Стив Бери
Гробницата на императора (50)

47

Малоун насочи поглед към зеленото око на високопланинското езеро, изпъстрено с черните точки на джонките и белите зайчета на вълните.

Езерото Диен.

Зелени планински склонове покриваха западния бряг. Източният беше равнинен, изпъстрен с кафявите кръпки на разорани ниви. Няколко километра по-нататък димяха комините на малко рибарско селце.

Той спусна машината на височина 150 метра. Касиопея разкопча колана и се наведе напред. Той беше видял на картата, че планините на запад се наричат Си Шан. По един от склоновете им се виждаха каменни стъпала, които водеха към поредица от храмове с високи пагоди.

— Формата на хълма наподобява наведена над езерото жена, чиито коси са потопени във водата — обади се Пау. — Наричат го Спящата красавица.

Много точно определение, помисли си Малоун.

— Храмовете са от времето на династиите Юан, Мин и Цин. През осемнайсети век един монах даоист изсякъл дълъг коридор в скалите, нагоре към върха. Според легендата секачът му се счупил малко преди да стигне до целта си, а той се отчаял и се хвърлил в езерото. Петдесет години по-късно последователи довършили неговото дело и нарекли прохода „Вратата на дракона“.

— Звучи като туристически справочник — подхвърли Касиопея.

— На практика легендата е много близо до истината.

Иван беше казал, че езерото се простира на четирийсет километра от север на юг и Малоун беше склонен да му повярва, защото водата стигаше чак до хоризонта.

— Да видим какво има долу, преди да кацнем — подхвърли той, намали скоростта и избута щурвала напред.

Полетът на север до провинция Юнан беше преминал спокойно, в небето не се виждаха други самолети. Свикнал с безпрепятственото пътуване, той започна да се отпуска. Но в един момент крилете на „Туин Бий“ рязко се разтърсиха. Двигателите се задавиха, но после бързо възстановиха нормалната си работа.

Едрокалибрените куршуми пробиха корпуса и свирнаха във вътрешността на кабината. През дупките нахлу хладен въздух. Дясното крило увисна от нови попадения, елероните се откачиха и машината рязко се наклони наляво, отказвайки да се подчинява на управлението.

— Какво беше това? — попита Касиопея.

Вместо отговор над главите им с грохот се стрелна реактивен самолет, който изчезна в синьото небе. От моторите му излитаха пламъци.

— Оръдеен огън — отвърна Малоун.

Делтовидният корпус на изтребителя се стопи в далечината, но бялата диря изгорели газове зад него показа, че завива за нова атака.

— Изтребител на Народноосвободителната армия, който неслучайно е тук — уточни той. — Китайците са ни очаквали.

Малоун се опита да възстанови контрола над машината. Липсата на синхрон в работата на двата двигателя ставаше все по-отчетлива. Всеки пилот отчиташе разликите в звука, но тези тук крещяха един срещу друг като сопрано и баритон.

— С какво да помогна? — попита Касиопея.

— Кажи ми къде се намира изтребителят.

— Отзад е и лети право към нас — спокойно съобщи Пау.

Летяха ниско над езерото. Той се издигна на 300 метра. „Туин Бий“ не можеше да съперничи на модерната авионика и насочваните с радари ракети. И все пак притежаваше едно оръжие.

— Колко далече?

— Трудно е да се каже. Няколко километра.

Малоун беше имал достатъчно контакти с пилоти изтребители от различни националности и отлично знаеше мисловната им нагласа. Та нали беше мечтал да бъде един от тях? Тук ставаше въпрос за лесна плячка. Ястреб срещу гълъб. Пилотът щеше да изчака до последния момент, преди да открие огън.

Малоун провери скоростта.

„Туин Бий“ летеше с малко под 110 километра в час.

В главата му изплуваха думите на инструктора: Никой не търси колизия в небето. Височината е твой приятел.

— След няколко секунди ще ни настигне — предупреди Касиопея.

Малоун се надяваше, че машината ще се справи с това, което беше намислил. Дясното крило бе извън строя, но лявото и опашката изглеждаха в ред. Най-важното беше, че двигателите работеха. Изчака още две секунди, после отвори дроселите докрай и рязко изтегли щурвала. Носът се вирна и амфибията с грохот започна да набира височина. Покрай кабината се стрелнаха трасиращи куршуми.

700 метра.

850.

1000.

Изтребителят се стрелна под тях, от турбините му излитаха гъсти струи черен дим. Изтребителите не са пригодени да летят на малка височина. Те действат най-добре в стратосферата, а не близо до земята, където двигателите и компютрите им се влияят от странични фактори.

Малоун се издигна на 1100 метра.

— Стомахът ми е в гърлото — оплака се Касиопея.

— Трябваше да предприема нещо, което онзи пилот не очакваше.

— Със сигурност го постигна.

От едно опасно пътуване с хеликоптер над Централна Азия с Виктор на пилотското място той знаеше, че малките самолети съвсем не са любимото й транспортно средство.

Напрегна взор през челното стъкло. Изтребителят беше далеч, но бързо се приближаваше. Малоун си даваше сметка, че пилотът може по всяко време да ги свали с някоя ракета въздух-въздух. После в съзнанието му изплува още един от уроците на флотския инструктор: Учи се от чуждите грешки.

— Спускаме се — обяви той.

Намали скоростта и спусна задкрилките. Въздушните течения над езерото бяха доста силни и това влошаваше положението. Наведе лявото крило и започна плавен завой. После рязко смени посоката и изравни хоризонтално машината. Намираха се на 300 метра над водната повърхност.

— Виждаш ли изтребителя?

Касиопея въртеше главата си на всички страни.

— Не, но това нищо не означава. Може би вече ни е хванал на мушка.

Съзнавайки тази опасност, той се опитваше да задържи машината в хоризонтално положение. Не беше лесно, защото контролните уреди в дясната част изобщо не се подчиняваха на командите.

— По всяка вероятност сме в капан — обади се Пау Уън.

— Гениално прозрение! — иронично подхвърли Малоун и погледна многозначително към Касиопея. Виктор. Не можеше да бъде никой друг. Китай беше огромна държава, но те ги очакваха именно тук, над езерото Диен, където ги беше изпратил Иван.

Върховете на дърветата стремително се приближаваха и той изви към езерото. За късмет най-близката джонка се намираше на повече от километър. Порив на вятъра ги тласна надясно. Той вдигна носа и го задържа в това положение.

Никога не беше кацал върху вода. Съзнаваше, че трябва да държи сметка за дълбочината и разстоянието. Трябваше да намали скоростта до минимум и да остави корпуса да се плъзне по повърхността. Подскачането по вълните беше последното нещо, което желаеше. В същото време се тревожеше, че могат да зависнат във въздуха и да паднат като камък. За късмет, съдейки по върховете на дърветата, страничен вятър почти липсваше. Той реши да действа по най-лесния начин и изключи двигателите. Направи го в момента, в който последните дървета изчезнаха под корпуса и пред тях се ширна водата.

— Радвам се, че тук е достатъчно широко — обади се Касиопея.

Той също. Имаше достатъчно разстояние за плъзгане по повърхността. Вирна носа на хидроплана, за го приводни най-напред с опашката. В последния момент Малоун си помисли, че плавниците под крилата трябва да останат над повърхността, защото в противен случай лесно можеха да се превърнат в котви. Машината подскочи един-два пъти, после започна да се плъзга. Щурвалът се изви до крайно положение, самолетът се завъртя и спря на около двеста метра от брега. Малоун отвори вратата. Касиопея направи същото от другата страна.

Хидропланът подскачаше по вълните. Корпусът му беше надупчен от куршуми. Малоун огледа небето. Изтребителят не се виждаше. Далеч на юг блесна светкавица. Миг по-късно в утринното небе се появи бяла следа от изгорели газове.

Той моментално разбра какво се случва. Беше изстреляна ракета въздух-земя, чийто радар ги беше прехванал.

— Скачайте във водата! — изкрещя той. — Веднага! Гмуркайте се надълбоко!

Изчака част от секундата, за да се увери, че Касиопея и Пау са изпълнили заповедта му и потъват в зеленикавата вода. После и той скочи и загреба енергично към дъното, без да обръща внимание на студа, който прониза тялото му. В съзнанието му се мерна друга тревожна мисъл. Замърсяването. Имаше голяма вероятност това езеро да е пълно с отрови.

Експлозията дойде няколко секунди по-късно. Прякото попадение на ракетата напълно унищожи „Туин Бий“. Малоун изви тяло и зарита енергично. Главата му изскочи на повърхността, очите му потърсиха амфибията, която се беше превърнала в пламтящи отломки. Секунда по-късно край него се появиха главите на Пау и Касиопея.

— Добре ли сте? — подвикна той.

И двамата кимнаха.

— Трябва да се доберем до брега.

Той направи кръг около горящите останки и се насочи към тях. Извърна глава на юг, точно навреме, за да засече малката точица, която бързо нарастваше. Изтребителят се завръщаше.

— Легнете по очи и се отпуснете! — напрегнато извика той. — Преструвайте се на умрели и не мърдайте, докато изтребителят не се разкара!

След тези думи сам се излегна във водата с разперени ръце, надявайки се номерът да мине. Продължаваше да се пита защо пилотът на изтребителя просто не ги беше свалил. Това би било детска игра, особено в началото, когато никой не подозираше за съществуването им. Може би идеята му е била да ги унищожи над езерото и отломките да потънат без следа. Разперените ръце позволяваха на тялото му да се задържи на повърхността. Надяваше се, че пилотът няма да се подсигури с няколко откоса на бордовите картечници.