Стив Бери
Гробницата на императора (40)

37

Белгия

Малоун впи поглед в мъжа, който се изправи на прага. Стар, слаб и късокрак, със зачервени очи, той изобщо не изглеждаше изненадан от среднощната визита въпреки неотдавнашните следи от куршуми по солидния портал. Устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка и Малоун го позна.

Той беше там, пред музея. В компанията на още двама, единият от които беше въоръжен с лък и стрели.

Касиопея беше права: лампата действително беше попаднала в ръцете на Пау Уън. Без да му дава време за реакция, тя измъкна пистолета (същия, с помощта на който я беше проследил Виктор), заби дулото в шията на стареца и го притисна към каменната стена, покрита с рогозка от изкуствен бамбук.

— Ти изпрати оня с лъка да ме убие! — изсъска тя.

Двама по-млади китайци се появиха в горния край на стълбището, което водеше към вътрешността на къщата. Малоун светкавично измъкна беретата и ги взе на прицел. Двамата се заковаха на място, сякаш знаеха, че Касиопея няма да дръпне спусъка. Самият той съвсем не беше толкова сигурен.

— Ти се появи в дома ми, извади пистолет и открадна лампата — спокойно рече Пау Уън. — Нима нямах право да си я взема обратно?

Ударникът изщрака. Двамата горе понечиха да реагират, но Малоун продължаваше да ги държи на прицел.

— Ти не изпрати онзи човек да ме убие заради лампата! — остро възрази Касиопея. — На практика ти искаше да я взема!

— Не аз, а министър Тан заповяда промяна на ситуацията.

— По-добре махни пистолета от гърлото му и го остави да говори — обади се Малоун.

— Днес искаха да убият и мен — добави Пау. — Свидетелство за това са следите от куршуми по вратата, оставени от хората на Тан. За тяхно съжаление не успяха и заплатиха с живота си.

— Не повикахте полиция, така ли? — подхвърли Малоун.

Пау се усмихна. Касиопея свали пистолета. Пау приглади с длан копринения си халат и направи знак на двамата си помощници да се оттеглят.

— Знаехте, че ще дойдем, нали? — попита Малоун.

— Не вие, а само тя — кимна Пау. — Бях сигурен, че ще се появи преди изгрев-слънце.

* * *

Ни очакваше да бъде отведен в самолета, който щеше да осъществи прекия полет от Брюксел до Пекин. Благодарение на дипломатическия му паспорт лампата вече беше качена на борда. Щеше да я получи лично при приземяването в Пекин. Вече се беше свързал с канцеларията си. На летището щеше да го чака кола, която да го откара директно на работното му място. Надяваше се, че дотогава ще знае повече за „Ба“ и връзките на Карл Тан с тайното братство. През последните няколко часа нещата изглеждаха безнадеждно объркани, но в крайна сметка той се оказа много по-информиран отпреди. Пау Уън демонстрира искрено желание да му помогне, дори малко се престара. Но в момента не му беше до Пау, защото мислите му бяха заети с Тан.

По високоговорителите обявиха, че пътниците от първа класа ще бъдат отведени в самолета. Две бяха причините, поради които си бе позволил този лукс: необходимостта от почивка по време на полета и достъпът до безжичен интернет за пътниците от първа класа. Трябваше да има постоянна връзка.

Телефонът в джоба му започна да вибрира и той бързо го извади.

— Соколов не е при нас — информира го сътрудникът му. — Хората ни изчезнаха. Вече два часа нямаме контакт с тях.

— Къде се намира Тан? В Ланджоу?

— В момента е при Соколов.

Умът му включи на високи обороти. Елементът изненада отпадаше.

— Искате ли да изпратим още хора? — попита сътрудникът му.

Тактиката беше ясна: оттегляне, преоценка на ситуацията и ново решение.

— Не. Оттеглете се и чакайте.

— А Соколов? Може да се окаже фатално за него.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че няма да стане така.

* * *

Касиопея последва Малоун и Пау Уън в една от заседателните зали. Тя отново обърна внимание на дърворезбата, изящната ламперия, старинните копринени завеси и красивите лампиони. Забеляза, че и Малоун е впечатлен от вкуса и богатството на собственика. Меката светлина оказваше благотворно влияние върху опънатите й нерви.

Вниманието на Малоун беше привлечено от географска карта с приблизителни размери метър на два, изработена от фина коприна и рисувана на ръка, с рамка от гъсто изписани китайски йероглифи. Касиопея най-много хареса цветовете — алено, изумруденосиньо, жълто и зелено, покрити с бледокафяв лак.

— Много впечатляващо — заключи Малоун.

— Това е репродукция на една от най-старите географски карти на Китай, които съм виждал някога — отвърна Пау и махна към горната част на картата. — Пустинните плата на Гансу и Цинхай на запад, Гуандон и Гуанси на юг. На изток е морето, а на север се издига Стената, дълга шестнайсет хиляди километра.

Малоун се усмихна на определението.

— Китайците не я наричат Великата стена — поясни Пау.

Картата беше доста подробна. На нея личаха езера, реки и нещо като пътища, свързващи отделните градове.

— Тук долу се намира Линлин, най-южният град на Китай — посочи Пау. — Наблизо е Чу-Юан, защитен от север с висока крепостна стена. Чи-Фу и Ву пазят Жълто море. Отбелязани са и най-големите реки — Уей, Жълтата река и Яндзъ.

— Точна ли е картата? — полюбопитства Малоун.

— Китайците са били отлични картографи — усмихна се Пау. — Фактически те са откривателите на тази техника. Затова отговорът ми е: да, картата е много точна.

Малоун посочи крайните югозападни райони, където личаха очертанията на някакви планини. Под тях имаше три йероглифа.

— Мястото изглежда доста затънтено — подхвърли той.

— Така е — кимна Пау. — Нарича се „Зала за съхранение на хармонията“. Древно място, което съществува и днес. Там се намира един от хилядите храмове на Китай.

Домакинът посочи двете кресла от тръстика и те седнаха. Пау се настани на люлеещия се стол насреща им. Очевидно спомнил си за инструкциите на Стефани, Малоун изложи фактите сбито и ясно, без да споменава руснаците.

— Разбрахме, че лампата няма значение — добави все пак той. — Карл Тан иска горивото, което е било в нея. Случайно да знаете защо?

Очите на Пау останаха безизразни, но твърди. При първата си визита Касиопея не бе обърнала внимание на манипулациите на стареца, защото беше убедена, че командва парада. Но сега не мислеше така.

— Знам, че Тан искаше мостра от горивото и това е всичко.

— Лъжец! — остро отвърна тя.

— И какво от това? — сбърчи вежди Пау. — Какво можете да предложите срещу информацията, която искате от мен?

— А вие какво бихте пожелали? — попита Малоун, обхвана с жест стаята и добави: — Явно не се нуждаете от пари.

— Наистина разполагам със средства — кимна домакинът. — Но се нуждая от нещо друго. Нека задам един въпрос на мис Вит: възнамеряваш ли да се върнеш в Китай?

— Ти знаеш за Соколов, за детето му, за Тан. Знаеш всичко, нали?

— Не отговори на въпроса.

— Доскоро нямах такива намерения, но сега имам.

— Предполагам, че повторната ти поява там ще бъде без знанието на китайските власти, нали?

— Така може би ще е най-добре — вметна Малоун.

— Бих искал да ви придружа.

— А защо изобщо трябва да обсъждаме подобна възможност? — попита Касиопея.

— Защото знам къде има и други запаси петрол отпреди две хиляди и двеста години.

* * *

Тан вдигна желязната кофа, която му донесоха от колата. Беше я взел от сондажната площадка заедно с още няколко предмета. Неговият човек се върна с два плъха, единият от които доста едър. Беше ги хванал на уличката зад блока — нещо, което не беше особено трудно. Всички сгради като тази гъмжаха от гризачи и хлебарки.

Плъховете трополяха в кашона, който хората му използваха за временна клетка. Тан си даваше сметка, че те много скоро щяха да открият как могат да си пробият път навън — прегризвайки картона с острите си зъби. В доклада за Соколов беше специално подчертано, че руснакът изпитва панически ужас от плъхове. Това правеше още по-странен изборът му на убежище, но при създалите се обстоятелства възможностите му за избор бяха ограничени. Да потъне сред милион и половина обитатели на Ланджоу сигурно му се бе сторило достатъчно сигурно.

Тан се върна пред стола, за който беше завързан Соколов. Провери здравите лепенки на китките и глезените на пленника, а после заповяда да съблекат ризата му. На пода зад него лежаха две дебели въжета, всяко с дължина около два метра. Соколов все още не беше видял плъховете, но със сигурност чуваше пищенето и драскането им във вътрешността на кашона.

По знак на Тан столът беше преобърнат. Соколов се озова с лице към тавана, проснат по гръб на пода. Краката му щръкнаха във въздуха.

Кашонът беше отворен и Тан прехвърли плъховете в кофата. Гладките й стени не позволяваха на гризачите да се изкатерят по тях въпреки отчаяните им опити.

Пристъпи към Соколов, наведе се над него и хладно процеди:

— Време е да разбереш, че изобщо не се шегувам!