Зоуи Чант
Алфа детектив (16)

Мария

Мария беше по-изтощена от всякога и в същото време толкова разтревожена, че мислеше, че няма да може да заспи до Коледа. Можеше да почувства пулса си в цялото тяло, концентрирана в пулсиращата болка в слепоочията си. Чувстваше очите си горещи и песъчливи, но не можеше да си представи да легне и да ги затвори с тежестта, притискаща гърдите й.

Детектив Хейл я пусна в къщата и тя го последва вътре, оглеждайки се внимателно. Беше малка и просто обзаведена, но чиста и подредена. Изглеждаше като приятно място, където да остане за няколко дни.

— Спалните са тук. — Детектив Хейл я поведе през къс коридор и й показа двете стаи.

Мария си избра по-малката стая, оставяйки на Ливай другата, за да има собствена баня. В ъгъла имаше бюро, така че можеше да работи, ако трябва.

Ако трябва…

— Ще имаме ли възможност да се върнем до сградата на Капитола? — попита изведнъж. — В понеделник поне? Не мога да изоставя просто така работата на Лаура.

— Ще видим как ще се развие случая. — Гласът на детектив Хейл звучеше предпазливо. — Сигурен съм, че можем да намерим решение.

Не звучеше обещаващо, но Мария трябваше да го приеме засега.

— Ще съм благодарна, ако мога да си взема поне лаптопа от офиса ми — каза вместо това. — Или ако може някой да ми го донесе. — Не всичко можеше да свърши на мобилния си телефон.

— Можем да го уредим — увери я детективът. — За сега обаче, съм сигурен, че ще искаш да поспиш.

Мария огледа празната стая, след това и празната къща над рамото си.

— Не мисля, че мога. — Принуди се да се засмее. — Определено съм прекалено параноична тези няколко дни. Ще изчакам Лаура да се прибере, преди да се опитам да заспя.

Детектив Хейл се намръщи.

— Ако не искаш да си сама, мога да остана наоколо дотогава.

Моля.

Но не можеше да задържи детектив от полицията наоколо, защото беше уплашена да стои сама, така че само се усмихна насила.

— О, не… Не искам да ти преча да си вършиш работата! Просто ще изиграя някоя игра на телефона си или нещо такова, пък и вероятно до пет минути ще съм заспала.

Той погледна часовника си.

— Смяната ми свършва до двадесет минути. Няма да има смисъл да шофирам до участъка, само за да си тръгна в момента, в който стигна до там, така че просто ще остана тук. А и да се защитава важен свидетел е част от работата ми. — Устата му потрепна.

— Е… — Поколеба се тя. — Добре. — Нямаше да гледа празните стаи, ако беше тръгнал.

Освен че сега стоеше сама с него в спалнята, което й навяваше напълно грешни идеи, за това какво могат да направят, за да се разсее… Леглото изведнъж започна да изглежда огромно, мержелеейки се пред погледа й.

— Да седнем на дивана? — Предложи тя слабо.

— Разбира се — отговори той, карайки го някак си да не звучи странно, и посочи: — След теб.

Настаниха се на дивана в дневната и Мария се примири със странността, която все още я имаше.

— Не мисля, че съм ти благодарила все още, детектив — започна тя. — Пристигна точно на време, за да спасиш Лаура и мен.

— Предпочитам да бях дошъл няколко минути по-рано. — Поклати глава унило. — И не сме в управлението вече, можеш да ми казваш Ливай, ако искаш.

— Ливай — повтори. Не беше сигурна, че може да се откаже от изкуствената формалност детектив — беше добър начин да си напомня, че този мъж просто си върши работата и не е свободен.

Но кого ли заблуждаваше — нямаше да продължава да го нарича с длъжността му. Кой знае, може би, след като работата с тези луди ХПШ свърши, тя и Ливай можеха…

Не. Не ходеше по срещи сега. Фокусирай се върху работата си, Мария!

И като по сигнал, той попита:

— Как започна да работиш за сенатор Дейвис?