Зоуи Чант
Алфа детектив (23)

Мария

Петнадесет минути по-късно влезе в кухнята, имайки чувството, че се нуждае от още един душ. Безсмислената омраза на Роджър Съдърланд беше като мръсна вода, изливаща се от телефона изцяло върху нея. Лудост беше колко ясно се виждаше, че наистина вярва на всичко това.

Трябваше да каже на Ливай за това, въпреки че всичко, което имаше върху нея, бе една хавлия. Точно сега имаше по-важни неща от секса.

— Здравей — каза Ливай, вглеждайки се внимателно в лицето й, без да се отклонява на юг.

— Здрасти. Мисля, че направих пробив.

Веждите му се повдигнаха.

— Пробив? Какво имаш предвид?

— Съдърланд ми се обади. — Повдигна телефона. — Накарах го да остане на линия и разговаряхме.

Посвети го в детайлите. Докато говореше, веждите му се смъкваха, превръщайки се в мръщене.

— Защо не дойде при мен, когато ти се обади? — попита той, когато тя свърши да говори.

Мария изненадано примигна.

— Не бях в опасност.

— Не става въпрос за опасност. — Ливай прокара длан през косата си; тя отказа да бъде избутана и падна на лицето му по начин, който Мария се опита да не намира за привлекателен. — Просто… ако ми беше казала, можехме да запишем разговора. Или поне щях да го слушам. Така или иначе не е твоя работа да вземаш решение дали си в опасност или не, моя е.

— Не е моя работа да вземам решения за собствения си живот? — изстреля обратно Мария, жегната от изказването му.

Не че не беше прав за записването на разговора…

— Разбира се, че можеш! Просто… — Разтвори ръце. — Тук съм. Детектив от полицията съм. Предполага се да ти помогна да минеш през това. Буквално това ми е работата и съм доста добър в нея. Но когато не знам какво става, не мога да си я свърша.

Мария утихна, леко засрамена от себе си.

— Съжалявам. Разбирам.

— Изглежда си свикнала да вършиш всичко сама. — Когато тя погледна към него, Ливай я гледаше със същия напрегнат поглед, който помнеше, когато те…

— Така е — каза бързо, за да се разсее от спомена. — Независима съм. Харесва ми да имам възможност да поема нещата в собствените си ръце. Но предполагам, че това е по-голямо от мен, и съжалявам. Няма да се повтори.

Последното изречение прозвуча треперливо. Започна да трепери — къщата беше леко хладна, а тя все още влажна и носеше само кърпа.

Ливай забеляза. Очите му проследиха горния ръб на хавлията, който се бе смъкнал опасно ниско по време на телефонния разговор. Въпреки че спореха, Мария искаше тя да се плъзне по-надолу, да го подразни с намек на кожата й, докато изцяло падне на пода…

Той пристъпи напред, ръката му се повдигна… и спря.

— Съжалявам. — Погледна настрани. — Благодаря ти за разбирането по отношение на телефонното обаждане, но нямах предвид само тази ситуация. Няма ли да е по-лесно, ако оставиш хората да ти помагат?

— Какво трябва да означава това? — Можеше да чуе отбранителната нотка в гласа си.

— Просто… изглеждаш доста сама. — Върна погледа си върху нея, лицето му беше сериозно. — Семейството ти е далеч. Винаги се тревожиш от нуждите на Лаура, но не и за своите. И си… ъм, необвързана. Нали?

Това вече беше обидно.

— Да, необвързана съм. Да не мислиш, че щях да направя това, което направихме по-рано, ако не бях? За каква, по дяволите, ме взимаш?

Той вдигна ръце.

— Съжалявам. Разбира се, че не. — Да не би бузите му да бяха леко червени? — Просто имам предвид… не изглежда да имаш много подкрепа. Никой не се грижи за теб, когато нещата се объркат.

— И може би ако не бях необвързана, мъж щеше да се грижи за мен! След като явно не мога да се грижа сама за себе си… — Знаеше, че е нерационална, но я беше настъпил по болното място. — Нека ти кажа нещо. Всеки път, когато започна да се срещам с някой мъж, винаги имат същата реакция като твоята — о, бедната Мария, да живее сама в непознат град! И изведнъж всичко в живота ми е за това какво харесват те, какво искат те и какво си мислят, че трябва да правя.

— Нямах… — започна той, но сега беше неин ред.

— Трябва да започнеш нова работа, Мария, работиш твърде много. Това е код за „Не ме интересува какво искаш да правиш с живота си, само те искам наоколо, за да правиш разни неща за мен следобедите“. Или Никога не правиш нещо забавно, трябва ти почивка! Това значи „Забрави за плановете си през уикенда, трябва да си с мен каквото и да реша да правя и да излезеш с глупавите ми приятели“. Или любимото ми „Твърде си напрегната, трябва да се отпуснеш“. Тоест „Ако не харесваш какво казвам, значи грешиш и не можеш да си ми ядосана за това“. — Издиша треперливо. Боже, хубаво беше да каже всичко това.

— Съжалявам, че са се отнасяли така с теб — каза Ливай. — Но не това се опитвах да ти кажа.

Тя поклати глава.

— Е, кажи го по-добре, тогава.

Той замълча за минута.

— Точно сега не мога — каза накрая. — Трябва да изчакам, докато приключа случая. Тогава ще ти кажа.

Това я остави без думи.

След секунда той повдигна бележника си.

— Трябва да занеса това на лейтенанта. Ще се обадя на домашния телефон, ако има някакви новини.

— Добре — прозвуча бездиханно.

Той се поколеба за малко, след това кимна и я остави.

След като вратата се затвори след него, Мария се свлече срещу стената.

— Господи, такава идиотка съм.

И все още носеше само хавлия.