Стив Олтън
Марианската падина (29)

Натрапници

Марианската падина

Тери се събуди с писък и седна в леглото. Сърцето й биеше като обезумяло. Фланелката й беше мокра от пот.

Силните удари по вратата продължиха.

— Кой е?

— Бенедикт. Отвори.

„Господи, той е разбрал…“

— Един момент.

Тя нахлузи джинсите си, завърза косата си на опашка и отвори вратата.

Проницателните очи на Бенедикт се вторачиха в нея, сякаш оглеждаха сцена на престъпление.

— Изпищя и изглеждаш бледа.

— Сънувах кошмар. Спя неспокойно, откакто сме тук долу. Кога ще си тръгна?

— Скоро. Облечи се и ела в помещението за наблюдения. Искам да ти покажа нещо.

Тери затвори вратата и се заслуша в отдалечаващите се стъпки на Бенедикт. После заключи, бръкна в джоба на джинсите си и извади магнитната карта на Сергей.

„Къде да я скрия?“

С ножичката от несесера си тя сряза дюшека на леглото и внимателно пъхна картата вътре. После оправи леглото, облече се и тръгна нагоре по стълбата.

Появата й на мостика привлече погледите на всички присъстващи.

— Добро утро — измънка тя и се качи на горната палуба.

В помещението за наблюдение беше тъмно. Единствената светлина проникваше през илюминатора. Тери видя силуета на Бенедикт, открояващ се на фона на Падината.

— Затвори люка — тихо, но твърдо каза той. — Приближи се бавно. Зрението им е изумително остро.

Тя затвори херметизирания люк, после бавно прекоси тъмното помещение и застана до Бенедикт.

— Каквото и да видиш, не прави резки движения — предупреди я той.

— Какво гледаме?

— Бъди търпелива и наблюдавай.

Бездната около „Бентос“ бе озарена от червеникава светлина. Океанското дъно беше в сянка на двайсетина метра под кораба. От мрака се извисяваше вкаменена гора от стълбове черен пушек. Високи и тънки, праисторическите комини бълваха кафяви гъбовидни облаци от сажди, гореща вода и серни минерали.

Тери забеляза движение. Над океанското дъно обикаляше огромна сянка. После се скри под „Бентос“. Тя си спомни съществото, което бе влязло в хангара, и се уплаши до смърт.

Отново видя движение, този път над главите им, и по прозрачната пластмаса се плъзна петметрова змиорка. Отворената й, подобна на тунел уста преследваше риба скорпион. Вместо да гони по-бързата си плячка, тъмнокафявата змиорка уви дългата си като камшик опашка пред челюстта си. В края на заострената опашка блесна оранжево-бяла светлина.

Привлечена от блясъка, рибата скорпион се обърна и се стрелна право в чакащите уста на змиорката.

Тери се накани да каже нещо — и в същия миг до корпуса на „Бентос“ величествено изплува друга сянка.

Бенедикт протегна ръка и я хвана за китката, за да й попречи да избяга.

Първо се появи долната част на сплескана, зловеща глава със зъби като на тиранозавър. Страховитите мускули на челюстта се свиха и се отвори крокодилска уста.

С бързината на змия огромното влечуго погълна на два пъти змиорката, направи грациозен пирует, пляскайки с един от израстъците си по прозрачната пластмаса, и се скри.

— Този вид се нарича кронозавър — започна да й обяснява Бенедикт. — Това са род плиозаври с къси вратове, праисторически влечуги, обитавали океаните през мезозойската ера до появата на Carcharodon megalodon преди седемдесет милиона години. Преброих шест. Всички обикалят около кораба.

— Мислех, че се страхуват от „Бентос“.

— Очевидно апетитът им е победил страха.

— Не разбирам. — Тери усети, че по врата й се стича пот.

Бенедикт се обърна. Изумруденозелените му очи я пронизаха.

— Усетили са вкуса на плътта, мила моя, и им е харесала.

Мислите на Тери трескаво препускаха в съзнанието й.

— „Протей“… Тези същества са нападнали подводницата и са изяли останките на екипажа.

Бенедикт се замисли за миг. Отговорът й явно го задоволи.

— Ще прекъснеш ли експедицията си?

— Mais, no, madame^[1]. Je maintiendrai — ще продължа. „Бентос“ плава по маршрута си на север в Падината. „Епиметей“ и екипажът са готови за спускане. Предполагам, че ще се присъединиш към тях?

— Не, разбира се. Как може дори да ти хрумне да използваш „Епиметей“, когато тези чудовища дебнат наоколо?

Бенедикт бавно се приближи до командния пулт на отсрещната стена.

— Предпочиташ Сергей пред чудовищата, така ли?

— Не, просто…

— Тогава те очаквам на борда на подводницата. Тръгваме след двайсет минути.

Той активира външния титаниев купол, който бавно започна да се затваря.

— Чакай, Бенедикт…

Пред прозрачната пластмаса изведнъж се появи друг кронозавър. Седемнайсеттонният звяр атакува с главата напред. Светлите му очи искряха в светлината на червените фарове.

Тери погледна Бенедикт, който с широко отворени очи се бе вторачил в приближаващия се хищник. Лицето му се изкриви в садистична усмивка.

Тери отстъпи назад, когато съществото отвори уста. Сплесканите му заострени челюсти се отвориха по-широко от смаляващата се пролука.

Разнесе се пронизителен хидравличен вой и титаниевите врати се затвориха пред прозрачната пластмаса.

Тери се обърна и видя, че Бенедикт стои до командния пулт и й се усмихва. Гладко избръснатата му глава блестеше под осветлението на тавана.

— Може би в края на краищата огледът на Марианската падина ще почака.

Той отвори люка и слезе по стълбата. В същия миг поредица от силни удари разтърси „Бентос“.