Стив Олтън
Марианската падина (7)

Токамак

Западната част на Тихия океан

Тери отчаяно изрита завивките. Макар че си бе легнала преди три часа, не можеше да заспи. Безпокойството за баща й не й позволяваше да се отпусне.

Погледна дигиталния часовник. 2:38.

„По дяволите…“

Тя облече анцуга, обу маратонките си, отвори вратата на каютата, тръгна по коридора и след пет минути излезе на дясната палуба на „Голиат“.

На черното като кадифе небе блещукаше гоблен от звезди. Неочаквано задуха, тя потрепери, вдигна яката на анцуга си и се вторачи в пирамидалните очертания на „Голиат“, извисяващи се над главата й; заслуша се в свистенето на студения вятър в лабиринта от стомана.

Мина покрай една оръдейна кула, останала от трийсетмилиметровите оръдия на ракетоносача, и продължи към огромния нос на „Голиат“ и стоманените люкове, покриващи бившите ракетни силози.

Подпря се на перилата на носа и се вторачи в оловносивото небе. Преди четири години брат й се бе спуснал в Марианската падина с Джонас и беше изяден от праисторическите акули, с една от които сега семейството й си изкарваше прехраната. Тери и брат й бяха много близки. Как се промениха толкова бързо толкова много неща?

Вятърът изсуши сълзите й. Тя се замисли за баща си и как последните години го бяха съсипали. Лагуната беше дългогодишната му мечта — голям аквариум, където да плуват стадо китове. Изкуственото езеро не само че не приюти нито един кит, но финансовите затруднения по залавянето на мегалодона принудиха баща й да предаде контрола на организацията си на Бенедикт Сингър. Това беше последното, което прекърши духа му.

Тери се замисли и за Джонас и осъзна, че се бе държала грубо. Съпругът й бе изстрадал много. Но пък през последната година любовта й към него бе охладняла. Дълбоко в душата си тя знаеше, че още го обвинява за мъртвото си бебе и за влошаващото се здравословно състояние на баща си. Запита се дали връзката им може да бъде спасена.

Зъбите й започнаха да тракат от студ и Тери помисли да се прибере в каютата си, но точно тогава един от стоманените люкове се отвори. Тя се скри зад две спасителни лодки и видя трима мъже в бели лабораторни престилки — излязоха от нещо като стълбище, вградено в един от ракетните силози.

Мъжете се разкършиха и вдъхнаха нощния въздух — явно дълго бяха стояли долу. Казаха нещо на руски. Единият извади бутилка водка, отпи голяма глътка и я предложи на другите. Те отказаха и тръгнаха надолу без него. Човекът с водката извади от джоба си малко устройство и го насочи към отвореното стълбище. Люкът се спусна. Мъжът допи шишето и залитайки, тръгна към мястото, където се криеше Тери.

Тя изпълзя към другата страна. Руснакът се строполи на палубата.

Минаха няколко минути. Мъжът захърка. Тери се вторачи в ужасния белег на шията му. После видя дистанционното управление в ръката му.

Внимателно разтвори пръстите му. Човекът се размърда. Тери застина, когато той отвори очи, усмихна се пиянски и отново заспа.

Тя взе устройството и се огледа. На палубата нямаше никого. Приближи се до люка и натисна зеленото копче на дистанционното управление. Люкът се вдигна. Видя се стоманена стълба, която изчезваше надолу. Тери изтръпна и си спомни какво бе попитала баща си — дали вярва на Сингър. Слезе няколко стъпала, обърна се и натисна червеното копче. Люкът се затвори.

Чу бръмчене на мощен генератор. Шумът идваше някъде отдолу. Тя продължи да слиза и се озова пред затворена врата. Завъртя колелото наляво, отвори люка и видя ярко осветен, стерилен бял коридор.

Затвори вратата и бързо тръгна по коридора. В дъното имаше тежка стоманена врата с процеп за идентификационна карта.

Внезапно се чу силно бръмчене и вратата започна да се отваря.

„По дяволите, в какво се забърках?“

Нямаше време да избяга. Тя се скри зад металната врата и долепи гръб до стената. Чу мъжки гласове — говореха на арабски. Мъжете отминаха по коридора.

Тя влезе в помещението. Вратата се затвори зад нея.

Озова се в голямо фоайе. Вляво имаше няколко стола, канапе, телевизор и видео, вдясно — малка кухня с мивка, микровълнова фурна и хладилник, а точно отпред — затворена врата.

Тери предпазливо я отвори. Блъсна я нещо като вълна влажен въздух. Озова се в голяма съблекалня. Вляво имаше мивки и тоалетни, вдясно — шкафчета, а отпред — коридор, водещ очевидно към душовете.

Оттам се разнасяха мъжки гласове.

Тери чу познатото бръмчене на металната врата — отново се отваряше — вмъкна се в една от тоалетните и заключи вратата. С разтуптяно сърце седна на седалката и притисна колене до гърдите си. Молеше се на бога никой да не я забележи.

Минаха няколко минути. Чу се шляпане на боси крака. Тери надникна през процепа над вратата и видя гол мъж — стоеше пред мивките. Гърбът му беше космат. Той пусна водата и започна да се бръсне. Друг мъж от съблекалнята му заговори на арабски.

Арабинът се избръсна и изчезна от полезрението й. Двамата мъже продължиха да разговарят и да се смеят и след няколко минути излязоха.

Тери изчака още няколко минути, после, обляна в пот, отвори вратата и излезе на пръсти в банята. В съблекалнята нямаше никого, но телевизорът във фоайето работеше.

„По дяволите…“

Тя тръгна покрай душовете и влезе в някаква малка ниша, завършваща с врата с гумена изолация. На нея с червени букви имаше надпис на английски, руски, немски и арабски.

„ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕ В ЛАБОРАТОРИЯТА ПЕРСОНАЛЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ИЗКЪПЕ.“

Тери дръпна вратата и тя се отвори. Чу се свистене на компресиран въздух. „Защо лабораторията е запечатана? С вируси ли се занимава Бенедикт?“

Тери влезе в съблекалня с бели плочки на пода, стените и тавана. Над двата големи коша за дрехи и пейките имаше лавици, отрупани с чисти хавлии. На куки на стената бяха окачени защитни облекла.

В дъното на помещението имаше друга херметизирана врата с предупредителен надпис:

„ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО В ЛАБОРАТОРИЯ «ТОКАМАК» БЕЗ ЗАЩИТНО ОБЛЕКЛО.“

По челото й изби пот. Нервите й трептяха от напрежение. Защо не си бе останала в каютата?

„Е, вече си тук. Довърши работата.“

Взе едно защитно облекло по-малък размер, събу маратонките си и го нахлузи до кръста си. После го вдигна до раменете си, сложи маратонките в джобовете на анцуга си и пъхна ръце в гумените ръкави.

Намести качулката на главата си и чу пукане. Стъклото пред очите й се замъгли и я заслепи. Задъхвайки се, Тери смъкна ципа и видя един оранжев маркуч, прикрепен към апарат на стената. Сграбчи края му и го свърза с вентила на защитното облекло.

Разнесе се свистене на въздух и костюмът започна да се надува. Стъклото се изчисти. Тери откачи маркуча, отвори херметизираната врата и влезе в лабораторията.

Огледа се. Намираше се на тясна платформа, извисяваща се над огромна площ, заемаща цялото предно отделение на „Голиат“. Демонтираните ракетни силози бяха освободили три хиляди квадратни метра пространство, в средата на което имаше някакъв гигантски метален пръстен.

Тери се вкопчи в перилата пред себе си. Не знаеше какво да направи.

От странния пръстен излязоха двама лаборанти. Единият погледна към нея. Тери махна с ръка и те се отдалечиха. Тя заслиза по спиралната стълба — чудеше се как се бе забъркала в тази каша.

Приближи се до пръстена — огромна стоманена тръба, извисяваща се шест-седем метра над пода. По външната страна се виеха дебели медни жици. От уреда излизаха многобройни кабели, прикрепени към компютърни терминали. До стените на лабораторията бяха монтирани мощни генератори. Стоманеният под вибрираше от приглушено бръмчене.

Тери се огледа, но не видя никого. Седна пред един компютър и щракна мишката. На екрана се появи меню.

ГЕО-ТЕК ИНДЪСТРИС ТОКАМАК

Алфа-частици	Електромагнитна сила
Режим на магнитното силово поле	Камера за йонизация
Магнитен кладенец	Инжектор на неутрални лъчи
Абсорбатор на неутронна енергия	Програма за клетъчни частици (ПКЧ)
Пасивни системи за сигурност	Полоидално поле на плазменото течение
Първичен трансформатор	Горива за реактора: деутерий
Свръхпроводими магнити	тритий
Прицелна камера	Тороидални спирали
Турбулентност	Вакуумен съд

Вдигна очи от монитора. Лаборантите се бяха върнали и я гледаха. Единият направи знак на другия и двамата тръгнаха към нея.

Тери стана и тръгна към спиралното стълбище. Мъжете я последваха. Тя хукна нагоре.

В слушалките й се чуха мъжки гласове — първо на руски, после на английски:

— Спри! Кой си ти?

Задъхана, Тери стигна до платформата и се хвърли към вратата. Преследвачите й я настигаха. Тя мина през съблекалнята и непохватно се запрепъва в душовото отделение. Гумените й ботуши се подхлъзнаха и тя падна по гръб на мокрия под.

Чу в слушалките гласове — мъжете говореха на руски.

„Ставай, момиче!“ — заповяда си.

Изправи се и хукна към фоайето. Пред телевизора седяха четирима мъже, облечени в хирургични престилки. Обърнаха се към нея.

Като криеше лицето си с ръце, Тери побягна към вратата. Видя един зелен бутон и го натисна. Руските лаборанти вече изскачаха от съблекалнята.

Тя хукна по коридора и през херметичната врата — удари си челото в стоманената каса. Вратата се затръшна след нея и Тери спусна резето. Чу викове зад нея — пак на руски.

Докато се качваше по стълбите, смъкна защитното облекло. Задъхваше се, сърцето й биеше като полудяло. Стигна до края на стълбите, натисна зеления бутон на дистанционното управление и люкът над главата й се отвори.

Руснаците вече се качваха след нея. Тя затръшна люка.

Пияният!

Тери се втурна към спасителните лодки и с облекчение видя, че мъжът още спи. Събу му обувките и му нахлузи защитното облекло.

Чу, че люкът се отваря.

На палубата излязоха шестима мъже.

Тери приклекна зад лодките и отчаяно се огледа. Нямаше къде да се скрие. Хукна към перилата, прехвърли се през тях, вкопчи се в най-долното и увисна на дванайсет метра над тъмния океан.

Долепи босите си крака до студената стомана и се запромъква към задната палуба. Целта й беше да стигне до огромната стоманена кула, останала от оръдията на ракетоносача.

Ръцете й бяха вцепенени, а пръстите — твърде къси, за да обвият перилата, така че след шест-седем метра трябваше да спре. Надигна се, провря се между перилата и чу как мъжете тичат по палубата.

Пое дъх, успя да допълзи до кулата, покатери се на следващата палуба и се спусна на по-долното ниво.

След пет минути се приближи до входа за палуба В. Чу гласове и погледна към коридора. Облечен в халат, Бенедикт Сингър разговаряше с двама души. Стояха пред каютата й и гледаха вратата.

Тери се промъкна по тесния перваз над каютата, погледна и видя, че прозорецът й е отворен.

„Можеш да го направиш!“

Тери скочи и вкопчи пръсти в перваза. После се отблъсна с крака от перилата, пъхна глава в отвора и се вмъкна вътре.

В същия миг на вратата се потропа.

— Момент…

Бързо съблече анцуга си, взе чаршафа от леглото и се уви, за да скрие кървящите си пръсти и мръсните си крака.

Престори се на сънена и отвори вратата.

— Тръгваме ли вече?

Бенедикт и другите двама я погледнаха.

— Не, мила, още не — каза Сингър. — Имаше малка тревога и искахме да се уверим, че си добре.

— Каква тревога?

Проницателните му изумруденозелени очи я стрелнаха със смразяващ поглед, после се спряха на стената зад нея.

— Нищо сериозно. Лягай си.

Тери му се усмихна уморено и затвори вратата. После се заслуша — Бенедикт даваше заповеди на руски на хората си. Доволна, тя се отпусна в леглото. Беше й студено, пръстите я боляха.

„Какво крие Бенедикт?“

Но беше твърде уморена, за да мисли за това. Усмихна се на дързостта си, взе писалка и тефтер от нощното шкафче, написа „ТОКАМАК“, откъсна листа, сгъна го и го пъхна в обувката си.

След минута заспа неспокойно, без да се сети, че е оставила цяла пътека черни отпечатъци на стената под прозореца.