Зоуи Чант
Алфа детектив (36)

Мария

Отне й един час тежка работа, за да се измъкне от въжетата.

Съдърланд ги беше завързал стегнато и китките на Мария не бяха толкова тънки, колкото й се искаше в тази ситуация. Трябваше да се извива, дърпа рязко и протяга, за да се измъкне, бавно, малко по малко. Много болеше и сякаш отне цяла вечност.

Когато най-накрая освободи ръката си, китката й беше боляща и кървяща бъркотия.

— Струва си — прошепна, бъркайки в деколтето си, за да извади джобното ножче. Слава Богу, че го взе — нямаше да има нужда да разхлабва възли на сляпо с една ръка.

Да среже въжетата, без в процеса да си отреже някой пръст, беше някакъв фокус, но успя, и веднага се наведе, за да освободи краката си. Огъвайки изтръпналите си крайници, се изправи внимателно.

Никой не се втурна веднага през вратата, крещейки, че бяга, така че разбра, че стаята не се наблюдава. Чудесно.

Погледна часовника си. Десет часа и тридесет и две минути вечерта. Чудеше са какъв вид са нощните пазачи тук. Можеше ли да се измъкне? Ако да, как щеше да се махне? Бяха по средата на шибаното нищо и не знаеше какво има наблизо. Имаше коли, но не знаеше как да запали кола без ключ или нещо подобно.

Ако беше уверена, че няма да я преследват, щеше да се опита да намери прозорец или врата, през които да се измъкне, но вероятно имаше аларма и ако бъдеше хваната, не вярваше да получи втори шанс. Щяха да се уверят, че няма да избяга отново.

Така че имаше нужда от друг план.

Имаше пролука през вратата. Мария легна на пода и погледна. Всичко, което можеше да види, беше слабото осветление на коридора. Не беше чула някого да се движи от поне един час, така че нямаше пазач навън.

Разбира се, нямаше гаранция, че просто не се е облегнал на стената или е седнал на стълбите, но какво друго можеше да направи?

Опита да отвори вратата. Отключено.

Първоначално се изненада, но като се замисли, не чак толкова — колко врати имаше в една къща, които се заключваха? Трябваше да имат направена специална клетка за затворниците си и предположи, че Лайл все още не е стигнал до там да ремонтира толкова драстично.

Плъзна се в коридора. Нямаше пазачи. На предната врата имаше обаче малка осветена клавиатура. Права беше за охранителната система и, базирайки се на богатството на Лайл, тя беше високотехнологична. Планът й да се измъкне през прозорец или врата отпадаше.

Офисът на Лайл беше в дъното на коридора. Не можейки да се противопостави на изкушението, пробва вратата. Заключена, разбира се.

Ако само знаеше как да отключва ключалки. Тук трябваше да има всякакви видове доказателства.

Но не това беше целта й. Тя беше…

… Ливай.

Мислеше за начини, по които да се измъкне, но това нямаше да стане, нали? Не можеше да се справи сама, но знаеше кой може да й помогне.

Ако приемем, че беше добре.

Не. Трябваше да вярва, че е добре. Обеща й, че ще я пази в безопасност, и въпреки целия си опит, че единственият човек, който имаше правото да се грижи за Мария, е Мария, му вярваше.

Не знаеше защо. Правиха секс веднъж. Разговаряха няколко пъти. Какво имаше в този мъж, че така се промъкна в сърцето й? Защо така силно резонираше със съществото й? Как знаеше, че идва за нея?

Не можеше да каже. Но знаеше.

Обърна се към другите врати по коридора. Коя щеше да е безопасно да опита? Не искаше да отвори вратата на спалнята на някой луд параноичен войник, който да я застреля веднага.

Може би най-близката до входната врата. Това място изглеждаше като някакво луксозно имение, така че вероятно…

Отвори внимателно вратата и веднага разбра, че е права. Разкри голямо, кънтящо помещение — твърде тъмно беше, за да се види ясно, но когато влезе, почти веднага се блъсна във висок стол. Да, беше гостна или нещо такова.

Сега трябваше да разчита Лайл да е претенциозният задник, за който го мислеше… внимателно се разходи в тъмното. Не светна лампата, така че й отне известно време.

Висок стол, висок стол, канапе с къдрички… маса!

Празна маса. Продължи. Кресло с къдрички, висок стол, празно пространство… диван. И друга маса.

На тази имаше телефон.

Остарял и богато украсен, от това, което можеше да почувства. Видът телефон, който беше повече декоративен, отколкото за ползване.

Но когато го вдигна, чу свободен сигнал.

Моментът на истината. Дали наистина помнеше номерът на Ливай, откакто му се обади днес? Или просто си мислеше, че го помни? Със сигурност няма как да го запамети толкова бързо, но когато затвори очи, успя да ги види на картичката му.

Вместо клавиатура телефонът беше с кръг за набиране. С треперещи пръсти набра номера.

Един път, втори път…

— Ало?

— Ливай! — Прошепна Мария. Искаше да изкрещи от радост.

— Мария? Как успя да ми се обадиш? Къде си?

— В укритието на Лайл. Имение. Каквото е там. Мога да ти дам насоки.

— Направи го — гласът му беше непреклонен. Нещо в гърдите на Мария се отпусна. Той беше добре и вече на път.

Внимателно му описа пътя, по който излязоха извън града, магистралата и след това малките улички.

— След десет минути има черен път в ляво, който се превръща в павиран, щом не се вижда вече от магистралата. На края му е имението.

— Ще бъда там колкото се може по-скоро — гласът на Ливай омекна. — Обичам те, Мария. Идвам за теб.

Той затвори, оставяйки я в тъмното с отворена уста, учудена.

Тогава светлината светна.

Неволно потрепери и се завъртя, за да види Съдърланд да стои на прага. Зад него имаше друг мъж. И двамата имаха оръжия.

Е, това отговаряше на въпроса й дали имат нощна стража.

— Мария — каза Съдърланд. — Не трябва да ставаш от стола си.

— Майната ти. — Погледна ги. Импулсът да се опита да избяга беше невероятно силен, но това щеше да е глупаво. Трябваше да изчака Ливай.

— Сега, това не беше много мило. — Съдърланд се приближи към нея, изглеждайки готов за всичко.

Не бягай.

Беше по-трудно да го изчака и да го остави да хване ръката й, отколкото да избяга. Не искаше да я докосва никога повече; караше кожата й да настръхва. Но се принуди да тръгне с него, когато той я дръпна рязко, препъвайки се зад него. Другият мъж застана зад нея.

— Стоеше до телефона, Мария — каза Съдърланд в ухото й. — Обади ли се на някого? Чухме гласа ти, когато минавахме. Кой помни телефонни номера тези дни? Кой телефонен номер си запаметила?

Мария упорито замълча. Не искаше да им даде време да се приготвят за Ливай.

Боже, надяваше се да не е прострелян. Вярвай му, помисли си. Знае какво прави.

— Лаура? — каза Съдърланд. — На малкото си врабче ли се обади? Тя не може да направи нищо сега. Дори да отиде до полицията, няма да й повярват. Те са на наша страна, нали помниш?

Само един от тях, инатливо си помисли тя.

— Ще им се обади — продължи Съдърланд, — ще я заведат при лейтенант Мойер и той, разбира се, ще каже, че ще провери лично. И ще дойде тук… ако си й казала къде се намираме. Знаеш ли къде сме? Беше тъмно навън, когато дойдохме.

Да, знам, задник. Но не си отвори устата.

— Така че може би ще дойде тук. И ако го направи, ще го поканим и ще го доведем да те види. Мисля, че има да ти каже едно-две неща, след като обърка плана му. Беше толкова хубав и подреден.

— Какво имаш предвид? — Мария нямаше как да не зададе въпроса. Ако ставаше въпрос за Ливай…

— Има животно под командването си вече почти две години — отговори Съдърланд. — Не го искаше в управлението изобщо, но разбра, че е по-добре да го наблюдава, за да е сигурен, че по улиците няма някаква полудяла мечка. Даваше му достатъчно случаи, за да го прави щастлив, такива, при които насилието не е проблем. Даде му голяма почивка, след това нещо, привличащо вниманието на хората… и опасно. — Мария кипеше. — Представи си изненадата ни, когато това се появи. Представихме му плана и той каза: „Чудесно, ще го дам на шифтъра си. Чувствайте се свободни да го премахнете“.

— Защо не стреля по него на първия път? — попита Мария. — Последната вечер беше пред сградата на Капитола.

Съдърланд поклати глава.

— Пропиляна възможност. Не го очаквахме там, така че не знаех, че е той. Нещастно съвпадение. Но Мойер организира втора възможност.

— Която пропусна — посочи Мария.

Пръстите му стиснаха ръката й и тя задуши стон. Щеше да носи тези синини със седмици.

— И все още не съм ти благодарил подходящо за това — каза той. — Но Лайл засега те иска ненаранена, след като ще правиш изявление пред пресата.

Мария гордо искаше да заяви, че никога няма да го направи, но знаеше, че това ще го накара да я заплашва, а й беше писнало да слуша заплахи, така че не каза нищо.

Дълга пауза, след което пак я дръпна напред. Беше раздразнен, че не може да й държи дълга реч за всичко, което щяха да й направят, помисли си Мария, и почти се усмихна. Малките победи.

Съдърланд я вкара в стаята, откъдето първоначално излезе, и провери въжетата.

— Как направи това? — попита той.

Мария сви рамене.

Изражението му се промени.

— Тогава предполагам, че трябва да те претърся.

Ножът й все още беше в сутиена й. Мария се зачуди дали ще погледне там… тогава се зачуди какво ще стане, ако не погледне. Но знаеше, че няма да спре да търси, докато не намери нещо. Ръцете му щяха да бъдат навсякъде по нея…

Той я придърпа близо. Тя вкара ръката си в деколтето и извади ножа. Той го взе.

— Хубав и топъл. Доста си надарена, нищо чудно, че си скрила нещо там. Може би все пак трябва да те претърся, за да се уверя, че не криеш друго.

Моля те не, моля те не…

Но Съдърланд погледна към вратата, където стоеше другия пазач, и каза:

— Може би по-късно.

Лайл трябва да им е заповядал да не й правят нищо драстично, освен ако се съпротивлява. Мария въздъхна тихо от облекчение.

Съдърланд отново я завърза за стола. Стегнатото въже около ожулената китка я болеше. Окървавената и натъртена ръка също. Да бъдат издърпани ръцете й в някакви странни ъгли и завързани на място болеше.

Толкова уморена беше да я боли.

Съдърланд стана удовлетворен.

— Сега! Опита се да избягаш веднъж, така че официално си бягащ риск. Това означава, че сега ще остана в стаята с теб, за останалата част от нощта. Не звучи ли забавно?

Звучеше като обратното на забавно.

— Върви да кажеш на Лайл какво стана — каза Съдърланд на мълчаливия пазач на вратата. — След това вземи още някой с теб за партньор за останалата част от нощта, с когото да патрулираш. Аз ще остана тук.

— Да, сър — каза пазачът и напусна стаята.

Съдърланд седна на единствения втори свободен стол, пистолетът му почиваше в скута му. Дулото сочеше към нея, почти инцидентно. Мария беше доста сигурна, че не е случайно.

— Та — каза Съдърланд, — за какво ще говорим?

Мария затвори очи.