Зоуи Чант
Алфа детектив (19)

Мария

Мария се срина на леглото, спа шест часа и се събуди от кошмар, в който Роджър Съдърланд и Джордж Лайл дойдоха за нея, а краката й бяха като заковани за пода и не можеше да избяга.

Наистина деликатно, мозък, помисли си, докато се претърколи на гърба си и изчака дъхът й да се успокои. Следващия път би могъл да използваш една-две метафори.

Провери телефона си. Почти следобед. Знаеше какво трябва да свърши днес, преди новинарите да се докопат до историята, и вероятно беше по-добре да го направи сега и да свърши с него, вместо да чака брадвата да падне.

Натисна контактите си и се обади на майка си.

— Мария! Колко е хубаво да те чуя! — Отговори майка й на испански. — Никога не се обаждаш. Как си?

Мария си пое дълбоко дъх и каза:

— Мама̀, нещо се случи последната нощ и мисля, че трябва да знаеш за него.

Когато приключи с обяснението, мъгливо и с възможно най-малко насилствени термини — само няколко изстрела, полицията беше там, напълно добре съм, мъжът избяга — изчака, държейки телефона далеч от ухото си. Знаеше какво следва.

Не беше разочарована.

— Стреляли са по теб? — изкрещя майка й в телефона. — С оръжие? Мария, не, тази работа е твърде опасна за теб. Веднага си идвай вкъщи. Ще ти намерим друга работа. По-хубава, където по теб няма да се стреля с оръжия.

Някога Мария би възразявала и обсъждала и щеше да се опита да накара майка си да види нейната гледна точка. Но преди доста време се бе научила, че не се получава, затова просто каза:

— Не, мама̀. Знам, че си притеснена за мен и искаш да съм добре, но няма да напусна работата си и да се прибера.

Пусна бомбата, отпусна се на леглото и сложи ръка на очите си, докато майка й говореше силно. Нямаше да й свърши дъхът скоро. След това щеше да дойде редът на баща й.

Имаше причина да порасне, решена да е независима. Обичаше семейството си, но ако имаха избор, нямаше да й позволят да взема решение или да бъде личност.

А Мария трябваше да бъде личност.