Стив Олтън
Марианската падина (20)

Клопка

„Морски свят“

Сиатъл, Вашингтон

Пит Содърблом, директорът на природозащитната организация „Морски свят“, погледна през завесите на аудиторията събиращата се тълпа.

— Господи, Анди, какво става? Сякаш има медийна сензация.

Зоологът Андрю Фърман му даде вестник.

— Погледни първата страница.

Пит прегледа заглавията в „Сиатъл Таймс“.

ИЗБЯГАЛИЯТ МЕГАЛОДОН Е ЗАБЕЛЯЗАН КРАЙ ЛЕДБЕТЪР ПОЙНТ ОЙСТЪРВИЛ, ВАШИНГТОН

Carcharodon megalodon двайсет и два метровата чудовищна акула, която само преди няколко дни нападна катер на Бреговата охрана и уби двама души, е забелязана от рибари край Ледбетър Пойнт рано вчера вечерта.

„Връщахме се от океана, когато огромна гръбна перка започна да обикаля около яхтата — каза Кал Камбрън, местен рибар. — Проклетото нещо ни проследи до залива и после се върна. Уплаши ни до смърт. Яхтата ни е само петнайсет метра.“

Във връзка с това учените от природозащитната организация „Морски свят“ съобщават, че Тути, деветтонният сив кит, пуснат преди няколко седмици в океана, изглежда, се е отказал от опитите си да мигрира на север към Берингово море. Малкият кит, който преди няколко месеца попадна в плитчините на океана, бе забелязан да се храни в Грейс Харбър вчера от наблюдатели на китовете. Биолозите в „Морски свят“, които следят движенията му с радиопредавател, потвърдиха, че Тути се намира на по-малко от двайсет и пет мили от мястото, където за последен път е бил забелязан мегалодонът.

Активистът за правата на животните Гей Гордън изрази загриженост, че малкият кит е в опасност. „Макар да похвалихме «Морски свят» за спасяването на живота на Тути, ние смятаме, че отговорните лица трябваше да отложат завръщането й в океана, докато акулата не бъде заловена.“

Не можахме да открием за коментар Пит Содърблом, директора на „Морски свят“.

— Глупости! — извика Пит. — Цяла нощ бях в кабинета. Никой не се обади. И този репортер дори не споменава факта, че пуснахме в океана Тути най-малко седмица преди мегалодонът да избяга. Откъде да знаем…

— Остави това, Пит. Имаме по-големи проблеми. Преди час говорих с Джонас Тейлър. Той следи мегалодона от борда на „Уилям Бийб“ и потвърди, че съществото ще стигне до Грейс Харбър след три часа. Трябва да приемем реалността, че акулата ще влезе в залива и ще убие Тути.

Пит избърса потта от челото си.

— Господи, грози ни катастрофа в очите на обществото.

— Сутринта ми се обадиха от „Анхаузер-Буш“. Казаха, че не са доволни. Очевидно асоциацията между бирата и безпомощен малък кит, изяден от двайсет и два метрова акула, не е представата им за новата им кампания „Назад към природата“. Пит, трябва да отидем в Грейс Харбър с влекач и да я разкараме оттам.

— Сигурен ли си, че Тути още е в залива?

— Да. Такава е последната информация от радиопредавателя. Защо?

Пит се усмихна.

— Ако мегалодонът влезе в Грейс Харбър и започне да преследва Тути, може да използваме плътни мрежи, за да затворим изхода и да го хванем в капан в залива. Всъщност може да съчетаем залавянето на мегалодона и спасяването на Тути.

— Искаш да използваш Тути за стръв?

— За съжаление, присъствието й около мегалодона я прави стръв. Но само си представи — Тути е в безопасност на влекача, мегалодонът е заловен благодарение на „Морски свят“ и всички празнуваме със студена бира. Мислиш ли, че „Анхаузер-Буш“ ще се хванат на това?

— Знам ли. Какво искаш да направя?

— Уреди да се срещнем с контейнера в пристанище Уестпорт. Влекачът трябва да тръгне до час. Ще организирам конферентна връзка между Джонас Тейлър, мен и шефа на пристанището. Трябва да ограничим до минимум движението на плавателни съдове и да проверим дали имат здрави мрежи, за да преградим устието на залива.

— А Тути?

— Когато се свържеш с Уестпорт, наеми риболовен траулер с мрежи. Ще намерим Тути и ще я завлечем в плитчините преди чудовището да е стигнало до нея. Щом китът бъде в безопасност, или ще изчакаме, или ще го върнем в „Морски свят“. Зависи какво ще стане с акулата.

— Тогава ще ни трябва кран. — Андрю посочи към аудиторията. — И не забравяй медиите.

— Ще се оправя с тях. Всъщност ще ги уведомя за намеренията ни. И после искам да говоря с Джонас Тейлър.

 

 

Хеликоптерът кацна на площадката за приземяване на „Уилям Бийб“ и Мак слезе и огледа Джонас от главата до петите.

— Възстановил си се. Предполагам, че имаш лична медицинска сестра, на която да благодариш.

— Това пък какво означава? — попита Джонас.

— Трябва да поговорим, приятелю, но не тук. Помогни ми. Нося екипировката, която поиска.

Мак го поведе към товарното отделение и отвори плъзгащата се врата. Вътре имаше два дървени сандъка с надпис ОКЕАНОГРАФСКИ ИНСТИТУТ „ТАНАКА“.

Мак отвори първия и извади странно на вид оръжие.

— Това е гранатомет. Използва всички гранати, отговарящи на стандартите на НАТО.

— Да, но ще може ли да убие такава голяма риба?

— Разбира се. Зарядът пробива броня, дебела 400 милиметра от разстояние двеста и петдесет метра. Един изстрел и акулата ти ще стане на фрикасе.

— Какво има в другия сандък?

— Преносим акустичен предавател, касетофон и подводни микрофони.

— Смяташ да правиш дълбоководен концерт?

— По-скоро нещо като звънец за вечеря. Да оставим вътре гранатомета. Ще складираме акустичната апаратура на кърмата.

Пренесоха единия сандък в задната част на кораба и го заключиха в едно от товарните отделения.

— Е, говори, Мак. Какво си намислил?

Мак се вторачи в крайбрежието на Вашингтон.

— Обясни ми защо имаш желание да умреш.

— Желание да умра?

— Не се прави на глупак.

— Защото скочих след онзи кадет ли? Какво трябваше да направя? Да стоя със скръстени ръце и да гледам как акулата го изяжда?

— Направи го безразсъдно и без да се замисляш, сякаш не ти пука дали ще живееш, или ще умреш.

Джонас се изплю в океана.

— Познавам симптомите, Джонас. И аз съм го преживял. Страдаш от класически случай на вината на оцелелия.

— Вече имам психиатър.

— Сега имаш двама. Забравяш, че преживях същото във Виетнам.

— Защо мислиш, че е същото?

— Никой не отива доброволец за трети път, освен ако мозъкът му не е сериозно прецакан. През третата седмица, докато бях в джунглата, вкарах взвода си право във вражеска засада. Загубих повече от половината си хора. Обвинявах се, също като теб. По дяволите, сигурно съм преживявал хиляди пъти онази нощ в сънищата си.

Още ли имаш кошмари?

— Понякога, но вече не са толкова образни. Не се събуждам с вик. — Мак сложи ръка на рамото на Джонас. — Преживяваш същото като мен, само че си обявил война на това същество. Разбира се, рибата не го знае, но ти си обсебен като капитан Ахав от „Моби Дик“. Обвиняваш чудовището за последните единайсет години от живота си и за всичко, което си загубил, и няма да бъдеш удовлетворен, докато не го убиеш.

— Не знаех, че си научил толкова много по време на сеансите в лудницата.

— Шегувай се, щом искаш, само не бързай да се простиш с живота си. Само защото в момента не можеш да видиш гората заради дърветата, не означава, че няма да намериш пътя. Аз го направих, а бях загазил здраво.

— Знам пътя. Видях как свършва животът…

— Това са само кошмари, Джонас. И аз сънувах, че ме убиват. Не ги превръщай в осъществяващо се предсказание.

— Не се опитвам, повярвай.

— И още как. — Мак го плесна закачливо по главата. — Само как скочи да спасяваш онзи кадет. За какъв се мислиш? За Батман?

Джонас се усмихна.

— Съгласен съм, че беше малко рисковано.

— Да, малко. Кажи ми, как умираш в кошмарите си?

Джонас го погледна в очите.

— Спускам се с „Абис Глайдер“ в Марианската падина и неизвестно защо, търся Тери.

— Тери е в Марианската падина?

— Да. И умира заедно с мен веднага щом я намирам.

Мак седна на палубата и се облегна на перилата.

— Какво има?

— Чаках подходящ момент да ти кажа нещо. Когато се отбих в Института да взема нещата ти, ми казаха, че Масао е получил сърдечен удар.

Джонас пребледня.

— Кога?

— Вчера следобед. Садиа го намерила в безсъзнание в кабинета му. Закарали са го в болница Вали Мемориъл. Лекарят каза, че състоянието му е стабилно, но още беше в безсъзнание, когато отидох да го видя. Изглеждаше много зле.

— Трябва да се обадя в болницата… Някой казал ли е на Тери?

Мак отбягваше погледа му.

— Сега пък какво има?

Мак пребледня.

— Има и още нещо. Току-що били съобщили на Масао, че съпругата ти се е спуснала с Бенедикт Сингър в Марианската падина на борда на „Бентос“.

Джонас имаше чувството, че някой го удари в стомаха. Той затвори очи и силите напуснаха тялото му.

— Джонас, всичко ще бъде наред.

Джонас поклати глава.

— Кошмарът ми се превръща в реалност, Мак. Тери и аз ще свършим в Марианската падина. Съществото ще се появи и…

— Успокой се, приятелю.

Джонас се ядоса.

— Помолих Тери да не отива там. По дяволите…

Мак се изправи и го хвана за ръката.

— Чуй ме, Джонас. След няколко дни Тери ще се върне на борда на „Голиат“. Пък и мегалодонът е на хиляди мили от Марианската падина. Не позволявай чувството за вина да помрачи разсъдъка ти. Спускането на Тери в Падината е случайност. Казвам ти, в края на седмицата тя ще е на брега.

— Вече не знам нищо. Не мога да разсъждавам трезво. Може би това наистина да е случайност, но няма да рискувам. Трябва да убия тая шибана акула и да премахна всякакви съмнения.

— Съгласен съм. Щом акулата умре, ти и Тери ще бъдете щастливи.

Джонас въздъхна дълбоко.

— При положение че тя още ме иска.

— Разбира се, че ще те иска. Вие сте родени един за друг. — Мак вдигна глава и видя, че към тях се приближава Селесте. — Само стой далеч от съблазните на лошата кралица.

— Защо не ни направиш услуга и не върнеш тази таратайка във Виетнам? — каза Селесте.

Мак й се усмихна.

— Да летиш с хеликоптер е много по-добре, отколкото с метла…

— Няма ли да престанете вие двамата? — Селесте се обърна към Джонас. — Дойдох да ти кажа, че се обади директорът на „Морски свят“. Твърди, че знае как да хванем мегалодона.

 

 

Джонас разгъна на масата картата на северозападната част на Тихия океан и огради с червен маркер Грейс Харбър.

— Според „Морски свят“ малкият кит, който са освободили, се намира тук, в Грейс Харбър. Ако поддържа сегашния си курс, мегалодонът ще открие кита и ще се насочи към него. Планът на „Морски свят“ е ние да последваме мегалодона в залива. Щом влезе вътре, хората от пристанището ще хвърлят здрави мрежи, които ще се спуснат като гигантски завеси. Дълбочината там е само петнайсет-двайсет метра и протокът е широк три мили. Мегалодонът ще бъде като в капан.

— Звучи добре — каза Селесте.

— Няма да е лесно. Трябва да вземем предвид и финансовата страна на въпроса. Преди да поставят в позиция риболовните си кораби, за да хвърлят мрежите, властите в Уестпорт искат „Гео-Тек Индъстрис“ да гарантират, че ще платят за всички нанесени щети, плюс десет хиляди долара допълнително за разходи по заплащането на труда.

Селесте се усмихна подигравателно.

— Те трябва да ни платят за рекламата, която ще осигурим на проклетото им пристанище. Какво мислиш, Марън?

— Аз казвам да го направим. Няма да ни се предостави друг такъв шанс. Цената е ниска в сравнение с онова, което Институтът губи всеки ден.

Селесте погледна Джонас.

— Съгласен ли си?

— Планът може и да успее, но е адски рискован. Не даваме много време на пристанищните власти да разчистят движението в залива.

— Не съм съгласен — възрази Марън. — СПАН показва, че мегалодонът има преднина по-малко от две мили и се движи на север само с три възела. С тази скорост ще пристигне в устието на залива след деветдесет и четири минути.

Джонас се изсмя подигравателно.

— Нека да ти кажа нещо, Марън. Усети ли кита, Ейнджъл ще се стрелне като ракета. Максималната й скорост е шейсет и осем мили в час. Затова извади калкулатора си и обмисли отново целия си план. Аз предлагам битката да се състои в океана. Залавянето на всяко животно, още повече на двайсет и два метрова бяла акула, е опасно начинание. Ейнджъл е прекарала целия си живот в пленничество и няма да е доволна, ако пак се опитат да я хванат.

— Спомням си, когато първата акула обезумя край брега на Монтерей — рече Мак. — В онзи следобед потънаха много яхти. И много хора загинаха.

Марън възмутено завъртя очи.

— Губим си времето. Шефът на пристанището чака да му се обадим.

— Цялото това обсъждане изглежда безсмислено — каза Селесте. — Независимо дали ви харесва, или не, има голям шанс съществото да открие китчето и да го преследва. Ако влезе в залива, ще бъде глупаво от наша страна да не се опитаме да я хванем там.

— Най-после едно разумно мнение. — Марън грабна радиопредавателя, за да се свърже с шефа на пристанището.

Капитан Морган разгледа картата.

— Протокът може и да е тесен, но пристанище Грейс Харбър е огромно. Няма да е лесно да хванем акулата, щом влезе там. Пък и още не сме я намерили. СПАН ще е безполезен, докато сме в залива.

— Заливът е плитък — каза Джонас. — Мак и аз ще я забележим от хеликоптера.

— Намерете китчето. Ейнджъл ще бъде след него — рече Селесте.

— Току-що се обадиха от природозащитната организация „Морски свят“ — каза Марън. — Спасителният им екип е пристигнал на мястото. До двайсет минути ще влязат в залива на борда на риболовен траулер.

Селесте се обърна към него.

— Кажи им да не взимат кита, докато акулата не се появи.

— Главната задача на „Морски свят“ е да спасят кита — рече Джонас. — Според мен те вече се приближават към него. Пак повтарям, че щом подуши кита, Ейнджъл бързо ще влезе в залива.

— И тогава ариведерчи, Тути — отбеляза Селесте.

— Все едно — каза Марън. — Щом вълкът влезе в кошарата, на кого му пука дали ще изяде овцете?

Мак поклати глава.

— Можеш да се обзаложиш, че на овцете им пука.

 

 

Сивият кит, известен като Тути, плуваше по калното дъно на Грейс Харбър. Тути не можеше да настигне останалите китове и потърси убежище в залива, привлечена от огромните количества храна на дъното. Всмуквайки мътната вода през устата си, китът пресяваше живите организми от пясъка и ги поглъщаше. След няколко минути щеше да се издигне на повърхността, за да издиша въздуха, да поеме дъх и после пак да се гмурне да се храни на дъното.

 

 

Хищникът се движеше безшумно по океанското дъно. Биолуминесцентната му кожа хвърляше отблясъци в тъмнината. Злите очи претърсваха водата. Праисторическите сетива подсказваха на акулата, че обектът е някъде напред.

Гигантът размаха опашката си и увеличи скоростта. Обърна се на една страна, отвори челюсти и погълна в огромната си паст двуметров октопод.

Мегалодонът се обърна по корем и заплува без усилия близо до дъното. После пак намали скоростта. Сетивата му проследяваха дирята на мигриращите стада китове.

 

 

На двеста метра на юг седем хищници с дължина, варираща от четири до седем метра, едновременно намалиха скоростта. Възбудени от силната миризма на праисторическата си братовчедка, мъжките акули преследваха гигантската женска, движеща се на север, и се хранеха с остатъците от жертвите й, като спазваха безопасно разстояние.

 

 

Мегалодонът се движеше съвсем бавно, изпаднал в състояние на почивка, граничещо със сън, доколкото позволяваше природата му. Акулата знаеше, че мъжкарите я следват, защото усещаше присъствието им, откакто бе напуснала лагуната. Плячката беше наблизо и мегалодонът търпеше акулите, освен ако, разбира се, не се приближаха.

Далечни вибрации, минаващи по океанското дъно, започнаха да стимулират нервните окончания по страничните линии на съществото. Към мозъка се отправиха бързи сигнали, които активираха първична тревога. Акулата се събуди от унеса и позата й се промени. Бързите движения на главата задействаха зрителните възприятия.

Чудовището всмукна вода и определи посоката, от която идваше миризмата на бебето кит.

Досущ изстреляна ракета, най-свирепият хищник на планетата се устреми по океанското дъно, разпръсквайки облаци от пясък.

 

 

Пит Содърблом последва специалиста по акустика по дългия дървен пристан край пристанище Уестпорт, където се намираше една от най-големите риболовни флотилии в района. Оттам се виждаше цялото пристанище. Отпред, на трийсет метра, се извисяваше фарът на Грейс Харбър. Вляво беше Тихият океан, свързан със залива с широк три мили проток. Грейс Харбър бе огромно пространство от плитка вода и се простираше на север и на изток, докъдето стигаше погледът. На бреговете му бяха разположени девет града и четири модерни терминала, които можеха да обслужат и най-големите товарни кораби на света.

Полицейският ескорт им помогна да минат през тълпата. Полицаите инструктираха рибарите да приберат въдиците. Хиляди зрители се блъскаха, за да намерят по-добро място на пешеходната алея. Стотици други стояха на платформите, а някои късметлии дори си бяха запазили места на триетажната обсерватория на пристанището. На пилоните бяха накацали кафяви пеликани, а до водата се разхождаха бекаси и сини чапли. Басът на музиката в ритъм калипсо се смесваше с крясъците на морските птици и уханието на храна. Атмосферата беше карнавална.

Полицаите поведоха Пит и специалиста по дълъг кей, където бяха закотвени стотици празни яхти и лодки. Сребристата повърхност на океана искреше и ги принуди да присвият очи. Обикновено в залива кипеше трескава дейност, но сега там плаваха само катерите на пристанищната охрана и два риболовни траулера, които заемаха позиции в средата на протока.

Пит забеляза още един траулер, завързан в края на кея. На шест метра над палубата се издигаха три метални подпори, крепящи два стоманени кабела, които продължаваха към двете хидравлични лебедки, монтирани зад рубката. Щом мрежите хванеха жертвата, кабелите щяха да я издърпат право в трюма на траулера.

Пит се качи на борда и видя Андрю Фърман — разговаряше с висок четирийсетинагодишен мъж с тъмен слънчев загар.

— Пит, това е Грег Дечиаро, капитанът на траулера. Каза, че са видели Тути на около миля в залива.

— Чудесно. Кога ще тръгнем?

— Екипажът ми ще е готов след десет минути. Колко тежи китът?

— Десет тона — отговори Пит. — Ще издържат ли мрежите?

— Стига да не се мята много. Ще използваме специална мрежа, която ще се разтвори като гигантски парашут, когато я хвърлим. Ще уловим кита ви и ще го издърпаме на сушата.

Андрю посочи към брега, където от огромния кран висеше десетметрово въже.

— Ще я сложим там. Контейнерът е докаран и пълен с морска вода.

Пит погледна нарастващата тълпа.

— Имам чувството, че тези хора не са дошли само да гледат спасяването на кита. — Той нервно погледна часовника си. — Е, хайде да прибираме Тути.

 

 

Джонас наблюдаваше как доктор Марън за четвърти път от пет минути преглежда последните координати от СПАН.

— Какво има? — попита той.

Марън вдигна глава и го погледна. Лицето му беше пребледняло.

— М-мисля, че ти имаше право.

И недоверчиво поклати глава.

— Къде е акулата?

— Според координатите току-що е влязла в залива.

— По дяволите! — Джонас грабна радиопредавателя. — Анди, обади се…

— Кажи, Джонас — чу се глас, заглушаван от атмосферни смущения.

— Анди, мегалодонът току-що е влязъл в залива. Уловихте ли Тути?

— Джонас, моля те, повтори. Казваш, че акулата вече е в залива, така ли?

— Да. Уловихте ли кита?

— Не… Още не, но сме на двеста метра от него.

 

 

Пит стоеше в лоцманската кабина и оглеждаше залива с бинокъл. Специалистът по акустиката беше вдясно от него и слушаше сигналите от предавателите, прикрепени на Тути.

— Би трябвало да е някъде пред нас. Сигналите са силни и ясни.

Пит видя оловносива глава, която се показа от водата.

— Ето я! Точно отпред!

Капитанът даде знак да хвърлят трала. След няколко секунди мрежата започна да се спуска зад кораба.

 

 

Тути подаде глава над повърхността, засмука водорасли и преся множеството дребни морски същества, полепнали по дългите листа. Преглътна ги, пое въздух и отново се потопи.

Спускайки се грациозно в мрака, Тути изведнъж регистрира присъствието на друго същество, което бързо се приближаваше, и спря да плува.

Близо до океанското дъно се стрелна луминесцентно петно. Младият кит усети опасност и се върна на повърхността.

 

 

Пит наблюдаваше как радиооператорът трескаво настройва акустичния приемник.

— По дяволите, единият предавател току-що спря да излъчва. Другият работи, но силата на сигнала намаля наполовина. Тути се отдалечава от дъното. В момента е на стотина метра вдясно от нас.

— Пит, Джонас каза, че мегалодонът е влязъл в залива — съобщи Анди. — Трябва веднага да извадим Тути от водата!

— Дайте ми точните координати на кита — заповяда капитанът.

— Съвсем близо е — рече специалистът по акустика. — Това е хубаво. Тути още е в дълбоки води. Ще минем над нея. Сега!

Капитанът коригира курса и намали скоростта наполовина.

— Хванахме я — извика специалистът по акустика и плесна дланта на Пит.

След няколко секунди корабът се разтресе — тралът бе уловил плячката.

— Изтеглете я на борда, момчета! — заповяда капитанът на екипажа си.

Двете хидравлични лебедки започнаха да издърпват товара.

 

 

„Уилям Бийб“ влезе в Грейс Харбър, когато спускането на мрежите в протока привършваше.

Джонас се наведе под въртящите се перки на хеликоптера и се качи.

 

 

— Готово ли е оръжието?

— Да — отговори Мак. — Дръж се…

Хеликоптерът излетя от палубата и се извиси пред кораба.

Джонас намери гранатомета, който беше скрит под купчина одеяла. Увери се, че в цевта има граната, и се върна на мястото си с оръжието.

Мак му даде радиопредавателя.

— Обаждат се от „Морски свят“.

— Анди?

— Джонас, току-що уловихме Тути. В момента я изтегляме, но китът ожесточено се съпротивлява, а мегалодонът обикаля наоколо.

— Не прекъсвай връзката, Анди…

Хеликоптерът полетя над траулера и закръжи на шейсет метра височина. Джонас видя хвърлената във водата мрежа и белезникавите очертания на нещо, което приличаше на битка, бушуваща под повърхността.

— Анди, мегалодонът е точно зад теб. Вдигнете кита!

 

 

Пит застана до капитана и десетината членове на екипажа, които наблюдаваха как мрежата бавно се вдига от залива и се прибира към кърмата на траулера.

Корабът се разтресе. Стръмната платформа се потопи по-надълбоко във водата.

— По дяволите! — изруга капитанът. — Подпорните греди се огъват.

Задъхан, Анди се приближи до тях.

— Джонас каза, че мегалодонът е точно зад нас. Трябва да изтеглим Тути на борда…

Капитанът го хвана за ръката и посочи над главите им.

— Виждаш ли? Ако дръпнем по-силно, гредите ще паднат.

Палубата се обви в черен пушек.

— Сега пък какво става? — изкрещя капитанът. — Струва ми се, че проклетите подпори горят.

Траулерът спря да се тресе. Моторите не бяха в състояние да го тласкат напред. Пронизително стържене на метал раздра въздуха.

— Изключете моторите — заповяда капитанът.

Кърмата започна да потъва във водата.

Пит се вторачи в стръмната платформа — молеше се на бога Тути да се покаже от океана. Китът ожесточено се бореше.

Изведнъж кърмата се изправи. Кабелите мигновено се отпуснаха. Мрежата започна да се издига.

— Ето я — съобщи Пит и тръгна надолу по рампата, сякаш да посрещне Тути.

От залива отвесно се издигна призрачната бяла муцуна на Ейнджъл. Устата й беше широко отворена, сякаш съществото пищеше. Челюстите й бяха очертани като с размазано червило с алената кръв на Тути. От смъртоносните зъби висяха парчета месо. Горната част на тялото на Ейнджъл се бе заплела в мрежата и висеше над водата.

Пит изцъкли очи. Беше ужасен и в същото време хипнотизиран от размерите на чудовището. Прикована към напречната греда и твърде тежка, за да бъде вдигната на борда, за миг акулата застана неподвижно. Едното от сивите й очи се бе вторачило в траулера.

После мегалодонът започна да се мята, затягайки мрежата около тялото си. Чудовището се ядоса и съпротивата му стана още по-ожесточена. Всяко движение на гигантската глава предизвикваше вълни във всички посоки. Траулерът се тресеше.

Пит се държеше за перилата, докато върху главата му се сипеха тонове разпенена вода и късове от рибарската мрежа. Чу противно стържене на стомана, последвано от вик на човек. Предните греди се срутиха на палубата.

 

 

Джонас и Мак се вторачиха в сюрреалистичната сцена долу.

— Господи, какво чудовище! — прошепна Мак.

— Ейнджъл разрушава кораба. — Джонас намести гранатомета на рамото си. — Приближи се, Мак. Време е да сложим край на този кошмар.

Хеликоптерът се спусна над траулера.

Джонас се прицели.

— По дяволите, акулата се мята и не мога да се прицеля добре!

В същия миг един от стоманените кабели се откъсна от хидравличната лебедка. Свободният край се залюля във въздуха, удари задната част на хеликоптера и разби въртящите се перки на опашката.

— Какво стана, по дяволите? — извика Мак. — Губя контрол.

Хеликоптерът започна да се върти.

Остатъкът от кабела се скъса и падна на палубата, като удари по лакътя един моряк, сряза ръката му на две и после се уви около подпората на кърмата.

Хеликоптерът неконтролируемо се стрелна надолу, към палубата на траулера. Джонас затаи дъх. Шейната се стовари върху останките от стоманените подпори, хеликоптерът едва не се преобърна, после спря сред купчина метални отломки.

Анди хвана ръката на Пит.

— Къде е Тути?

— Това чудовище сигурно я е изяло.

— Мамка му…

— Корабът ми! — извика капитанът. — По дяволите, кой ще плати за това…

Траулерът се наклони напред. Хората на борда загубиха равновесие.

— Господи, какво става? — изкрещя Андрю.

Пит се вторачи в кърмата. Вълните се разбиваха в платформата. Акулата дърпаше траулера към залива.

— Не мога да повярвам — каза Пит. — Мегалодонът ни влачи.

Капитанът забеляза края на кабела, увит около подпората на кърмата, изтича до лоцманската кабина и грабна брадва. В мига, в който замахна да го отсече, кабелът изведнъж се скъса и разярената акула се освободи от мрежата.

 

 

„Уилям Бийб“ бавно обикаляше залива, преграден с плътни мрежи от океана. На дванайсет метра след кораба плаваше тристакилограмов полузамразен къс китово месо, закачен със стоманен кабел за голямата лебедка на кърмата.

Хари Мун стискаше харпуна-пушка и гледаше месото. С едната си ръка нервно галеше спусъка на оръжието, а с другата държеше до ухото си предавател.

— Диф, какво става?

Ричард Дифендорф стоеше на тънка стоманена решетка на централната мачта над палубата и фокусираше бинокъла си.

— Изглежда, акулата се е освободила от траулера. Не виждам… Чакай, ето я гръбната перка. Хари, приготви се. Идва насам. Капитане, трябва да се преместим двеста метра на юг.

— Селесте, доктор Марън, Диф каза, че мегалодонът идва — докладва Хари.

Селесте и доктор Марън огледаха залива, очаквайки бялата като алабастър кожа на Ейнджъл да се появи.

Диф я забеляза пръв.

— Капитане, акулата е на шейсет метра от носа и бързо се приближава. Чакай, идва към кърмата!

— Нека да позволим на Мун да се прицели добре — каза капитанът. — Угасете моторите!

 

 

Ейнджъл се влачеше по калното дъно. Беше изтощена. Макар че дебелата й грапава кожа бе свела до минимум щетите, нанесени от мрежата, по лъскавата й бяла повърхност се стичаха струйки кръв.

Сега самосъхранението беше преобладаващият й инстинкт. Уязвима в плитчините, акулата се отправи към по-дълбоките води на протока.

Мегалодонът откри нещо на повърхността и се долепи до океанското дъно, за да го избегне. Някъде отпред в тъмните води се гърчеха в предсмъртна агония две мъжки акули, заплели се в мрежата. Мегалодонът усети опасното препятствие, извърна глава и се издигна нагоре, покрай мрежата, търсейки начин да се измъкне.

— Акулата се движи на юг покрай мрежата и иска да избяга — докладва Диф.

— Не обръща внимание на стръвта — рече Хари — и е твърде надълбоко, за да стрелям.

Диф проследи през бинокъла бялото петно, докато чудовището се скри от погледа му.

— Невъзможно — каза той. — Трябва ни хеликоптерът. Какво прави Мак, по дяволите?

 

 

Хеликоптерът на Бреговата охрана кацна на палубата на траулера. Раненият член на екипажа бързо бе качен на борда, а отрязаната му ръка бе сложена в найлонова торба, пълна с лед.

— Веднага щом можем, ще изпратим друг хеликоптер за вас, момчета — извика помощник-пилотът, докато излитаха.

Капитанът на траулера изчака шумът на перките да утихне и отново се вторачи в Джонас и Пит Содърблом.

— Мрежата ще ви струва сто хиляди долара! — изкрещя той. — Да не говоря за моторите на траулера…

— Успокой се, капитане — каза Мак. — Аз съм свидетел. Чух, че Селесте Сингър се съгласи да плати щетите. „Гео-Тек Индъстрис“ имат пари. Дори не знаят какво да ги правят. Ако бях на твое място, щях да ги съдя.

Джонас гледаше през бинокъла.

— Капитане, какво е онова? — попита той и посочи на север.

Към тях се приближаваше висок дървен кораб с платна.

Капитанът се вторачи в него през бинокъла си.

— Това е „Лейди Вашингтон“, копие на бригантина от осемнайсети век.

— Да, но какво прави в залива? Анди, свържи се с шефа на пристанището.

 

 

— Мегалодонът се е насочил към нас — извика Диф. — Хари, виждам върха на опашката му. Точно под повърхността. Капитане, акулата ще мине под нас до трийсет секунди. Да й оставим място.

Доктор Марън се втурна към Хари Мун.

— Стреляй! Може да нямаш друга възможност.

Хари вдигна пушката, вторачи се през мерника и зачака Ейнджъл да се появи.

Диф затаи дъх, наблюдавайки бледата сянка, която се носеше точно под повърхността.

— По дяволите, тя сякаш…

— Ето я — извика Марън и посочи, развълнуван от размерите на съществото.

Хари видя белезникавия обект и стреля.

Харпунът изскочи със силен трясък, влачейки стоманения кабел сред облак от сребриста мъгла, и се заби в основата на гръбната перка на мегалодона. Забавена от водата, стрелата нямаше достатъчно сила, за да проникне дълбоко в дебелата кожа на акулата.

Ейнджъл се изви и изтръска харпуна от тялото си преди упойката да е подействала.

Хваната натясно и ранена, акулата обезумя.