харта. В историята ни няма велики форуми, прокламиращи независимост. Наследството ни се изчерпва с деспотизъм, упражняван от военачалници, императори и комунисти. Всички до един заклети легалисти.

— Това ми е добре известно. Преди време и вие сте работили за тях.

— А защо мислите, че вашето бъдеще ще е по-различно? Какво можете да дадете на Китай, ако спечелите премиерския пост?

Ни често си беше задавал този въпрос. Страната беше изправена на ръба на разрухата. Сегашната икономическа система не беше в състояние да създаде достатъчно богатство и високи технологии, за да се конкурира с останалия свят и едновременно с това да изхранва население от милиард и половина. Идеята на Мао да съсредоточи всички икономически лостове в ръцете на държавата беше безвъзвратно провалена, но същата съдба бе постигнала и политиката на Дън за безусловно насърчаване на чуждестранните инвестиции. Бе довела до експлоатация.

Управлението на страна като Китай можеше да се сравни с вдигането на хвърчало при пълно безветрие. Нагласяваш опашката, променяш дизайна, тичаш по-бързо. Но без вятър всичко е обречено на провал. В продължение на десетилетия китайските лидери бяха игнорирали факта, че няма вятър. И продължаваха обречените си усилия да вдигнат хвърчилото.

— Искам да направя пълна промяна — тихо рече той и почти се изненада, че изрече тези думи на глас.

Пау беше успял да ги изтръгне от него. Как е възможно този старец да го познава толкова добре?

— Някога народите, които сме покорявали, или онези, които са ни покорявали, охотно приемали превъзходството на китайския начин на живот с неговото развито земеделие, писменост и изящни изкуства — продължи Пау. — Те изпитвали възхищение към нашето общество и искали да бъдат част от него. Това желание се изпълнявало с помощта на хуманния конфуциански ритуал, който набляга на хармонията, йерархията и дисциплината. Съществуват безброй древни текстове за народи, които преди столетия са престанали да съществуват като отделни етнически групи благодарение на тази доброволна асимилация. Но какво се е случило по-късно? Какво ни е тласнало в нежелана посока?

— Стремежът към самоунищожение — промълви Ни.

Китай действително беше преминал през последователни цикли на унификация и фрагментация, всеки от които беше отнемал нещо невъзвратимо. Частица от колективната съвест. Частица от Китай.

— Сега разбирате защо си тръгнах — тихо добави Пау.

Всъщност не беше така.

— Нашите династии рухвали с някаква зловеща предсказуемост — продължи Пау. — В началото техните лидери често демонстрирали целеустременост и вдъхновение, но онези след тях били мекушави и немотивирани марионетки. Корупцията неизбежно процъфтявала, законите били безсилни да предотвратят алчността за власт и пари. Липсата на ясни правила създава хаос в наследяването на властта. Армията отслабва и това провокира зараждането на недоволство и бунтове. Управлението се изолира и отслабва, краят е ясен. — Пау направи малка пауза и добави: — Такава е била съдбата на всички китайски династии в продължение на шест хиляди години. Сега е ред на комунистите.

Ни нямаше как да оспори това заключение. В съзнанието му изплува споменът за едно пътуване на юг преди няколко месеца във връзка с друго разследване. От летището го взе местен функционер и негов стар приятел. От двете страни на пътя имаше големи билбордове, които рекламираха строителството на нови жилища с плувни басейни, градини и модерни кухни.

— Народът се умори от културни революции и войни — беше казал приятелят му. — Днес хората искат материални придобивки и нищо друго.

— А ти? — попита го Ни.

— Аз също. Удобствата на живота ми харесват.

Този отговор остана запечатан в съзнанието му. Той ясно показваше днешното състояние на Китай, чието правителство се занимаваше със закърпване на проблеми или създаването на нови. Мао проповядваше гордост в бедността, но за беда никой вече не вярваше в това.

Пау се наведе и изписа два големи йероглифа в пясъка на градинската пътека.

— Революция — прочете Ни.

— По-скоро оттегляне на мандата — поясни Пау, докато се изправяше. — Всяка династия е използвала тази фраза като оправдание за своя възход. При падането на Цин през хиляда деветстотин и дванайсета година и насилственото сваляне на последния император използвахме именно нея. През четирийсет и девета Мао измъкна мандата от Чан Кайши и създаде републиката, наследила династията Цин. Но днес настъпи времето за ново оттегляне на мандата. Въпросът е кой ще оглави този процес.

Ни го гледаше втренчено, с открито съмнение. Следователят в него отстъпи място на политическия лидер, какъвто искаше да бъде.

— Комунизмът изживя своята политическа роля — продължи Пау. — Той вече няма подкрепата на неконтролирания икономически растеж и безогледния национализъм. Вече няма никаква връзка между държавната форма на управление и народа. Рухването на съветската империя бе ясен сигнал за онова, което ни предстои. Безработицата е извън контрол и засяга стотици милиони. Няма извинение за пренебрежението на властта към този проблем. Същото се случи и в Москва преди десетина-двайсет години. Министре, вие трябва да сте наясно, че национализмът, който е удобен за партията днес, утре може да хвърли Китай в лапите на фашизма.

— Но защо мислите, че аз се боря за власт? — процеди Ни. — Наистина ли смятате, че това е моята цел? А също и на хората, които ме подкрепят?

— Открихте, че имате проблем, нали?

В душата на Ни отново се появи мъчителният въпрос откъде възрастният мъж, с когото се бе запознал едва днес, знаеше за всичките му проблеми.

— Плаши ви рухването на Москва — добави Пау. — И няма как да не ви плаши. Но ние сме различни. Умеем да живеем с противоречията много по-добре от тях. Нашите лидери винаги са се обявявали за конфуцианци, но са управлявали като легалисти, без никой да си задава въпроса за това противоречие. И още нещо: за разлика от руснаците огромната част от нашето население не страда от липсата на вещи, гарантиращи удобен и лесен живот. Нашата партия не е глупава. И едва ли ще стигне до политическо самоубийство въпреки всичките си недостатъци. Дилемата пред вас е ясна — как да убедите милиард и половина човешки същества да зарежат нормалния живот и да ви последват към неизвестното?

Ни замълча, очаквайки отговора на този въпрос. И той не закъсня.

— Гордостта, министре. Просто и ясно. Отговорът се крие в начина, по който ще успеете да я пробудите.