Зоуи Чант
Алфа детектив (7)

Мария

Мария не беше сигурна дали някога Лаура ще спре да се извинява.

— Всичко е наред — каза за стотен път. — Не е като да можеше да ме вдигнеш и да отлетиш с мен. Врабчетата не са толкова силни.

Лаура въздъхна.

— Знам. Но се обвинявам. Трябваше да те защитя.

— Всъщност, това е нашата работа — намеси се големият детектив. — Вие правите законите, ние ги прилагаме. Или поне аз така чух, че трябва да стане.

Мария се засмя, изненадана. В нейния очевидно ограничен опит, полицията нямаше чувство за хумор. Или може би е различно, когато са те спасили. Това определено не й се бе случвало преди.

И ако трябва да бъде спасена, е, този мъж щеше да бъде първият й избор. Преди беше прекалено тъмно, за да го огледа добре, но сега можеше да види високото му повече-от-метър-и-осемдесет тяло.

И то какво тяло — раменете му опъваха ризата му и мускулите, които се виждаха, бяха изпъкнали. Държеше пистолета спокойно, което показваше че е свикнал с него. Нямаше го импулсът да натиска спусъка. Когато бяха заедно в градините, се оглеждаше във всяка посока, но ръката му покриваше гърба й внимателно и твърдо.

Определено беше мъж, който знае какво прави. И беше невероятно красив — чуплива тъмна коса, твърд профил, а бързата усмивка, която мина по лицето му след шегата, която пусна, можеше да накара една жена да се разтопи.

Друга жена. Не нея. Защото тя повече не се срещаше с тези големи, силни мъже, които бяха толкова добри в разтапянето й. И определено не с ченге, чието първо впечатление за нея е на бягаща жертва.

И така вероятно беше най-добре. Без значение колко прекрасен бе, когато се усмихнеше.

— Подкреплението пристига до две минути — съобщи по-ниският полицай. — Ще получите медицинска помощ скоро, дами.

Мария беше благодарна да го чуе. Изведнъж, след като адреналина премина, ръката й започна да пулсира от болка.

— Наистина съм добре — увери всички Лаура отново, отделяйки някак вниманието си от детектив Великолепен. Трябваше да научи името му и това на партньора му, както и номерата на значките им, в случай че Лаура искаше да им благодари формално. — Държа се на собствените си крака.

Лаура поклати глава.

— Е, със сигурност този месец ще получиш вредни.

— Някоя от вас има ли идея кой беше това? — Попита сериозно големият детектив. — Някаква следа дали са били повече от един? Дали някой от сградата е въвлечен или дали наоколо чакат още?

Лаура поклати глава.

— Не, нямам идея.

Мария прехапа устната си.

— Аз имам. — Всички се обърнаха към нея. — Зърнах лицето му. — Бе го запомнила така ясно, все едно го бе снимала. — Беше бързо, но знам кой беше. Роджър Съдърланд.

Веждите на Лаура се повдигнаха.

— Сигурна ли си?

Големият детектив беше извадил бележник и пишеше нещо. Партньорът му изглеждаше по-малко убеден.

Мария кимна решително.

— Той беше.

— Разбираемо е, ако не сте напълно убедена — каза по-ниският полицай. — Тъмно е…

— … и бягах, но лицето му се освети за секунда — довърши Мария. — Знам как изглежда Роджър Съдърланд. Прекарах няколко часа онзи ден, запаметявайки лица от антишифтърската му група. Знам, че беше той, а също и че работи за Джордж Лайл. Не мисля, че прави каквото и да е, без разрешението на Лайл.

— Предполагате, че този Лайл му е заповядал да убие сенатор Дейвис? — По-ниският изглеждаше още по-скептичен.

— Лайл ръководи радикална група против шифтърите — включи се Лаура. — На йерархичен принцип са.

Мария кимна.

— И много милитаризирани. Няма начин Съдърланд сам да е решил да го направи.

Голямото ченге се раздвижи и привлече вниманието й. Чудеше се дали това е била целта или просто бе прекалено фокусирана върху сексапилния мъж.

Адреналинът прави странни неща с тялото ти, това бе сигурно. Никога нямаше да предположи, че точно след като почти са я убили, ще игнорира кървящата си ръка в полза на чувства… ниско долу. Но не можеше да спре да хвърля погледи крадешком на детектив Висок, Тъмен и Великолепен. С неговите… рамене и големи ръце, се обзалагаше, че ако се обърне, ще има много хубав…

— След като минете през медицинския преглед, ще трябва да дойдете до управлението и да дадете показания — каза той.

Уау, толкова романтично. Просто още потвърждения, че всички тези бий-се-или-бягай хормони бяха въздействали върху мозъка й. Нямаше никаква споделена химия тук — детективът просто си вършеше работата, за Бога! Тялото й вероятно реагираше на близкото до смъртта преживяване, като искаше да направи много бебета, за всеки случай.

— Разбира се. — Мария задържа очите си на лицето на детектива, запазвайки гласа си професионален. Дръж се. — Междувременно, може ли да ми кажете имената си и номерата на значките ви? Сенатор Дейвис ще иска да ви благодари по-късно.

И аз ще съм щастлива да ти благодаря лично по всяко време… спри, Мария. Не е заинтересован.

Тя запази професионалната си усмивка. Нямаше да развали работния ден на този мъж с глупавите си хормони.