Стив Бери
Гробницата на императора (16)

13

Копенхаген

Малоун седеше в кафене „Норден“ на една масичка до отворения прозорец на втория етаж, от който се разкриваше отлична гледка към оживения Хобро Плац. Срещу него се бяха настанили Стефани Нел и Иван, а двамата му охранители седяха долу, на една маса на открито.

— Препоръчвам ви доматената крем супа — подхвърли той. — Тук я правят превъзходно.

— От доматите получавам газове — промърмори Иван и потърка корема си.

— На всяка цена трябва да избегнем това — намръщи се Стефани.

Малоун я познаваше отдавна, още от времето, когато бе един от дванайсетте агенти на специалния отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието, създаден и оглавен от нея. Тя лично беше подбирала хората в съответствие с техните специфични качества. Той бе привлякъл вниманието й с кариерата си във флота, където беше стигнал до чин капитан, пилотските си умения и самообладанието в опасни ситуации. Дипломата на юрист от университета „Джорджтаун“ и поведението в съдебната зала бяха допълнително предимство при избора му. Присъствието на Стефани в Дания в този прекрасен ден беше сигнал за неприятности, а връзката й с Иван означаваше, че нещата са сериозни. Той прекрасно знаеше какво е отношението й към работата с руснаци. Само неприятности. И беше съгласен с нея.

Почти всички маси в кафенето бяха заети, а хората, повечето от тях с купища покупки в ръце, продължаваха да се изкачват и слизат по стълбите в далечния край на залата. Малоун беше учуден, че разговарят на публично място, но прие, че Стефани знае какво прави.

— Какво става тук? — обърна се към някогашната си шефка той.

— Преди няколко дни научих, че Касиопея се е забъркала в нещо с Лев Соколов. А също така и за интересите на руснака.

Малоун все още беше бесен заради двойното убийство.

— Вие ликвидирахте двамата, които преследвах, и така ме принудихте да се разправям с вас — обърна се към Иван той. — Направихте го, за да не измъкна някакви сведения от тях, нали?

— Те са лоши хора. Много лоши. Напълно заслужиха онова, което ги сполетя.

— Не знаех какво ще се случи, но не съм изненадана — обади се Стефани.

— Вие двамата се познавате отпреди, така ли? — погледна я той.

— Да, имало е случаи да работим заедно.

— Не съм ви молил за помощ — каза Иван. — Америка не бива да бъде замесена.

Но Малоун си даде сметка, че Стефани се е намесила на принципа на старата поговорка „поддържай близки отношения с приятелите и още по-близки с враговете си“.

— Касиопея се е забъркала в нещо много по-сериозно, отколкото предполага, Котън — рече с въздишка Стефани. — В момента Китай се раздира от вътрешнопартийни борби. Първият вицепремиер Карл Тан и началникът на отдела за борба с корупцията в Централния комитет Ни Юн водят жестока битка за властта. Следим я внимателно и вече можем да кажем, че тя се превръща в открита война. Самата аз разбрах за участието на Касиопея едва преди няколко дни. Поразровихме се малко и открихме, че Иван също преследва определени интереси…

— След което скочи в първия самолет за Дания — довърши вместо нея Малоун.

— Такава ми е работата, Котън.

— Но не и моята — поклати глава той.

— Никой от нас не иска войната да бъде спечелена от Тан — обади се Иван. — Той е като Мао, само че още по-лош.

Малоун посочи Иван.

— Този човек ми каза за отвлеченото дете и за Лев Соколов.

— Другарят Соколов е геолог — обясни Иван. — Да речем, че разполага с информация, с която не би трябвало да разполага.

— Каква по-точно? — попита Малоун.

— По-добре да не знаеш — поклати глава Иван.

— А ти знаеш ли? — извърна се към Стефани той.

Тя не отговори. Гневът му нарасна.

— В какво толкова се е забъркала Касиопея, че са я изтезавали с водната дъска?

Стефани отново не каза нищо, макар да личеше, че знае отговора. Вместо това тя спря поглед върху лицето на Иван и късо нареди:

— Кажи му.

Руснакът се замисли, а Малоун изведнъж разбра, че той не е оперативен агент, а е от онези, които вземат решенията. Също като Стефани.

— Вит иска да се сдобие с едно произведение на изкуството — наруши мълчанието си Иван. — Стара лампа, която Карл Тан също желае да притежава. Тя е причината Тан да притисне Соколов, който отказал да му сътрудничи. И той отвлякъл сина му. После Соколов направил две стъпки, които Тан не очаквал — обадил се на Вит и изчезнал. Вече две седмици никой не го е виждал. — Пръстите му звучно изщракаха. — Просто ей така!

— А Карл Тан е отвлякъл Касиопея? — вдигна вежди Малоун.

— Бих казал, че да — кимна Иван.

— Какво стана днес, Котън? — попита Стефани.

Той й разказа за писмото и изтезанията с водната дъска. Както и за своята импровизация.

— Това беше най-доброто, което измислих. Разбира се, не знаех, че ще имам публика.

— Мога да те уверя, че и ние щяхме да проследим тези двамата, за да видим къде ще ни отведат — каза Стефани. — А после щях да те информирам. Убийството им не влизаше в плановете ми.

— Американци! — процеди Иван. — Пъхате си носа в нашите работи, а после ни учите как да действаме!

— Мисли разумно — тежко го изгледа Малоун. — Убихте единствените хора, които можеха да ни дадат някаква следа.

— Случва се — сви рамене Иван. — Задоволяваш се с онова, което остава.

Малоун усети, че му се иска да забие юмрук в дразнещата мутра на мръсника, но все пак се въздържа и побърза да смени темата:

— С какво е толкова важна онази лампа?

— Изровили са я от някаква древна гробница — сви рамене Иван. — А Соколов трябва да я открие и да я предаде на Тан.

— Къде е тя?

— В Антверпен. Това е причината Вит да тръгне за там преди четири дни. А след още два тя изчезна.

Какво бе накарало руснаците да предприемат подобна сложна разузнавателна операция с участието на оперативни агенти на средно и високо ниво, запита се Малоун. И на всичкото отгоре да пренебрегнат интересите на американците и да застрелят двама души насред Копенхаген? Трябва да бе нещо изключително важно. А защо Вашингтон проявяваше толкова голям интерес, че бе изпратил началника на отряда „Магелан“? Обикновено се обръщаха към Стефани само когато нормалните разузнавателни канали се окажеха блокирани. Касиопея със сигурност беше попаднала на нещо важно. Доказателство за това бяха мъченията, на които бе подложена. Дали не я изтезават и в този момент? Убитите пред входа на хотел „Д’Англетер“ не бяха успели да докладват, от което следваше, че изпратилият видеоматериала вече бе разбрал, че нещо се е объркало.

— Трябва да се върна при компютъра си — каза на глас той. — Може би отново ще се свържат с мен.

— Едва ли — поклати глава Стефани. — Импровизациите на Иван вероятно са решили съдбата й.

Малоун не искаше да чува подобни думи, но тя вероятно беше права. Гневът отново заклокочи в гърдите му. Още по-силен.

— Май изобщо не ти пука, а? — извика той, спрял тежък поглед върху Иван.

— Гладен съм — спокойно обяви руснакът, вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и посочи към чинията на близката витрина, показвайки пет пръста. Жената кимна в знак, че е разбрала колко порции пушена риба да донесе.

— И това ще ти докара газове — жлъчно подхвърли Малоун.

— Но е вкусно — отвърна Иван. — Датчаните умеят да приготвят риба.

Малоун помълча известно време, после се обърна към Стефани.

— Операцията е поверена изцяло на „Магелан“, така ли?

— Да, до последния детайл — кимна тя.

— Какво се иска от мен? — попита той, посочи Иван и саркастично добави: — Нашият сержант Шулц не чува, не вижда и не знае нищо!

— Кой ти каза? — засегна се руснакът. — Аз знам много неща, освен това си падам по „Героите на Хоган“.

— Ти си един тъп руснак и нищо повече.

— Аха, ясно — ухили се широкоплещестият мъж. — Искаш да ме ядосаш, нали? Дебелият тъпак ще си изпусне нервите и ще изплюе нещо! — Косматият му показалец се размаха пред лицето на Малоун. — Гледаш прекалено много „От местопрестъплението“, приятелю. Или „Морски детективи“. И аз си падам по тях, особено по бореца за справедливост Марк Хармън.

— Какво трябваше да стане, когато Касиопея открие лампата? — смени тактиката Малоун.

— Дава я на Тан, а той връща момчето.

— Но ти не вярваш, нали?

— Аз ли? Не. Карл Тан е мръсник. Момчето си е заминало. Аз го знам, ти го знаеш…

— Касиопея също го знае — довърши вместо него Стефани.

— Точно така — кимна Малоун. — По тази причина тя не бърза да свали картите си и е скрила лампата. Те са я отвлекли, а тя им е казала, че лампата е у мен, за да печели време.

— Не я познавам добре — рече Иван. — Умна ли е?

Може би недостатъчно умна, въздъхна наум Малоун.

— Нашият приятел твърди, че евнусите щели да завземат властта в Китай — обърна се към Стефани той. — Някаква организация, наречена „Ба“.

— Това е вярно — кимна тя. — Радикална организация с големи амбиции, които няма да донесат нищо добро на никого. Държавният департамент ги смята за малко вероятен претендент за властта, но греши. Това е една от причините да съм тук, Котън.

Той веднага разбра колебанията й. Руснаците или китайците? Главоболие или разстроен стомах? Но усети и нещо друго, което тя не желаеше да обсъжда точно в този момент.

Сервитьорката донесе петте порции риба, която изглеждаше току-що уловена.

— Охо, много добре! — потърка ръце Иван. — Сигурни ли сте, че не искате да я опитате?

Малоун и Стефани едновременно поклатиха глави. Иван се нахвърли върху първата.

— Бих казал, че става въпрос за много важни неща — подхвърли той. — Но китайците не бива да знаят за тях.

— А американците?

— Също.

— Но Соколов е уведомил китайците?

— Не знам — отвърна руснакът и енергично задъвка. — Това е причината да проявим интерес към лампата.

Малоун погледна навън. Книжарницата му беше точно насреща, през площада. През входната й врата влизаха и излизаха хора, други се разхождаха наоколо и просто се радваха на слънцето. Би трябвало да продава книги. Харесваше му. Имаше четирима служители. Местни хора, които вършеха добра работа. Той се гордееше с бизнеса си. Бе успял да си създаде постоянна клиентела. Много датчани попълваха колекциите си от редки издания именно от него. През последните две години си беше спечелил репутацията на човек, който може да достави всяко заглавие. Висока репутация, подобна на онази, които имаше през дванайсетте години служба като един от агентите на Стефани.

Но в този момент Касиопея беше тази, която имаше нужда от него.

— Заминавам за Антверпен — обяви на глас той.

— Какво ще правиш там? — попита Иван, зает с унищожаването на втората риба. — Знаеш ли къде да търсиш?

— А ти знаеш ли?

Руснакът престана да дъвче и се усмихна. Между редките му почернели зъби се бяха набили миниатюрни парченца храна.

— Знам къде е Вит — обяви той.