Стив Олтън
Марианската падина (21)

Неканен гост

Капитан Джеймс Лок стоеше на палубата на „Лейди Вашингтон“ и кимаше на гостите на младоженците, докато домакините ги настаняваха на местата им. Хладният пролетен ветрец повяваше в гърба му и издуваше платната на кораба.

„Лейди Вашингтон“ беше копие на първата американска бригантина, минала покрай нос Хорн през осемнайсети век. Дължината й беше трийсет и три метра и двете мачти с по три платна се извисяваха на двайсет и шест метра над главната палуба. Обикновено по това време на деня корабът беше в пристанището и предлагаше екскурзии на туристите. Но този следобед бригантината бе наета за сватбена церемония — факт, за който шефът на пристанището не бе уведомен.

Три звънчета известиха, че часът е 13:30. Гостите се умълчаха.

Джеймс Лок чакаше и слушаше успокояващите звуци на океана и плющенето на платната. Погледна младоженеца — мъж с атлетично телосложение на около трийсет и пет години и облечен в сив смокинг.

— Готов ли си?

Младоженецът кимна и нервно се усмихна.

Капитанът даде знак на екипажа. Разнесе се сватбена музика. Хората станаха и се обърнаха да видят булката и родителите й, които я придружаваха.

— Идеален следобед за сватба — отбеляза Лок, като в същото време се запита защо в залива няма плавателни съдове.

 

 

Като размахваше яростно опашка, мегалодонът плуваше, криволичейки по мътното дъно, и претърсваше залива за път за бягство. Хваната в лабиринт, обезумялата акула се стрелна към сушата като разярен бик — беше принудена да се върне в плитчините. После рязко зави и се отправи към протока, като се отклони в последния момент и разпръсна петте останали мъжки акули.

 

 

Джонас, Мак и екипажът на разбития риболовен траулер наблюдаваха със страх и изумление как двуметровата вълна, създадена от дирята на мегалодона, продължава да се носи по повърхността на плиткия залив.

— Ейнджъл е хваната в капан и го знае — каза Мак.

Джонас погледна „Лейди Вашингтон“, която вече беше на петстотин метра от траулера и величествено се носеше по гладката като стъкло повърхност на водата, и прошепна:

— Мегалодонът ще атакува бригантината.

— Защо? — попита Мак. — „Уилям Бийб“ е със същите размери, но акулата не го нападна.

— „Уилям Бийб“ е от стомана и има въртящи се витла. „Лейди Вашингтон“ се движи като голям кит. Ейнджъл е изпаднала в паника. В момента сетивната й система е претоварена и инстинктите й подсказват да атакува всичко, което се изпречи на пътя й.

 

 

Мегалодонът се приближи до кея на пристанище Уестпорт, после рязко свърна към по-дълбоките води край протока и бързо заплува край плътната мрежа, стиснал в челюстите си хилядакилограмова бяла акула. Зъбите на Ейнджъл прегризаха на три далечния й братовчед и опашката и главата на мъжкаря се устремиха към дъното. Без да намалява скоростта, хищникът отново зави, привлечен от друг източник на вибрации, идващи от по-голям противник, движещ се на повърхността.

 

 

— Тогава, по силата на пълномощията, дадени ми от щата Вашингтон, Бреговата охрана на САЩ и като капитан на „Лейди Вашингтон“, ви обявявам за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката.

Фотографът направи пет-шест снимки, докато младоженците се целуваха. Двойката тръгна към приемната на главната палуба. Капитанът се обърна наляво — някакво движение в залива привлече погледа му.

— Какво е това, по дяволите?

Към тях се задаваше голяма вълна.

Джеймс Лок видя белезникавия обект, който се носеше под повърхността, секунди преди бригантината да бъде ударена отстрани. Преди капитанът да реагира, вълната заля главната палуба и се чуха звуци на разцепващо се дърво. Корабът се наклони.

Въздухът се изпълни с писъци. Стъписаните гости нападаха върху дървената палуба. Масите се стовариха върху тях, една газова горелка запали малък пожар, но бдителен гост го угаси.

Един член на екипажа и домакинът дотичаха до Лок.

— Капитане, какво ни удари?

— Не знам. Успокойте пътниците. Отивам долу да видя какви са пораженията.

Лок слезе на средната палуба.

През малки дупки точно над пода пръскаше вода. Той взе фенерче и тръгна към долната палуба.

— Господи…

Там вече имаше два метра вода. Капитанът се гмурна, насочи лъча на фенерчето към отсрещната страна и бързо откри повредата — триметрова дупка.

Лок излезе от водата, потресен от гледката. Какво ги бе блъснало? Осъзна, че веднага трябва да затвори горните люкове, защото иначе след няколко минути корабът щеше да потъне, и тръгна нагоре по стълбата.

Неочаквано нещо блъсна отстрани „Лейди Вашингтон“ със силата на локомотив и той падна по гръб във водата. Отвори очи и стъписан видя в стената втора дупка. Доплува до отвора и надникна навън.

Сърцето му подскочи, когато видя луминесцентна, бяла като слонова кост муцуна. Съществото разтърси глава, после отплува в мътните води.

Лок повлече крака нагоре по стълбата и тръшна капака. Остана няколко секунди неподвижен, превит на две. От дрехите му капеше вода, съзнанието му се опитваше да проумее размерите на чудовището, което атакуваше кораба.

— Капитане, какво ни удря? — викна одевешният моряк.

— Не е за разправяне! Корабът ще потъне много бързо. Затворете всички люкове, върнете се на палубата и натоварете хората на спасителните лодки.

— Напускаме кораба? — изумен попита домакинът, доброволец, който работеше срещу подслон и храна.

— Не, синко, корабът ни напуска. След по-малко от пет минути ще е на дъното. Действайте!

 

 

Екипажът на траулера безпомощно наблюдаваше как гръбната перка обикаля около пробитата бригантина.

Джонас седна в кабината на хеликоптера и изкрещя по радиопредавателя.

— По дяволите, Марън, казах, че искам да говоря със Селесте!

— Зарежи това, Тейлър. Няма да събираме мрежите. Мегалодонът е изтощен и ще го упоим с харпуна. Ще приберем колкото пътници можем, но няма да…

Диф влезе в рубката и грабна предавателя от ръцете на Марън.

— Джонас, обажда се Диф. Какво става, по дяволите?

— Опашката на хеликоптера е счупена. Диф, бригантината потъва бързо. На борда има поне петдесет пътници. Трябва да извадиш мрежите. Мегалодонът обезумя.

— Добре.

Джонас отиде на палубата при Мак. „Лейди Вашингтон“ се намираше на двеста метра и бе успяла да се обърне откъм подветрената си страна. Носът й се опитваше да стигне до разбития риболовен траулер.

— Няма да успеят — каза Мак. — По дяволите, акулата пак напада!

Джонас изтръпна, когато вълната блъсна „Лейди Вашингтон“. Корабът се разтресе. Той чу писъците на пътниците.

 

 

Главната мачта се наклони напред. Ужасените пътници вдигнаха глави и видяха, че ще бъдат премазани. За тяхно облекчение, падащите платна удариха предната мачта и главната мачта се изкриви и се сгромоляса в залива.

Седемдесет и осем годишната Емили Уийлър, бабата на булката, се изправи на колене, опитвайки да се освободи от едно платно, което я приковаваше към палубата.

— Помогнете ми, моля…

— Мамо, къде си? — Хю Уийлър, бащата на булката, вдигна възрастната жена.

Уийлър видя, че капитанът тича към двете спасителни лодки, и го пресрещна.

— Капитане, настоявам да знам какво става, по дяволите?

— Какво става ли? В залива има огромна акула, която не харесва кораба ни.

— Акула? Не вярвам, че акула може да…

Лок видя, че от няколко люка блика вода.

— Господин Уийлър, няма време да обсъждаме въпроса. Трябва да помогна на гостите ви да се качат на спасителните лодки.

Уийлър хвана под ръка майка си и я поведе по наводнената палуба. Съпругата и дъщеря му махнаха от една от двете надуваеми спасителни лодки, които вече бяха пълни с изпаднали в истерия пътници.

Джеймс Лок наду свирката с всички сили.

— Слушайте! „Лейди Вашингтон“ ще потъне всеки момент. Искам за трийсет секунди всички да са в спасителните лодки. Изключително важно е да запазите спокойствие и да пазите тишина, доколкото е възможно. Във водата има една огромна акула и не трябва да издаваме къде сме.

 

 

„Уилям Бийб“ пореше водите на залива и бързо се приближаваше към бригантината. Хари Мун и доктор Марън заредиха харпуна с транквиланти, а Диф и Селесте контролираха аварийното спускане във водата на „Абис Глайдер“.

Диф отвори задния люк на малката подводница и се обърна към Селесте и капитан Морган.

— Ще примамя мегалодона и ще ви дам възможност да спасите онези хора, после ще го доведа насам, за да се прицелите добре.

Качи се в капсулата от прозрачна пластмаса и затвори люка.

 

 

Джонас фокусира бинокъла си върху бялата гръбна перка, която се показа зад „Лейди Вашингтон“. Водата вече бе заляла главната палуба. Пътниците и екипажът седяха в двете спасителни лодки, завързани за главната мачта.

Мак хвана ръката на Джонас и посочи научноизследователския кораб, който плаваше към потъващата бригантина.

— Джонас, погледни кърмата на „Уилям Бийб“. Нима пускат „Абис Глайдер“?

Джонас насочи бинокъла и видя как подводницата се потопи във водата.

 

 

Пълни догоре, двете спасителни лодки останаха завързани за главната мачта, носейки се над потъващата палуба на „Лейди Вашингтон“. Джеймс Лок и пътниците се бяха вторачили във вълната, задаваща се зад тях, ужасени от размерите й. От движещата се водна маса се появи перленобяла перка. Сетне се показа муцуната.

Разнесоха се писъци, когато чудовището блъсна потопената палуба. Ударът разби кила и втората мачта рухна като отсечено дърво. Капитанът гледаше как сърповидната опашка пляска сред плаващите отломки — чудовището претърсваше периметъра на потъващия кораб, който започна да се върти, повлечен в бавно движещия се водовъртеж.

От спасителите им ги деляха трийсетина метра вода.

— „Лейди Вашингтон“ ще ни завлече на дъното — изкрещя капитанът. — Развържете въжетата и гребете към спасителния кораб.

 

 

Хари Мун остави харпуна и помогна на екипажа да разположи мрежата над лявата страна на кораба, докато двете претъпкани лодки се приближаваха към тях.

— По дяволите! — измърмори той.

Гръбната перка се бе обърнала, привлечена от вибрациите.

 

 

Диф хвана двата лоста и включи двигателя на подводницата. Потопи се под остър ъгъл, бързо се спусна към дъното и се приближи до корпуса на потъващия дървен кораб.

— Господи…

Дупката в кила беше толкова голяма, че можеше да вкара вътре подводницата.

— Е, акуло, къде си… Мамка му…

Видя белия блясък и рязко дръпна лоста наляво, когато от развалината се появи глава с размерите на малка къща. За миг Диф изпадна в паника и увеличи скоростта, като едва не заби носа в калното пясъчно дъно.

Акулата не обърна внимание на подводницата и се устреми нагоре.

Диф трескаво търсеше чудовището в тъмните води. Вдигна глава и видя страховит силует, който се носеше като огромен реактивен самолет по осветената от слънцето повърхност към жълтата спасителна лодка.

 

 

Бригантината се завъртя по посока обратна на часовниковата стрелка, увличайки падналите платна.

Емили Уийлър седеше и трепереше в задната част на спасителната лодка. Новата й рокля беше мокра. Хю съблече сакото си и го наметна на раменете на майка си.

— Добре ли си, мамо?

Тя кимна. Устните й бяха посинели.

— Дръж се. Скоро ще стигнем до спасителния кораб и…

Неочаквано муцуната на мегалодона се появи на повърхността и повдигна лодката.

Двайсет и осем души изпищяха и отчаяно се вкопчиха един в друг. Лодката се преобърна и ги изхвърли в залива.

Студената вода вцепени тялото на Емили. Поддържана от спасителната жилетка, тя бързо изплува на повърхността и се опита да поеме въздух.

— Кари не може да плува! — викна Хю.

Гмурна се под водата и видя, че дъщеря му размахва ръце и няма спасителна жилетка. Дългата й булчинска рокля се бе разперила като парашут и тежестта я влачеше към дъното.

 

 

Диф вдигна глава и видя, че мегалодонът захапва гумената лодка и разтърсва глава, разкъсвайки я на парчета.

Хората във водата пред хищника ритаха и размахваха ръце. Диф хлъцна от ужас, като видя как булката потъва. Сватбената й рокля и воалът се бяха заплели около краката й в смъртоносна хватка.

 

 

Хю зарита с всички сили, опитвайки се да стигне до дъщеря си, която вече беше на шест-седем метра дълбочина. Не можа да хване ръката й, но сграбчи дългите й коси и я спря. Успя да я прегърне през кръста и я задърпа към повърхността, като се бореше с дрехите й, които го теглеха надолу като котва.

Подаде глава над водата и с облекчение чу, че дъщеря му кашля, опитвайки се да поеме въздух. Повлече я към спасителния кораб и в същия миг видя гръбната перка на акулата.

— Господи! Мамо! Мамо!

И изкрещя в агония, когато адското същество се издигна зад майка му.

 

 

Диф насочи подводницата между муцуната на мегалодона и възрастната жена, извика и се отправи към долната челюст на съществото.

Странно течение подхвана Емили и я завъртя в тъмната вода. Кратък вик — и животът й свърши. Крехкото й тяло бе разкъсано в устата на акулата.

Секунда по-късно носът на „Абис Глайдер“ се блъсна силно в потрепващото гърло на мегалодона. Привличайки вниманието на чудовището, Диф превключи на заден ход, отдалечи се и бързо се спусна надолу. Страховитото същество погълна храната, обърна се и заплува след него.

 

 

Блъскайки се, пътниците на „Лейди Вашингтон“ се качиха на борда на „Уилям Бийб“.

Хю Уийлър стигна до кораба последен и докато наблюдаваше как членовете на екипажа поемат дъщеря му, ридаеше за загубата на майка си.

 

 

Диф криволичеше близо до дъното и поглеждаше през рамо, за да се увери, че акулата го следва.

Мегалодонът блъсна подводницата и Диф се отправи към повърхността.

 

 

Джонас и Мак видяха как „Абис Глайдер–1“ изскочи от водата като коркова тапа. След няколко секунди се появи главата на чудовището. Отворените челюсти захапаха въздуха, а подводницата се устреми надолу, обърната на една страна. Джонас хукна към пилотската кабина на хеликоптера и грабна радиопредавателя.

— Селесте, капитане! Обадете се!

— Джонас, Селесте е…

— Трябва да заповядаш да извадят мрежите преди Диф да бъде убит…

— Марън е готов с харпуна…

— По дяволите! Заливът е твърде плитък и Диф няма пространство да маневрира. Извадете мрежите, преди да е загинал.

— Добре, добре.

 

 

Марън видя, че един от риболовните траулери започна да прибира мрежата в южния край на залива.

— Селесте, не!

— Стреляй, Майкъл! И побързай.

 

 

Диф обърна подводницата на триста и шейсет градуса, но когато мегалодонът захапа лявото крило и откъсна бронирания придатък, разбра, че няма да се измъкне от по-бързата акула и заобиколи, търсейки убежище зад „Лейди Вашингтон“.

Радиопредавателят изпращя.

— Диф?

— Побързай, Селесте…

— Мрежата в южния край е вдигната.

— Слава богу.

Диф се насочи на юг, към океана.

Над главата му премина сянка. Той погледна нагоре и изкрещя. Страховитата челюст захапа конусовидния нос на подводницата.

Капсулата се взриви. Силната струя вода блъсна Диф в лицето и изкара въздуха от гърдите му. В рамото му се заби парче от строшения нос.

Мегалодонът пусна подводницата и започна да обикаля около плячката, очаквайки я да умре.

Диф се мяташе в предпазния колан и не можеше да се освободи от смазващата прегръдка на преобърнатия ковчег. Протегна ръка, взе малката кислородна бутилка, лапна дихателната тръба и вдъхна животоспасяващ кислород.

Белият блясък се появи вляво. Гигантската глава се приближи. Муцуната се провря в разбитата подводница и се допря до гърдите на Диф. Той се опита да я избута с ръце, но напразно. Изумително силно течение засмука лявата му ръка в огромната ноздра.

Грамадната паст се разтвори пред него и закри слънчевата светлина.

Ричард Дифендорф набързо каза молитвата си. После изплю дихателната тръба и позволи на солената вода да изпълни белите му дробове преди Ангела на смъртта да е дошъл за него.

 

 

Майкъл Марън изруга на глас, когато бялото като алабастър туловище се отправи към южния край на протока.

Чудовището направи два кръга и усети, че бариерата вече не е там. След няколко секунди мегалодонът излезе от залива.