Стив Олтън
Марианската падина (12)

Лоша карма

Монтерей, Калифорния

Дългият петдесет метра научноизследователски плавателен съд „Уилям Бийб“ блестеше под безоблачното утринно небе. На трите му горни палуби кипеше трескава дейност. Техниците монтираха на носа осемметрова сателитна комуникационна антена за връзка между кораба и Системата за подводно акустично наблюдение, СПАН, мрежата от подводни микрофони на Военноморския флот. СПАН вече долавяше нискочестотните сигнали, излъчвани от предавателя, прикрепен на мегалодона. По фиброоптичен кабел звуците се предаваха по глобалната мрежа процесорни станции, разположени по Тихоокеанското крайбрежие. Когато антената бъдеше монтирана, работните станции щяха да предават акустичната информация чрез сателит до компютрите на борда на „Уилям Бийб“, позволявайки на екипажа да проследи мегалодона почти навсякъде по света.

Джонас бавно куцаше по дървения пристан. На дясното му рамо бе преметната брезентова чанта. Утринното слънце приятно затопляше лицето му. Крясъците на гларусите и скърцането на дъските му се струваха някак успокояващи.

Той се приближи до кораба и видя позната фигура. Мъжът седеше сам на една от пейките срещу океана.

— Масао?

Без да вдига глава, възрастният японец направи знак на зет си да седне, после се вторачи в брезентовата чанта.

— Защо правиш това, Джонас? — с дрезгав и немощен глас попита той.

Джонас забеляза, че ръцете на Масао треперят.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

Масао продължи да гледа Тихия океан.

— Около това пътуване има лоша карма. Ти вече два пъти видя лицето на смъртта. Аз загубих сина си заради това чудовище. Не искам да изгубя и теб.

Джонас се вгледа в дръпнатите му очи.

— Аз започнах всичко това и аз трябва да го довърша.

— Знам, че мислиш така. Но в сърцето ти има твърде много омраза, за да разсъждаваш трезво. Няма причина отново да излагаш живота си на риск. Ако не мислиш за себе си, помисли за дъщеря ми.

— Правя го.

Двамата наблюдаваха как натоварват на задната палуба едноместната подводница „Абис Глайдер–1“. Сърцето на Джонас се разтуптя.

— Защо я взимат?

— Селесте каза, че подводницата е необходима, за да приберат акулата, след като я упоят. — Масао видя, че на лицето на зет му се изписа страх. — Какво има?

— Аз… Нищо.

— Кажи ми.

Джонас потърка кървясалите си очи.

— В кошмарите ми… се спускам с „Абис Глайдер“ в Марианската падина.

Масао стисна ръката му.

— Тери ми разказа за сънищата ти. Затова разреших да натоварят на борда само „Абис Глайдер–1“, но не и дълбоководния й вариант.

— Благодаря.

— Не искам да управляваш подводницата…

— Няма да се наложи.

На пристана се появи Селесте, придружена от петдесетинагодишен мъж.

— Запознайте се с Ричард Дифендорф, новият ни навигатор на подводница. Диф, това са Масао Танака и доктор Джонас Тейлър.

— Приятно ми е, докторе. — Дифендорф сложи цигарата в устата си, за да стисне ръката на Джонас.

Джонас погледна плешивата му глава — беше загоряла от слънцето и имаше белег.

— Управлявал ли си едноместна подводница, Ричард?

— Наричай ме Диф, така ми казват всичките ми приятели. Да, няколко пъти съм управлявал „Абис Глайдер“, но не съм се спускал толкова надълбоко като теб. Селесте ми каза, че работата е рутинна. Затова ми е любопитно защо ви трябвам.

Джонас погледна Селесте.

— В задачата да хванеш двайсет и два метрова акула няма нищо рутинно.

— Не му позволявай да те разколебава, Диф — каза Селесте. — Съществото ще бъде упоено много преди да те спуснем във водата.

— Щом е толкова лесно, защо доктор Тейлър…

— Доктор Тейлър ни е необходим, за да координира залавянето на акулата — прекъсна го Селесте и приглади късите му прошарени коси. — Пък и Джонас е ранен.

Чу се тътен и над предната палуба закръжи малък бял хеликоптер със зелени ивици.

— Необходимо ли е да взимаш Маккрейдис? — попита Селесте.

— Мак ни трябва, за да определим местоположението на мегалодона.

— Не се обиждай, Джонас, но не му вярвам. Предпочитам собствен хеликоптер и пилот.

— Ние с Мак сме екип. Ако не го вземеш, няма да дойда и аз.

— Добре, добре. Да се качваме на борда. — Селесте тръгна към кораба.

Диф я последва.

Масао стана.

— Бих искал да преосмислиш решението си.

— Съжалявам, Масао. Съжалявам за много неща. Аз бях виновен, че се наложи да продадеш Института на Сингър.

— Престани. Никой не е виновен. Щом не искаш да се вслушаш в гласа на разума, поне се прибери вкъщи жив и здрав. Тери и аз ще те чакаме.

Джонас отвори уста да каже нещо, после размисли. Стисна рамото на възрастния мъж и тръгна към края на пристана.

 

 

„Уилям Бийб“, най-новата придобивка на Океанографския институт „Удс Хол“, представляваше плаваща лаборатория, предназначена за широк спектър научноизследователски задачи. Имаше три горни и три долни палуби. В средата се издигаше огромна мачта със сигнални светлини, навигационни антени и радар. Под мачтата, на най-малката палуба, се намираше контролното помещение и рубката. На по-долното ниво бяха каютите на екипажа, а под тях, на главната палуба — луксозните каюти за гости и лабораториите. На кърмата на главната палуба се извисяваше огромна надстройка и лебедка за разтоварване на тежка техника. От двете страни на кораба бяха прикрепени две гумени лодки с мотори и мрежа, с която щеше да бъде да заловен мегалодонът. Складовете, камбузът, лазаретът и огромното машинно отделение бяха на долните палуби.

Джонас се качи на кърмата и спря да огледа модерния харпун-пушка, монтиран на палубата. Стрелата щеше да бъде напълнена с голяма доза транквиланти.

Към него се приближиха двама членове на екипажа.

— Професор Тейлър, аз съм Джордж Морган, капитанът на „Уилям Бийб“. А това е първият ми помощник Хари Мун. Има богат опит със СПАН в „Удс Хол“.

Хари протегна ръка.

— Знам, че сте извършвали подобни експедиции. Искате ли да ни дадете някакъв съвет?

— Да. След като забиете харпуна в мегалодона, отдалечете кораба колкото е възможно по-бързо.

— Защо? — попита Хари и прошарените му вежди потрепнаха.

— Първото същество реагира енергично на опиатите. Атакува и проби „Кику“, който беше много по-голям от вашия кораб.

— Защото сте нямали представа какво правите. — Към тях се присъедини мъж на около трийсет години. Беше облечен в пъстра риза, а дългите до раменете му кестеняви коси бяха завързани на опашка.

— Професор Тейлър, това е Майк Марън…

— Доктор Марън, ако не възразявате. Аз съм ихтиолог. Учудвате ме, Тейлър. Преди четири години простреляхте възрастна Carcharodon megalodon с почти смъртоносни дози кетамин и фенобарбитал, а се питате защо рибата е обезумяла. Невероятно.

Джонас усети, че се ядосва.

— Тогава никой не можеше да предвиди как ще реагира съществото.

— Трябваше първо да изпробвате сместа върху по-малки акули или поне да се свържете с нас в „Удс Хол“. Ако го бяхте направили, щяхме да ви посъветваме да не използвате фенобарбитал. Изумително, че химичният ви коктейл не е убил рибата. Само я е изтощил преждевременно, позволявайки й да убие още няколко невинни хора…

Джонас направи крачка напред и блъсна Марън в гърдите.

— Какво ти става?

— Не понасям глупаците…

Джонас го сграбчи с две ръце за яката на ризата и го повдигна.

Капитан Морган и Хари Мун едва успяха да освободят втрещения учен — ризата му се скъса в ръцете на Джонас.

— Ти си ненормален, Тейлър! — извика Марън. — И опасен. Ти си виновен за смъртта на онези хора…

— Махай се, Марън! — изкрещя капитанът.

Джонас размаха заплашително пръст в лицето на младия учен.

— Стой далеч от мен, защото ще те закача на куката и ще те използвам за стръв.

Към групата се присъедини Мак, а намръщеният Марън се върна в лабораторията.

— По дяволите. Изпуснах веселбата.

— Искам да се извиня за държането на Марън — каза капитан Морган. — Трябва да знаете, че колкото е умен, толкова е и отвратителен.

— Той откри метод за медикаментозно хранене на мегалодона, след като го заловим — добави Хари. — Прилича на гигантска система за интравенозно лечение. Няма да се притесняваме, че съществото може да се събуди, и сместа от опиати ще го приспи веднага, без страничните ефекти, които сте наблюдавали вие.

— Чудесно — каза Джонас. — Кога ще тръгнем?

Капитан Морган си погледна часовника.

— След двайсет минути. Хари, би ли показал на господата каютите им?

Джонас взе брезентовата си чанта и последва първия помощник.