Зоуи Чант
Алфа детектив (6)

Ливай

Ливай наполовина беше спрял колата пред сградата на Капитола, когато с Дани чуха изстрелите. Двамата изскочиха от колата, тръгвайки в противоположни посоки в тъмното, за да покрият по-голяма територия.

Ливай беше този, който откри стрелеца… тъкмо навреме.

Докато помагаше на жертвата да се изправи, тя срещна погледа му и той не можа да направи нищо друго, освен да се втренчи.

Тя беше абсолютно великолепна. Дълга, къдрава черна коса, пълни устни, тъмни очи, подчертани от дълги мигли и тяло с доста богати извивки. Гръдният й кош се повдигаше, което наистина показваше нейните…

Ливай отмести очи, изненадан от себе си. Бедната жена беше бягала за живота си, хипервентилирайки от паника, а Ливай беше такъв шибан неандерталец, че всичко, за което мислеше, беше горещото й тяло? Обикновено беше по-добър от това.

Вместо това погледна в очите й. Опитвайки се да игнорира колко е красива, я попита дали е добре.

— Добре съм — отговори тя.

Но Ливай не бе толкова сигурен. Все още дишаше с бързи, паникьосани вдишвания, и… имаше разпространяващо се тъмно петно на левия й ръкав.

— Кървиш. — Неспособен да се спре, той прокара пръст по ръката й, където беше ранена.

Това определено не беше процедурата. Бързайки да прикрие колко непрофесионално се държеше, й каза:

— Имаш нужда от доктор.

За щастие не изглеждаше разстроена — или да му обръща внимание. Вместо това се оглеждаше.

Което той трябваше да направи, вместо да гледа влюбено жертвата.

— Лаура! — Изкрещя тя. — Лаура?

— Има ли някой там? — Той се огледа, хващайки здравата ръка на жената и отстъпи към колата. Трябваше да отидат на безопасно място.

— Сенаторът! — Съпротивляваше се на хватката му, очите й гледаха наоколо и… нагоре?

Не можа да я помоли да обясни какво точно се беше случило от появяването на Дани.

— Няма никой — съобщи партньорът му.

— Стрелецът избяга — обясни Ливай накратко. — Тя каза, че има друг цивилен наоколо.

— Сенатор Дейвис! — Жената определено оглеждаше дърветата. — Промени се и сега не знам къде е.

— Щатният сенатор Лаура Дейвис е тук? — Ливай погледна Дани. — Ще ни трябва подкрепление.

— Зарежете подкреплението! — Възклицанието на жената върна вниманието му към нея. Очите й светеха решително. — Трябва да намеря Лаура! Не знам дали е добре!

Тя започна да се обръща, сякаш наистина щеше да хукне да търси сенатор Дейвис в тъмната необезопасена градина на сградата на Капитолия. Ливай трябваше да признае куража й, дори когато я спря.

— Уоу! — Хвана ръката й отново. — Не е безопасно. Нека да отидем… — Свали ръката си и си пое дъх. — Наистина трябва да те види доктор.

Дланта му беше червена — случайно бе хванал ранената й ръка. Жената погледна, след което извъртя ръката си.

— Куршум — каза.

— Уцелена си? — Ливай се наведе да погледне раната.

— Повърхностно — каза тя нетърпеливо. — Мисля, че само ме одраска. Не е зле. Не се тревожи за мен, трябва да намерим Лаура!

Ливай се обърна към Дани.

— Добре. Ти я заведи до колата и ме покрий, докато потърся сенатора. Не я пускай да тръгне след мен. — Той нямаше да я пусне да мине покрай него, след начина, по който се опита да тръгне сама.

— Не съм идиот. — Сега звучеше по-спокойно, сякаш просто посочва факт. — Някой трябва да я намери. Ти си по-квалифициран от мен.

Ливай откри, че е изненадващо трудно да я остави. Не знаеше какво не е наред с него. Не беше от ченгетата, които вървят зад благодарните, разплакани жени на местопрестъпленията — това беше един от най-лошите начини на възползване от позицията им и нещо, което никой свестен мъж не би причинил на жена. Трябваше да се стегне. Стъпвайки внимателно, извика:

— Сенатор Дейвис? Сенатор Дейвис, чувате ли ме? Добре ли сте?

Тишина. Продължи да се движи, оглеждайки се. Жената, която спасиха — коя беше тя? Не знаеше името й или какво правеше толкова късно през нощта, въпреки че елегантният й костюм предполагаше, че работи в сградата. Каза, че сенаторът се е променила, което означаваше, че може да е навсякъде.

Ливай беше изключително доволен, когато Лаура Дейвис беше избрана за щатски сенатор. Трудно би повярвал, че има реален шанс за напредък по отношение на приемствеността на шифтърите от страна на обществото, но един малък, безобиден шифтър в щатския сенат, показваща на всички, че е просто нормална жена, беше голяма стъпка напред.

Точно сега обаче, му се прииска жената да не е врабче, следователно по същество невидима в сегашната си форма.

Мечка — да вземем случаен пример — никога не би била избрана, но ако Лаура Дейвис беше мечка, работата на Ливай в момента щеше да бъде много по-лесна.

— Сенатор Дейвис! — извика отново.

Този път пред лицето му минаха криле и с размазано движение, Лаура Дейвис стоеше пред него.

— Полицай ли сте? — изпъшка тя.

— Да, мадам, полицай съм. Ще дойдете ли с мен, моля… Тук не е безопасно — Ливай посочи зад нея, наблюдавайки с едно око околността.

— Мария — каза сенаторът. — Асистентката ми, Мария, знаете ли къде е? Добре ли е?

Мария. Това трябваше да е името на красивата жена.

— Точно тук е. — Ливай побърза да заведе жената до мястото, където бяха оставили колата.

В секундата, в която заобиколиха ъгъла на основата на статуята, сенаторът светна.

— Мария!

— Лаура!

Прегърнаха се.

— Толкова съжалявам — повтаряше сенаторът. — Мария, знам, че те изоставих, променяйки се така… Действах по инстинкт и не мога да ти кажа колко съжалявам…

— Не, не — възрази Мария, — направи правилното нещо! Стреляше по теб, не по мен. Трябваше да се махнеш. Добре ли си? Мислех си, че може да си ранена.

— Малко — потвърди сенаторът, навеждайки се да погледне десният си крак. Ливай веднага се приближи, за да види, че чорапът й беше подгизнал от кръв от разрез, ниско разположен на дясното й бедро. — Няма проблем. Но ти кървиш!

Мария показа ръката си и хвърли поглед, който казваше: Не-е-голяма-работа, просто-драскотина. Ливай можеше да види напрежението по лицето й, начинът, по който се държеше неподвижна.

Болеше я, някой беше стрелял по нея с намерението да я убие. Беше уплашена и ранена. Криеше го добре, но той все още можеше да го види.

Проклятие, искаше да я вземе в ръцете си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Което щеше да бъде непрофесионално. Какво не беше наред с него тази вечер?

За щастие, най-накрая чу сирените да вият. Мария и сенаторът щяха да минат през медицински преглед скоро.

Беше впечатлен от двете жени. Никоя от тях не плачеше, хипервентилираше или беше възбудена от факта, че беше стреляно по тях. Нито пък изглеждаше някоя да е в шок или да има проблем с раната си. И се справяха по-добре от повечето цивилни в тяхната ситуация — по дяволите, по-добре от полицаи-новобранци първия път, в който стрелят по тях.

Потисна желанието да попита Мария дали някога е мислила да стане ченге.