Стив Олтън
Марианската падина (33)

Часове на отчаяние

Марианската падина

Тери се качи по стълбата на отвесната шахта и влезе в помещението за наблюдение. Бенедикт беше зад бара и си наливаше питие. Капитан Прокович й хвърли поглед, от който тя изпита желание да се върне долу.

— Ах, ето те — каза Бенедикт. — Идваш точно навреме. „Бентос“ ще започне да се спуска по стената на каньона. Нещо за пиене?

— Нищо.

— Нищо? Глупости. — Бенедикт й наля водка, приближи се до нея и сложи чашата в ръката й.

— A votre sante, за твое здраве. — Бенедикт изпи питието си, после каза нещо на руски на капитан Прокович.

Тери остави чашата си на бара. Едноокият мъж слезе в мостика и затвори люка.

Бенедикт се приближи до командния пулт, угаси осветлението вътре и активира купола.

Бариерата от титан се вдигна. Червената светлина на фаровете озари скалистата стена на каньона, обградена от непрогледния мрак в Падината.

„Бентос“ бавно се спусна.

Тери сподави писъка си, когато два огромни кронозавъра минаха покрай илюминатора. След няколко секунди корабът се разтресе.

— Те стават все по-агресивни — прошепна Тери.

— Не искат да си тръгваме. Неизвестно защо ни виждат като източник на храна. — Бенедикт взе чашата й от бара, даде й я и я поведе към прозореца. — Гледай. Докато се приближаваме до хидротермалното течение от сажди, изолиращо слоя на дъното, направо ще обезумеят.

Тери нервно гледаше дванайсетметровия кронозавър, който бавно маневрираше между стените на каньона и прозрачната пластмаса.

— Бенедикт, това нещо ще атакува…

Сякаш в отговор на думите й съществото се отправи към тях.

— Ето… Бенедикт, какво чакаш? Затвори купола!

Той остана неподвижен.

Главата на чудовището стана огромна. Очите му се превърнаха в огнени кръгове на червената светлина. Сърцето на Тери биеше като обезумяло. Тя се обърна и понечи да избяга…

Бенедикт натисна копче на малкото дистанционно управление в ръката си. От „Бентос“ мигновено блеснаха бели светлини, които озариха бездната.

Атакуващият кронозавър рязко се завъртя. Горната част на торса му се разтресе, сякаш поразена от електрически заряд с мощност десет хиляди волта. Съществото едва не се блъсна в стената на каньона, после изчезна в мастиленочерния пролом.

Бенедикт се изсмя.

Тери пресуши чашата си. Завий се свят и тя се отпусна на кадифеното кресло.

— Обичаш да ме дразниш, нали?

— Това е ученият в мен — победоносно се усмихна Бенедикт. — Още едно питие?

— Не.

Водата се развълнува — „Бентос“ се издигаше в слоя от сяра и минерали, надвиснал над Марианската падина като одеяло от мръсен въздух. Чу се тракане, сякаш в прозрачната пластмаса се удариха камъчета.

А после „Бентос“ започна да се спуска в праисторическия каньон.

— Кронозаврите няма ли да ни проследят?

— Не. Те не могат да напуснат хидротермалния слой — отговори Бенедикт. — Отворите са жизнеподдържащата система на бездната. Без тях ще загине цялата хранителна верига.

Бенедикт дълго гледа Тери, после слезе в мостика, като я остави сама с мислите й.

„Той няма да ме пусне жива оттук. От мен зависи дали ще се спася. Трябва да намеря оръжие и да го убия, преди да ме е убил той…“

Измина час на зловещо мълчание.

„Бентос“ величествено се издигна над върха на каньона и над малкото плато, разделящо северната от южната половина на Марианската падина. Фаровете му осветяваха бездната и сивото, лишено от живот дъно, покрито със седимент.

Тери се вторачи в пустинния океански пейзаж — истинска долина на смъртта под вълните. Представи си как безжизненото й тяло се носи по дъното и десетки бели раци разкъсват и поглъщат плътта й.

Започна да се задушава. По лицето й се стичаха сълзи. Тя прегърна възглавницата на канапето, сви се на кълбо, затвори очи и започна да се клати.

След няколко минути се успокои, отвори очи и се вторачи в тавана.

И забеляза обектива на камерата с дистанционно управление, която я следеше.

 

 

Тихия океан

Шестстотин двайсет и пет мили североизточно

от Дяволското чистилище

Джонас и Мак стояха на кърмата на „Уилям Бийб“. Повредената палуба бе закована с дъски — временна дървена бариера, служеща за перила. Хладният нощен вятър свистеше в гърба им. Те гледаха разпенената диря на кораба.

— Кога ще влезе мегалодонът в Марианската падина? — попита Мак, докато напояваше с безцветна течност кърпата в ръката си.

— В съобщението се казва, че Ейнджъл е нападнала кашалота по крайбрежието на Япония. Със скоростта, с която се движи, най-много след два часа.

— Ще излетим на зазоряване. — Мак погледна часовника си. — Готов ли си?

Джонас се вгледа в тъмната повърхност на океана. Спомняше си последната си среща с акулата.

— Да. Да приключим с този въпрос.

Влязоха и се качиха по стълбата към помещенията на екипажа.

Мак потропа на вратата.

След минута Хари Мун отвори. Беше по фланелка и боксерки.

— Късно е.

— Съжалявам, но случаят е спешен — каза Мак. — Ще отнеме само минута.

Хари ги погледна подозрително.

— Добре, влезте. Е, какъв е спешният случай?

— Миналата седмица някой се опита да ме убие — каза Джонас.

— Какво? — Хари изглеждаше стъписан. — Кога?

— В онази нощ край брега на Аляска — отговори Мак.

— Когато те нападна акулата? Сигурен ли си?

— Сигурни сме — каза Мак и обиколи малката каюта. — Въжето на лодката беше прерязано.

— Знаем кой го е направил — добави Джонас, — но ни трябва помощта ти да се справим с този човек.

— Може би трябва да кажем на капитана? — нервно попита Хари Мун.

— Не. Предпочитаме да се оправим сами — отговори Джонас.

Мак уви ръка около гърлото на Хари и притисна до устата му кърпата, напоена с прозрачна течност.

 

 

Хари отвори очи. Намираше се в задната част на кораба и гледаше лебедката, която бе спуснала „Зодиак“ в океана. Опита се да каже нещо, но в устата му бе напъхана кърпа и устните му бяха залепени с тиксо. Помъчи се да седне, но глезените и китките му също бяха завързани с тиксо.

— Добър вечер — каза Мак, докато увиваше въжето около кръста му.

Джонас се наведе над Хари.

— Трябваше да знаеш за Огнения пръстен, Хари. Това е основно познание за човек, който твърди, че е изучавал океанография. Разпитах неколцина приятели в Удс Хол. Оказа се, че ти не участваш в програмата на СПАН, нито на Института. Истината е, че си бил инструктиран няколко часа преди корабът да напусне пристанището, когато истинският пръв помощник-капитан загадъчно е трябвало да замине, за да реши семеен проблем. Не знам кой си, но след малко ще станеш стръв, както направи с мен.

Хари отвори широко очи и започна да мучи нещо неразбираемо.

— Какво каза? — попита Мак и включи лебедката. Въжето беше завързано за краката на Хари.

— Каза, че кърпата му пречи — рече Джонас и отлепи тиксото от устата му.

Хари изплю кърпата.

— Не бях аз, кълна се. Не ме…

— Можеше да се представиш и по-добре — каза Мак и го бутна през борда.

Джонас изключи лебедката.

Хари изкрещя.

Леденостудената вода изкара въздуха от дробовете му. Той потъна в тъмните вълни и нагълта солена вода; студът прониза кожата му като хиляди ками. Въжето около кръста му беше стегнато и го влачеше на една страна след кораба на метър под повърхността.

Хари започна да се мята като обезумял, хвана въжето със завързаните си ръце и отчаяно опита да се изтегли над водата. Мускулите му бяха натежали като олово и тялото му се гърчеше в конвулсии.

Не можа да се изкатери и пусна въжето, потопи се под вълните и се приготви да умре. В мига, когато губеше съзнание, въжето го изтегли.

Мак протегна ръце и го издърпа на борда.

Хари се строполи на палубата, задъхан и треперещ.

— Следващия път ще прережем въжето — каза Мак.

— Чакайте… — изхриптя Хари. — Аз съм от ЦРУ.

Джонас и Мак се спогледаха.

— Глупости.

— Истина е. Нека влезем вътре и ще ви го докажа.

— Докажи го тук — каза Мак и му хвърли едно одеяло.

— Клетъчният телефон, който дадох на Джонас… има миниатюрен микрофон и предавател. Подслушах разговорите му със Селесте Сингър. Ти й каза за Дяволското чистилище…

— Аз?

— В болницата. Бълнуваше. Сигурно те е упоила.

— Мръсница…

— Какво е Дяволското чистилище? — попита Мак.

— Мястото в Марианската падина, където преди единайсет години се спуснах със „Сийклиф“. Защо това е толкова важно, че Селесте ме е упоила, а ти искаше да ме убиеш?

— Селесте те взе на това пътуване само за да измъкне от теб координатите на Дяволското чистилище. Знаех, че ще успее. Прерязването на въжето на „Зодиак“ ми се стори навременен начин да ти попреча да изплюеш камъчето. — Зъбите на Хари тракаха от студ.

— Казах ти, че онази кучка иска нещо — изръмжа Мак. — Аз предлагам да не викаме полицията да арестува този лайнар, а да го хвърлим на рибите.

— Чакай. — Джонас коленичи и погледна Хари в очите. — Какво има в Дяволското чистилище?

— Не мога да ти кажа…

Мак включи лебедката.

— Добре, чакай. Ще ти кажа, но само защото може да се възползваме от помощта ти.

— Първо се опита да ме убиеш, а сега искаш да ти помогна? Що за наглост?

— Бенедикт Сингър държи съпругата ти — каза Хари. — Ако искаш отново да я видиш жива, по-добре ме развържи.

 

 

Дяволското чистилище

Марианската падина

Досущ като летяща чиния, спускаща се в облачно нощно небе, „Бентос“ се сниши през слоя от сажди и отново влезе в изолирания дълбоководен свят на Марианската падина. Червената светлина на фаровете озари гора от назъбени стълбове черен пушек, които се издигаха на двайсет и пет метра от праисторическото дъно и бълваха гъбовидни облаци от минерали и свръхнагрята вода.

Бенедикт Сингър се бе навел нетърпеливо над професор Куан и чакаше резултатите от хроматографа.

— Отлично — докладва Куан. — Открихме следи от хелий-три, който излиза от дупките в океанското дъно в целия район.

— Намерихме подобни следи най-малко десет пъти.

— Не и като тези, Бенедикт. Не и с такава концентрация на хелий-три. Бих казал, че сме пристигнали където трябва.

— „Епиметей“ е готова за спускане — каза капитан Прокович. — Имаме съобщение от „Голиат“.

Бенедикт се приближи до един от компютрите и написа паролата си за достъп. Появи се закодирано съобщение. Той вкара друга парола и преведе шифрограмата.

СЕЛЕСТЕ СИНГЪР ВРЕМЕ ДО СРЕЩАТА: ДЕВЕТ ЧАСА. ПРОМЕТЕЙ Е РЕМОНТИРАНА, МОНТИРАНИ СА ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЪНШНИ ФАРОВЕ. ЕКИПАЖЪТ СЕ ПОДГОТВЯ ЗА СПУСКАНЕ. ВРЕМЕ НА ПОТАПЯНЕ: 12:00.

— Извинявай — обади се Прокович. — Капитанът на „Епиметей“ каза, че жената е в дока за скачване и иска разрешение да се качи на борда.

Бенедикт се усмихна иронично.

— Мишката ни се подготвя да изиграе последната си карта. Кажи на капитан Уорън да качи госпожа Тейлър.

— Слушам, сър.

 

 

Тери слезе в „Епиметей“ и седна до навигатора.

— Приготви подводницата за спускане — заповяда капитанът.

— Слушам, сър.

Тери наблюдаваше внимателно всяко негово движение и запомняше функциите на всяко копче и лост.

Навигаторът включи двигателя и „Епиметей“ се отправи към Дяволското чистилище.

 

 

Скрито в мрака на бездната, семейството кронозаври се движеше без усилие по океанското дъно. Водеше ги възрастната женска. Тя беше дълга петнайсет метра, тежеше двайсет и пет тона и беше по-голяма от мъжкия и два пъти по-едра от оцелялото си дете, които плуваха от двете й страни. Огромното влечуго поведе глутницата си към тясно триъгълно образувание в пролома.

V-образната формация се използваше от съществата, за да пести енергията им. Туловището на грамадната женска създаваше нещо като канал, който влачеше двата по-малки плиозавъра. Нещо по-важно, плуването близо един до друг предизвикваше сетивното усещане за едно-единствено, много по-голямо същество. По този начин кронозаврите се пазеха от най-свирепия си враг — Carcharodon megalodon.

Тъй като бяха студенокръвни „риби-гущери“, съществата следваха схема на придвижване, включваща влизане и излизане от хидротермалните дупки. Преди седемдесет милиона години предшествениците на този вид се нуждаеха от слънцето, за да затоплят телата си. В бездната оцелелият вид използваше свръхнагретите води, извиращи от отворите в океанското дъно, за да повиши телесната си температура. Хрилете им позволяваха да дишат в океана.

Плиозаврите се придвижваха напред с помощта на предните си плавници и бяха бързи и способни ловци. Тъмната им окраска ги правеше почти невидими в мрака на Марианската падина. Присъствието им се издаваше само от блясъка на очите им — тъмночервени точки, които примамваха нищо неподозиращите риби смъртоносно близо до крокодилските им челюсти. Зрението на кронозаврите беше изненадващо добро за дълбоководни обитатели и различаваше стрелкащите се движения на биолуминесцентните риби на шейсет метра.

Но когато се стигнеше до дебнене на плячката в бездната, кронозаврите разчитаха на съвсем друга сетивна способност. Във външните им мозъчни тъкани, разположени близо до нервните окончания, имаше висока концентрация на кристали, съдържащи железен окис с магнитни свойства, които позволяваха на съществата да се ориентират в Падината, като използват естествените магнитни полета на Земята. През милионите години тази сетивна система бе еволюирала до степен, в която кронозаврите можеха да засичат съвсем слаби смущения в магнитното поле в каньона, предизвикани от ята риби, гигантска сепия или от смъртния им враг.

Докато пътуваха на юг в безкрайно търсене на храна, кронозаврите доловиха силни вибрации по океанското дъно, плеснаха едновременно с предните си плавници и се понесоха да разузнаят.

 

 

Тери гледаше през малкия илюминатор и трескаво разсъждаваше. През последните няколко часа тя бе наблюдавала как вакуумната тръба на „Епиметей“ всмуква богати на манган камъни и седименти от океанското дъно. На тази дълбочина процесът беше изключително труден. За да се извлече един кубически фут камъни при налягане шестнайсет хиляди паунда на квадратен инч, беше необходим мотор с мощност хиляда конски сили, работещ в продължение на четири минути. От време на време работата спираше и екипажът прибираше ценните камъни на борда, в херметизиран трюм в долната част на подводницата. В тесния коридор имаше десетки кофи по петдесет литра, пълни с камъни, и капитанът трябваше да стъпва върху тях, за да отиде до командния пулт.

Тери за стотен път повтори наум действията на навигатора. Затвори очи и си представи как късно през нощта ще се промъкне в дока за скачване и ще седне в подводницата. Първо щеше да отдалечи „Епиметей“ от „Бентос“ и после бързо да се издигне, за да излезе от хидротермалния слой — естествената среда на съществата. Сетне щеше да се отправи на запад, оставайки на дълбочина четири хиляди фута, за да избегне „Голиат“, и накрая — да се издигне на повърхността някъде край Марианските острови. Представи си как излиза от люка и вижда тропически остров. Щеше да остави подводницата в плитчините, да нагази във водата, да отиде на слънчевия пясък и кошмарите й да свършат…

Пращенето на радиостанцията я стресна.

— Капитане, „Голиат“ засече форма на живот, която бързо се движи към нас. Твърде голяма е за кронозавър. Разстоянието е шестнайсет километра и бързо се смалява.

Сърцето на Тери учести ритъма си. Самотна голяма форма на живот означаваше мегалодон!

— Какви са заповедите на Бенедикт? — попита капитанът.

— Иска да продължим да събираме камъни, докато „Бентос“ маневрира на позиция точно над нас.

— Информирай „Бентос“, че сме натоварени до пълния ни капацитет.

— Заповедите на Бенедикт са да продължим да копаем — повтори радистът.

 

 

Трите кронозавъра заобиколиха от безопасно разстояние странното същество, като преценяваха плячката. Разделиха се, когато усетиха приближаването на „Бентос“. Мъжкият и детето заплуваха към целта, за да я отклонят от по-голямото същество и да я насочат към грамадната женска, която остана да обикаля в мрака.

 

 

„Бентос“ се спусна и загради „Епиметей“ с трите си подобни на колони крака, които стъпиха на дъното. Намиращият се на трийсет метра над подводницата док за скачване се разтвори в очакване да приеме „Епиметей“. Платформите щяха да повдигнат и да затворят подводницата в херметизираната камера.

От корпуса на „Бентос“ блеснаха четири светлини, които пронизаха мрака като лъчи на фар.

Тери се съсредоточи върху единия от отвесните лъчи. Изведнъж от дъното се издигна огромен облак от седимент.

Преди тя да успее да реагира, двата кронозавъра блъснаха с глави десния борд на „Епиметей“ и силно я наклониха на лявата й страна.

Тери изпищя и падна върху мангановите камъни. Осветлението угасна. Върху нея се стовари някой от екипажа и затисна краката й.

— Спрете да копаете! — заповяда капитанът. — Изхвърлете баласта…

Светнаха червените аварийни светлини, подводницата се наклони напред.

Тери изстена от болка, когато се опита да седне. Отмести изпадналия в безсъзнание мъж от краката си и стана.

Върху главата й падна капка вода.

„Господи…“

„Епиметей“ се издигна от дъното и се скачи с „Бентос“.

 

 

Бенедикт стоеше зад дебелата двайсет сантиметра прозрачна пластмаса в контролното, помещение на дока и наблюдаваше как подводницата влиза в пълната с вода камера. Роботизираните ръце вдигнаха „Епиметей“ и я сложиха на мястото й.

За няколко минути мощните помпи изхвърлиха водата и пресушиха и изравниха налягането в помещението.

 

 

Тери отиде до купола на подводницата и нетърпеливо изчака капитан Уорън да се качи по стълбата. После се наведе и погледна през илюминатора.

Наоколо обикаляше огромна сянка, която набираше скорост.

Чу се звънец и капитан Уорън отвори люка.

Тери се качи по стълбата и влезе във влажната камера. Бенедикт беше в контролното помещение и говореше по микрофона.

— Капитане, инструктирай хората си да разтоварят камъните в дока.

— „Епиметей“ е ударена. Не може ли да почакаме?

— Веднага, капитане!

Тери изтича до затворения люк на камерата и удари с юмрук по метала.

— Пуснете ни!

От подводницата излязоха неколцина мъже, но капитанът ги блъсна обратно към купола.

— Стройте се в редица — заповяда той. — Разтоварете камъните от подводницата!

Те започнаха да изнасят белите кофи, пълни с черни камъни, големи колкото картофи.

Женският кронозавър се плъзна под неподвижната плячка.

Капитан Уорън отчаяно погледна Бенедикт.

— Трябва ни помощ.

Бенедикт наблюдаваше изтощените мъже, които с последни сили вдигаха камъните.

— Прокович, изпрати хора да помагат.

— Слушам, сър. — Руснакът посочи двама души.

Титаниевите болтове се наместиха в гнездата си.

Люкът се отвори, покрай Тери минаха двама снажни мъже и бързо влязоха в камерата.

Двайсет и петтонният женски кронозавър удари с глава долната част на „Епиметей“.

Светнаха червени светлини и завиха сирени. Тери се скри зад люка на камерата, който се тресна с такава сила, че я повдигна във въздуха и я запокити към отсрещната стена на външния коридор. Разнесе се оглушителен вой.

Титаниевият корпус не бе издържал на атаката и „Епиметей“ мигновено бе експлодирала отвътре под тежестта на водното налягане от шестнайсет хиляди паунда на квадратен инч. Подводницата се огъна по средата като тенекиена кутия. Водата изригна нагоре, нахлу в дока за скачване и уби всички. Въздухът вътре се сгъсти, свръхнагрявайки се до хиляди градуси за милисекунда. Единствено дебелият три метра пласт титан, опасващ камерата, не позволи на „Бентос“ да се взриви със силата на малка ядрена експлозия.

В овалното помещение се завъртя пълна с отломки вода, която напразно търсеше начин да пробие титаниевото покритие, запазващо целостта на кораба-майка.

Водовъртежът започна да стихва, разкривайки опустошенията. В илюминатора от прозрачна пластмаса се блъскаха разчленени трупове. През празните им очни кухини струяха поточета от сиво вещество и кръв. Торбички от разкъсана кожа обезобразяваха телата и маскираха застиналия ужас върху неузнаваемите лица.

Отвратена, Тери отмести поглед и избяга заедно с другите. Всички се задушаваха, докато тичаха към съседния коридор, търсейки въздух. Остана само Бенедикт, който се бе вторачил в калейдоскопа от части на човешки тела и плаващи изпражнения и вътрешности.

— Naturam expellas furca, tarnen usque recurred — прошепна той и избърса една сълза от изумруденозелените си очи. — Можеш да прогониш природата с вила, но тя винаги се връща. C’est la guerre^[1].