Стив Бери
Гробницата на императора (21)

18

Касиопея включи на първа, отпусна съединителя и тойотата се стрелна надолу по пътя. Още две превключвания и мина на трета. Не знаеше къде отива, просто искаше да е по-далеч от Виктор Томас. Дали той наистина повярва, че ще го вземе със себе си? Тя погледна в огледалото за обратно виждане, но пътят зад гърба й беше пуст. От двете му страни нямаше дървета. Зеленината се нарушаваше единствено от белите петна на кротко пасящи крави и островърхите църковни кули в далечината. Вече беше наясно, че се намира някъде в Централна Белгия, тъй като тук липсваха гористите долини и високите плата, типични за южните части на страната. Близо до границата с Германия имаше тресавища и блата, а на север беше океанът.

Тя превключи на четвърта, увеличи скоростта и погледна към дигиталния часовник на таблото. Пет и двайсет следобед. Стрелката на резервоара сочеше, че е три четвърти пълен.

Прекалено удобно. Виктор бе изпратил пазача в килията й, сигурен, че тя ще се справи с него. После я бе чакал да се появи, симулирайки разговор по телефона. Тя си спомни последния им контакт в Централна Азия, когато Виктор уж беше на нейна страна.

— Не, няма начин — полугласно промърмори тя и натисна спирачките.

Тойотата поднесе и спря. Тогава Виктор играеше друга роля, като преминаваше ту на страната на азиатците, ту на американците и обратно. В крайна сметка действително й помогна, но днес? Явно искаше тя да използва колата. Добре, така да бъде. Но нямаше да тръгне към музея „Дрис ван Егмонд“ в Антверпен, който по това време със сигурност бе затворен. Щеше да изчака настъпването на нощта и тогава щеше да прибере лампата. Но без да води Виктор със себе си.

Отново включи на първа и потегли. След два километра стигна някакво кръстовище. Според табелата Антверпен се намираше на двайсет километра в западна посока. Тя натисна газта и пое натам.

* * *

Ни се спусна по стълбите след изненадващо пъргавия Пау Уън, който се насочи към вътрешния двор и плесна три пъти с ръце. От една врата насреща се появиха четирима млади китайци, облечени със сиви гащеризони и черни маратонки. Единият от тях му се стори познат. Разбира се. Това беше мъжът от видеото.

— Да, министре, той служи при мен — кимна Пау.

Младежите се приближиха с пружинираща походка и застанаха в редица пред господаря си. Очите им гледаха спокойно, лицата им бяха безизразни.

— Четирима въоръжени мъже се приближават към входния портал — кратко поясни Пау. — Знаете какво да правите.

Те кимнаха едновременно и изчезнаха.

— Мислех, че живеете сам — обади се Ни.

— Никога не съм казал подобно нещо.

Гневът на Ни надделя, пръстите му се вкопчиха в ръката на Пау.

— Уморих се от лъжите ви! Не съм човек, с когото можете да си играете!

Пау очевидно не хареса докосването.

— Убеден съм, че е така — изсъска той. — Но докато се правите на важен, към къщата ми се приближават въоръжени мъже. Сигурен ли сте, че не са дошли за вас?

Ни разхлаби пръстите си. Не, не беше сигурен. Пау му направи знак да го последва обратно в къщата. Влязоха в нещо като малко антре. Обзавеждането се изчерпваше с овална червена рогозка и два лакирани черни шкафа. В тях висяха различни модели пистолети, окачени на сребърни куки.

— Избирайте, министре — покани го той.

Ни посегна към един глок.

— Зареден е, резервните пълнители са в чекмеджето — информира го Пау.

Ни провери оръжието, за да бъде сигурен, а после взе още три резервни пълнителя. С пистолет в ръка веднага се почувства по-добре.

Пау го стисна за рамото и прошепна:

— А сега нека изпратим съобщение до Карл Тан. Той трябва да разбере, че предстоящата битка няма да е лесна за него.

* * *

Касиопея навлезе в покрайнините на Антверпен. Познаваше града много добре, тъй като често беше идвала тук. От едната страна се виеше река Шелд, а другите три се заемаха от широки булеварди, носещи имената на съюзническите сили, които се бяха сражавали за свободата на Фландрия по време на Първата световна война. Историческият център се простираше около катедрала с остри кули, ренесансовата сграда на кметството и мрачен замък. Градът трудно можеше да се нарече туристически обект, но всичко в него напомняше, че някога е бил един от най-важните центрове на континента.

Тя подмина железопътната гара — сграда от мрамор, стъкло и ковано желязо от началото на XX век, а после спря колата на една ясно очертана забранена за паркиране зона. Надяваше се местната полиция много бързо да я вдигне. Пъхна пистолета в колана си и придърпа над него краищата на блузата си. Чувстваше се изтощена — както физически, така и психически. Имаше нужда от сън. Но сега най-важното беше да се отърве от Карл Тан най-малкото докато бъде готова да преговаря.

Пресече улицата и тръгна към градската зоологическа градина край дълга редица от цъфнали дървета. Зелен парк разделяше гарата и градския природонаучен музей. Наоколо беше безлюдно, тъй като зоологическата градина беше отдавна затворена. Седна на една пейка, от която паркираната кола се виждаше добре. Дънерът на близкото дърво предлагаше добро прикритие. Излегна се и намести пистолета под блузата си. Най-малко три часа я деляха от настъпването на мрака. Възнамеряваше да ги използва за почивка. И за наблюдение.