Стив Олтън
Марианската падина (4)

Детска игра

Бруспорт Парк, Вашингтон

Директорът на природозащитната организация „Морски свят“ Пит Содърблом с обич погали Тути по грапавата муцуна, после се изправи на платформата с осемнайсет колела и се разкърши.

— Е, Анди, стигаме Бруспорт Парк.

Зоологът Андрю Фърман продължи да прикрепя първия от двата радиопредавателя към сивия кит с тегло десет тона и дължина девет метра.

— Крайно време беше — каза той. — От два часа ми е лошо от това друсане.

— Ти гледай да не ти стане лошо сега. На пристанището ни чакат поне двайсетина микробуса от медиите — засмя се Пит. — Напомни ми да вдигна флага на „Спасители на морския свят“ преди да започнат да снимат.

— Видя ли фланелките, които са направили за днешното събитие? Отпред има снимка на Тути, а отгоре — надпис „Помогнете да спасим китовете“. На гърба е емблемата на „Морски свят“. Искат да ги раздадем на първите двеста души от присъстващите.

— Добре че не е снимка на Тути, като пие бира.

Камионът докара товара си под високия кран в края на дока. Катерът на Бреговата охрана, който щеше да придружи Тути в открито море, вече чакаше. На стотина метра от брега чакаше и цяла флотилия от увеселителни кораби.

До камиона се приближи нисък набит мъж с яке с надпис на предаването „Днес“ на Ен Би Си.

— Здравейте. Аз съм Брайън Додс. Кой от вас е Пит Содърблом?

— Аз.

— Приятно ми е да се запознаем, Пит. Виж сега какво ще направим. Искам да заснема няколко кадри на кита, докато е в камиона, така че зрителите да го видят добре. Как се казва?

— Тути.

— Тути. — Добс си записа. — Добре. Ще снимаме и как я пуска. На какво разстояние смятате да я закарате в океана?

— Две мили.

— Чудесно. Разбрах, че после ще отлетите за студиото ни в Ню Йорк.

— Да. Утре сутринта Мат Лауър ще ме интервюира на живо. Трябва да ви кажа, че съм нервен…

— Ще се справите. Мат е страхотен. Преди да започнем, какво ще кажете за един предварителен разговор, за да получа основна информация за операцията по спасяването на кита? — Брайън направи знак на оператора да се приближи. — Не гледайте в камерата. Просто разговаряйте с мен. Готов ли сте?

— Ами да.

— Аз съм Брайън Додс от предаването „Днес“, а това е Питър Содърблом, директорът на природозащитната организация „Морски свят“. Пит, как се осъществи операцията по спасяването?

Пит положи усилия да не гледа в камерата.

— Преди година и два месеца Тути бе намерена заседнала в пясъка на петнайсетина мили южно оттук, в Оушън Парк. Беше на около месец и в много лошо състояние. Спасителите и хора от плажа я натовариха на теглич и я закараха в клона на „Морски свят“ в Сиатъл.

— Колко голяма беше, когато я видя за пръв път?

— Само седемстотин килограма. Всъщност, когато пристигна в „Морски свят“, Тути беше в кома. За щастие специалистите ни успяха да я съживят. След няколко дни тя започна да се храни. И оттогава наддава с един килограм на ден.

— Колко тежи сега?

— Десет тона. Когато порасне, ще стане около трийсет.

— Защо я пускате сега?

— Смятаме, че Тути е достатъчно силна, а и моментът е подходящ. През следващите няколко месеца хиляди сиви китове ще мигрират край Тихоокеанското крайбрежие, за да прекарат летните месеци в Берингово море. Тути ще може да се присъедини към стадата.

— Няма ли да бъде в опасност?

— Ако се движи със стадата, всичко ще е наред. Надяваме се, че Тути бързо ще се научи да се храни и да избягва косатките. Помощникът ми й прикрепи два радиопредавателя, които ще ни помогнат да следим движенията й през следващите няколко месеца.

— Чудесно. Това е достатъчно. Искаш ли да добавиш още нещо?

— Да — малко смутено каза Пит. — Бихте ли заснели флага ни? Спомоществователят ни стартира нова кампания „Назад към природата“. Нужна ни е реклама.

 

 

Лагуната „Танака“

На здрачаване

Шестнайсетгодишният Джейк Хауъл дръпна от цигарата с марихуана и я подаде на приятеля си Дейвид Кейн. Седяха на плажа точно зад арената на Танака. На петдесет метра на север се простираше бетонният вълнолом на канала, свързващ лагуната с Тихия океан.

— Ченге!

Дейвид натисна цигарата в пясъка. Пазачът от охраната мина зад тях.

— Задник! Това не е ченге. Само съсипах цигарата…

Джейк се изкикоти и легна по гръб.

Пазачът се обърна.

— Нямате работа тук, момчета.

— Чакаме родителите си — засмя се Джейк.

— Тръгвайте, иначе ще ви прибера.

Джейк стана и почеса обръснатата си глава. Дейвид също стана и двамата тръгнаха покрай вълните, по-далече от пазача.

— Хей, задници…

Двете момчета се обърнаха. Към тях тичаше Дъг, братовчедът на Дейвид. Държеше лост.

— Хайде. Намерих начин да влезем.

 

 

Джонас гледаше как тъмночервеният блясък на залязващото слънце избледнява зад ярко осветените седалки. Шумът на тълпата се усили, когато подводните светлини на аквариума се запалиха и превърнаха черната лагуна в сиво-синя.

Той се обърна към един от техниците и попита:

— Акулата още в канала ли е?

— Да, но преди час престана да блъска портата. Сигурно я е заболяла главата.

Джонас вдигна бинокъла. В канала нямаше осветление и беше невъзможно да види мегалодона под водата. Той се обърна наляво и видя как Мани и още един човек закачат на куката огромно парче говеждо.

След няколко минути външните лампи угаснаха и се разнесе записът на барабаните, приканващи посетителите да заемат местата си.

Мак седна до Джонас.

— Говорих с моя човек. Утре сутринта ще вземем радиопредавателя. Ето я и рибката ни.

В лагуната се плъзна огромна фосфоресцираща маса.

 

 

Тримата младежи се заслушаха във виковете на тълпата, после разбиха аварийната врата, притичаха покрай щандовете за сувенири и влязоха. В същия миг първият пазач забеляза, че алармата звъни.

В южния край на лагуната вълните се разбиваха в плексигласовите бариери.

Джейк посочи бетонната структура.

— Виждате ли онази врата? Води до подводното помещение за наблюдение долу.

— Откъде знаеш?

— Видях по телевизията. Дъг, дай ми лоста.

Джейк тръгна към стоманената врата. Дейвид и братовчед му застанаха зад него, за да го прикрият, докато разбива ключалката.

 

 

Джонас фокусира бинокъла. Бялото чудовище злобно ръфаше говеждото месо от веригата. Той се обърна да види какво прави Мани и нещо привлече погледа му.

Той насочи бинокъла към вратата на помещението за наблюдение.

— Какво има? — попита Мак.

— Не знам. Вероятно нищо. Стори ми се, че вратата към помещението за наблюдение се отвори.

— Искаш ли да отидем да видим?

— Да. Може би трябва.

 

 

Момчетата хукнаха надолу по стълбите и стигнаха до коридора.

Застанаха пред прозорците под водата и се вторачиха в дълбините на лагуната.

Дейвид притисна лице до прозрачната пластмаса.

— Къде е проклетата акула?

— Няма я, задник такъв. Представлението свърши.

— Глупости. Представлението ще започне всеки момент — каза Джейк и удари по прозрачната пластмаса. — Тук, Ейнджъл! Хайде идвай!

 

 

Джонас слизаше след Мак по бетонните стъпала. Мегалодонът бавно плуваше обратно към канала… а после изведнъж се обърна.

 

 

— Ето я, идва! — изкрещя Дъг.

— Хей, Кейн, гледай!

Джейк смъкна широките си къси панталони и боксерките и лепна голия си задник на прозрачната пластмаса.

Дейвид и Дъг се разсмяха. Акулата бързо плуваше към тях. Джейк се хвърли под рамката на прозореца и със смях се претърколи на бетонния под.

Съществото намали скоростта, после рязко зави и плесна с опашка по бронираната прозрачна пластмаса. Тя се разтресе.

— Хей, Джейк, погледни надписа! Никакви движения, докато мегалодонът е в този район.

Джейк стана и притисна лице до прозрачната пластмаса. Акулата продължаваше да обикаля. Гърбът й беше извит в дъга.

— Мисля, че иска да играем.

Джейк и Дъг заудряха по прозрачната пластмаса, а Дейвид извади кутия с черен спрей и се разсмя истерично.

 

 

Мак поведе Джонас през тълпата, събрала се в южния край на лагуната. Вместо да си тръгнат, хората се блъскаха, за да виждат по-добре.

— Какво става, Джонас?

— Не знам. Нещо привлича Ейнджъл към главния аквариум. По дяволите, погледни вратата! Някой я е разбил! Извикай охраната!

 

 

— Ето я, идва! — извика Дейвид.

Трите момчета стояха до прозореца и гледаха с широко отворени очи. Мегалодонът се засили към тях, досущ боинг 747.

— Лягай!

Хлапетата се хвърлиха на пода.

Съществото отново изгуби плячката си и удари преградата с муцуната си.

— Ама как се блъсна! — възкликна Джейк.

Дейвид се изправи. И смехът му секна.

Над току-що написаните с черен спрей думи „УХАПИ МЕ“ го гледаше мътно око.

Мегалодонът се обърна и заплува към лагуната.

Джейк и Дъг станаха, готови да играят отново.

— Не. Чакайте — каза Дейвид. — Трябва да се махаме оттук.

— Ти си върви. Аз ще я ядосам пак. А ти, Дъг?

— И аз. Стига, Дейвид. Не бъди страхливец.

Двамата започнаха да удрят по прозрачната пластмаса.

Дейвид видя, че акулата се приближава. Ръцете му се разтрепериха. Онова, което бе започнало като забавна игра, се превръщаше в нещо опасно. Но той не искаше да показва, че го е страх.

— Това е за последен път, нали?

— Добре де — каза Джейк. — Дай обаче да изчакаме до последната секунда, за да видим грозното й око.

Трите момчета се приготвиха. Сърцата им биеха като обезумели. Те се вторачиха в муцуната на атакуващото трийсеттонно чудовище.

— Лягай!

Момчетата се хвърлиха под прозореца. Смееха се.

Мегалодонът помете пластмасовата преграда като локомотив, минаващ през дървена барикада. Разхвърчаха се парчета пластмаса, плисна леденостудена вода, муцуната на съществото се блъсна в отсрещната стена.

Дейвид и братовчед му видяха бялото торпедо за част от секундата — туловището ги притисна към бетонната стена.

Водата понесе Джейк и той затвори очи и се сви на кълбо.

 

 

Оглушителен трясък разтърси всичко и Джонс бе посрещнат от двуметрова вълна разпенена вода, която го повали на бетонния под и го блъсна обратно към стълбището. После потокът внезапно секна. Джонас отвори очи и пое дъх. Лежеше по корем в локва вода.

В коридора проблясваха жълти светлини.

Изправи се. Аварийните врати се бяха активирали и бяха запечатали помещението за наблюдение от останалата част от коридора. Той се приближи до стоманената врата и погледна през четирийсет и пет сантиметровия прозорец.

„Какво направи, Ейнджъл?“

Догади му се от онова, което видя.

 

 

Белите дробове на Джейк пламтяха. Крайниците му тежаха като олово. Той усети, че тялото му лети над пода, и отвори очи.

Гледката го разтърси, сякаш бе поразен от мълния. Отвори уста да изпищи и се задави с морска вода. Огромната паст го обграждаше. Той започна ожесточено да се мята, да размахва ръце и да рита — опитваше да се измъкне от затварящите се челюсти на чудовището.

Главата му се удари в тавана. Мисълта за участта му го ужаси.

Мегалодонът идваше, воден от вибрациите.

Джейк нямаше къде да избяга и инстинктивно се сви. Триметровата паст се приближи съвсем…

Той долови вонящ на гнило дъх и после чу сподавените си викове в устата на съществото, докато невидими скалпели разрязваха и раздробяваха тялото му.

 

 

През оцветената в розово пяна Джонас видя как гигантската акула тресе главата си и се измъква от наводненото помещение за наблюдение.

— По дяволите!

Хукна нагоре по стълбите и излезе тъкмо навреме, за да види как Ейнджъл се появява на повърхността. От челюстите й висеше човешко тяло.

Писъци раздраха нощта. Новинарските екипи започнаха да се блъскат, за да намерят по-добро място за снимане. Акулата клатеше глава като куче, докато разкъсваше трупа.

А после чудовището изчезна — гмурна се под петното кръв и отхапаните крайници. След миг обаче широко разтворената паст се издигна величествено над водата и с едно-единствено страховито захапване погълна остатъка от трупа.