Зоуи Чант
Алфа детектив (10)

Ливай

Отне доста време да обезопасят района — беше голям и частично осветен. Имаше дървета, статуи и фонтани, зад които заподозреният лесно би се скрил. Беше бавна, внимателна работа.

Най-накрая приключиха… И Ливай откри чантата на Мария, лежаща на стълбите, с наполовина разпиляно съдържание.

Заобиколена от дупки от куршуми.

Невероятен късмет, помисли си мрачно, че е избягала само с незначителна рана. Имаше стъпки около мястото, където Мария беше изтървала портмонето си, които бяха ясно отпечатани и лесно се виждаха. Лесно можеше да бъде убита там.

Имаше пръски кръв, където е била уцелена, и мечката му ръмжеше в него, способна да я помирише, мирис на мед в нощния въздух. Невинен е бил ранен, подчерта, и беше тяхна работа да се погрижат това да не се случи отново.

Ливай беше напълно съгласен.

Ако само бяха пристигнали няколко минути по-рано, щяха да успеят да заловят мъжа. Но той изчезна, докато Ливай бягаше към Мария, без да може да го последва в тъмния лабиринт на градината. Трябваше да е благодарен, че Мария е успяла да го идентифицира въпреки лошото осветление, въпреки че е била ужасена.

Чудеше се дали има къде да отиде, някой, който да я прибере в дома й. Не беше помолила да се обади на някой, беше фокусирана върху сенатора и идентифицирането на стрелеца.

Определено беше от типа хора, които се грижат за бизнеса, а не, които получават грижа. Надяваше се тази вечер да се прибере и отпусне. Може би си имаше някой, който щеше да я прегърне…

Мечката му изръмжа.

Какво?, помисли си. Трябва да има някой, който да я прибере след такава вечер.

Да дойде вкъщи с нас, предложи мечката му.

Тя невинаги харесваше човешките обичаи, беше разбрал Ливай, докато растеше. Неща като срещи, учтивост и професионализъм. И, очевидно, не като страховит преследвач. Въпреки че работата му понякога подтикваше мечката му да доминира над останалите хора, Ливай никога не беше преследвал жена на работа като сега. Обикновено това бяха задници, които захвърляха инстинктите си.

И, добре, не беше щастлив от предположението, че си има приятел. Но мечка или не, наистина се надяваше, че няма да премине сама през преживяването някой да стреля по нея. Поне щеше да я види в управлението.

— Дани, всичко ли огледахме? — попита.

Дани кимна.

— Да заложим капани, в случай че се върне, и остава само да минат техниците.

— Чудесно. Да отиваме в управлението да разпитаме свидетелките. — И да върне чантата на Мария.

Която имаше нейния мирис — може би държеше в нея парфюма си или просто я носеше толкова много, че беше запазила мириса на кожата й. Което и да беше, знаеше, че нямаше да забрави аромата й на ванилия и подправки. Не че щеше да спомене това в доклада си.