Стив Олтън
Марианската падина (10)

Предложения

— Докторе, бързо. Той е в съзнание.

Още под влияние на кошмара, Джонас се надигна, замята се и заоткъсва тръбичките от ръцете си. Опита се да изкрещи и се задави.

— Трябва ми помощ! — извика медицинската сестра.

Един санитар бързо се приближи до нея и двамата успяха да вържат китките на Джонас с ремъци.

Лекарят оправи системата за интравенозно лечение и инжектира серум в торбичката.

Джонас усети как се парализира, падна по гръб и с притворени очи се вторачи в сестрата.

Появи се лице на мъж. В очите му блесна светлина.

Джонас се опита да протестира, но отново изгуби съзнание.

 

 

Той отвори очи. Слънчева светлина. Левият му крак бе притиснат от огромна тежест. Джонас се опита да я изрита.

Усещането, че хиляди ками се забиват в крака му, изпрати болка до всеки нерв в тялото му. Той се замята в леглото, давеше се от нещото, пъхнато в гърлото му.

Лекарят се появи над главата му.

— Дръж се. Хайде да извадим тръбата. Когато кажа три, издишай силно. Едно… две… три…

Предметът излетя от гърлото на Джонас. Той се задави и се опита да каже нещо, но от израненото му гърло не излязоха думи.

— Не говори. Намираш се в болница. Нападнала те е акула. Успяхме да спасим крака ти, но загуби много кръв.

На Джонас му се догади. Затвори очи, пое няколко пъти въздух и опита да се надигне.

— Чакай. — Лекарят откопча кожените ремъци около китките му.

Джонас седна в леглото и се вторачи в левия си крак — беше бинтован.

Лекарят посочи няколко влажни оранжево-червени петна, където кръвта се бе просмукала през дебелата марля.

— Когато те докараха, имаше пет-шест сантиметрови дупки по прасеца. Мисля, че преброихме двайсет и един белега от зъби. Направихме сто осемдесет и три шева, включително десетина, за да затворим бедрената артерия. Би трябвало да си умрял от загуба на кръв.

— Мак? — прошепна Джонас.

— Приятелят ти? Да, той спаси живота ти. Пъхнал пръсти в крака ти и притиснал артерията. През последните три дни ти даваме антибиотици, за да предотвратим инфекция. Зъбите на акулата са убежище за микробите.

— Три дни?

— Най-лошото мина. Утре сутринта ще те изпишем. След около седмица болката ще започне да намалява. Дотогава взимай болкоуспокояващи и почивай в леглото. Използвай патерици, за да се придвижваш. И не искам да припарваш до вода най-малко два месеца.

В стаята влезе медицинска сестра и даде на Джонас чаша кафе.

— Приятелят ти е отвън. Има и десетина репортери. Чакат да те интервюират. Но в момента не бива да говориш с никого. Трябва да си почиваш.

Джонас поклати глава и изхриптя:

— Само с Мак.

Лекарят направи знак на приятеля му да влезе, после двамата със сестрата излязоха от болничната стая.

Мак седна на ръба на леглото. Изглеждаше изтощен.

— Здрасти, лайнар.

Джонас се усмихна.

— На нищо не приличаш. Как се чувстваш?

— Като швейцарско сирене. — Джонас едва-едва протегна ръка. — Длъжник съм ти.

— Да, да. Ще го запиша на сметката ти.

— Меголодонът?

— Избяга. — Мак му даде вестник.

Джонас прочете първата страница.

АКУЛА ЧУДОВИЩЕ ИЗБЯГВА

Майк Клари, „Лос Анжелис Таймс“

Монтерей — Carcharodon megalodon, дългата двайсет и два метра и тежка трийсет тона праисторическа братовчедка на съвременната голяма бяла акула вчера разби стоманените врати, които я държаха в плен в Океанографския институт „Танака“ след залавянето й преди четири години. Десет хиляди втрещени зрители гледаха изумени как Ейнджъл напусна аквариума и избяга в Тихия океан. Точно когато съществото се освободи, Джонас Тейлър, противоречивият палеобиолог от института „Танака“, успя да прикрепи на звяра малък предавател. Властите на Института проследяват мегалодона, който, изглежда, се е насочил на север по калифорнийското крайбрежие. Плажовете в Монтерей са затворени и се забранява на яхтите да се приближават до района. (Виж пълния текст на стр. 6А.)

Джонас остави вестника и се вторачи в тавана.

Мак се усмихна.

— Забележи, че приписват на теб заслугата за поставянето на предавателя на акулата. Хей, Джонас…

— Съжалявам, Мак. Какво каза?

— Какво се случи с теб там долу, по дяволите? Какво правеха в канала всичките онези бели акули?

Джонас затвори очи.

— Знам защо Ейнджъл беше възбудена. И защо избяга.

— И аз знам. Била е гладна и вероятно е надушила вкусните китове наоколо.

Джонас поклати глава и погледна приятеля си.

— Ейнджъл е в еструс.

— Еструс? Искаш да кажеш, че се е разгонила? Откъде знаеш?

— Всичките бели акули бяха мъжки. Ейнджъл сигурно излъчва силна миризма. Предполагам, че се намесих в ритуала им за съвкупяване.

— Дребните шестметрови мъжкари са мислели, че ще оплодят тази огромна женска? — Мак изсумтя презрително. — По дяволите, има по-голям шанс да заплодиш чихуахуа с ротвайлер.

— Акулите не искаха да имат нищо общо с мегалодона. Те само бяха примамени в района от миризмата на праисторическата си братовчедка.

— И какво ще правим сега?

Джонас отново затвори очи.

— Ще намериш оръжие — нещо, което може да спре танк. Щом раните ми заздравеят, ще открием Ейнджъл и ще я убием.

 

 

— По дяволите!

Пронизващата болка го изтръгна от нощния ужас. Той легна по гръб, затаи дъх и огледа непознатата обстановка.

Нямаше представа къде се намира.

Вратата се отвори. Джонас се изуми, като видя Селесте Сингър, облечена само в бяла мъжка риза. Дългите й изящни крака тръгнаха към него.

— Доброе утро.

— Това „добро утро“ ли означава? Хич ме няма с руския.

— Да. Добре ли си? Крещеше.

— Да… Какво правиш тук? Къде се намирам, по дяволите?

— Успокой се. Накарах да те преместят в друга, по-уединена стая. Репортерите са костеливи орехи. Аз съм в съседната стая. Дай да ти помогна да седнеш.

— Мога да се справя и сам.

Селесте седна на ръба на леглото. Джонас видя бежови бикини под бялата й риза.

Тя стисна ръката му.

— Джонас, скъпи, нуждая се от помощта ти.

Той почувства, че се опиянява от уханието й. Платиненорусите й коси се спускаха над гърдите й. Джонас се вторачи в пулсиращата вена на шията й и погледна устните й…

„Престани!“

— Трябва да отида до тоалетната. — Той провеси ранения си крак от леглото и почувства пулсираща болка от прилива на кръв.

Селесте сграбчи ръката му и му помогна да стане.

Джонас се задъха и направи няколко крачки към тоалетната.

— Нуждаеш ли се от помощ там? — закачливо попита Селесте.

— Ще се справя.

Той затвори вратата и я заключи, облекчи се и се вторачи в отражението си в огледалото.

Изглеждаше блед. Лицето му беше изнурено. Гъстите му кестеняви коси бързо се прошарваха на слепоочията. Трябваше да се подстриже и избръсне.

„Кошмарът е реален, Джонас. Намери това същество и го убий, преди да е станало късно.“

Излезе след петнайсет минути. На масата бе сложена закуска.

— Дано да си гладен — рече Селесте. — Сестрата каза, че лекарят ще дойде след около час, за да те прегледа, преди да те изпишат.

— Защо си тук, Селесте?

— Нуждая се от помощта ти да хванем нашата риба.

— Нашата риба? Съжалявам. Това не ме интересува.

— Уредих в Монтерей да ни посрещне научноизследователски кораб. Всичко, от което се нуждаем, ще е на борда след два дни.

— Откажи се…

— Вече поръчах на строителите да започнат да ремонтират вратите на канала. Ще работят денонощно, докато намерим Ейнджъл.

— Селесте…

— Джонас, ти и Маккрейдис й сложихте предавател. Половината битка е спечелена. Акулата отива на север. Трябва да я хванем, освен ако не предпочиташ да стоиш настрана и да я гледаш как изяжда още хора.

На Джонас му се зави свят. Той седна на ръба на леглото и потърка челото си. Реалността изведнъж се бе превърнала в най-страшния му кошмар. Имаше чувството, че съдбата го влачи към неизбежен водовъртеж, където ще намери смъртта си.

Селесте започна да масажира раменете му.

— Недей…

— Отпусни се — гальовно каза тя. — Няма да те ухапя. Раменете ти са схванати.

Той се сви, когато пръстите й заразмачкваха напрегнатите му мускули.

— Благодаря. Достатъчно. Трябва да се облека.

— И аз. — Селесте тръгна към съседната стая. — Донесох ти дрехи — неща, които бе оставил в кабинета си. Всичко е в банята. А, ето и ризата ти.

Тя разкопча бялата риза, усмихна се и му я подхвърли.

 

 

Утринният въздух беше влажен и студен. Тежките черни облаци вещаеха дъжд. Санитарят изкара количката с Джонас през главната врата, където чакаше лимузина и тълпа репортери.

Джонас предпазливо стъпи на чакъла, подпря се на патериците и се обърна към журналистите. Селесте беше до него.

— Професор Тейлър, как е кракът ви?

— Адски ме боли…

— Можете ли да потвърдите, че ви нападна голяма бяла акула?

— Да. Шест-седем метров мъжкар.

— Носи се слух, че атаката е станала в канала, докато мегалодонът се е освобождавал. Вярно ли е, професоре?

— Да.

— Професоре, Гейл Саймън от Канал 5. През последните седмици неколцина морски биолози публично заявиха, че присъствието на мегалодона в лагуната представлява опасност за населението по крайбрежието. Сега, след като съществото избяга, ще се чувствате ли отговорен, ако загинат и други хора?

— Институтът „Танака“ следи движението на Ейнджъл — отговори Селесте. — Професор Тейлър ще ни помогне да я хванем и завинаги да я затворим в лагуната.

Тя бутна Джонас в лимузината, седна до него и тръшна вратата.

— Да се махаме оттук. Добре ли си, Джонас?

Думите на репортерката отекваха в ушите му.

— Е, професоре, как да те убедя да ни помогнеш да хванем рибата ти?

— Странно. Мислех, че е нашата риба.

— Аз не страдам от гузна съвест.

Джонас се вторачи в нея.

— Какво означава това?

— Нощните ти кошмари.

— Кой ти каза за тях?

— Прочетох анамнезата ти. А сутринта те чух да крещиш.

— Това не е твоя работа…

— Джонас, скъпи, приеми истината. Нещо на подсъзнателно ниво те ужасява. Знаеш ли какво мисля? Още се обвиняваш за случилото се в Марианската падина преди единайсет години.

— Не се прави на психиатър, Селесте. Това не е призванието ти.

— Животът не е толкова сложен, Джонас. Чувството за вина за смъртта на двамата учени на борда на подводницата на Военноморския флот още те измъчва. Мислиш ли, че е нормално да се събуждаш с вик всяка нощ?

— Това не те засяга. — Той се втренчи в бинтования си крак. — Пък и се справям с проблема.

— Нима? Погледни се. Изтощен си. Вторият ти брак скоро ще приключи с развод…

— Какви ги говориш? — Джонас я хвана за китката.

— Обичам, когато си груб. — Тя доближи лице до него.

Джонас я блъсна.

— Не си играй с мен. Кой ти каза, че ще се развеждам?

— Съпругата ти. Спомена, че имате затруднения в брака. Така както говореше, за нея всичко е свършило.

— Лъжеш. Откога Тери разговаря с теб? Тя не може да те понася.

— Ние бяхме единствените жени на борда на „Голиат“. С кого другиго да разговаря?

Джонас се почувства объркан. Не можеше да се съсредоточи. Намести крака си, който продължаваше да пулсира болезнено.

— Селесте, не се будалкай с мен. Не съм в настроение.

— Съжалявам, скъпи. Знам, че не е моя работа, но държа на теб. Тери спомена, че наскоро сте загубили дете.

Джонас се вторачи в нея.

— Вярно ли е?

— Имаше усложнения с бременността. Бебето умря в утробата й в осмия месец.

— И това стана по време на процеса?

— Да.

— Не е справедливо, но предполагам, че Тери обвинява теб. — Селесте поклати глава. — Бенедикт казва, че американките не се справят много добре със стреса. Съпругата ти си е внушила, че бракът ви е приключил, любовта е изчезнала и…

— Млъкни, Селесте. Ти си последният човек на света, от когото бих поискал съвет за брака ми.

— Убий ме, понеже нося лоши новини, ако искаш, но…

— Достатъчно!

Пътуваха мълчаливо няколко минути.

— Джонас, да забравим Тери за малко и да помислим за мегалодона. Предлагам ти шанс най-после да се пребориш с проблема си с акулата. Помогни ми да хванем Ейнджъл и ти обещавам, че завинаги ще я затворим в лагуната.

— Не.

— Ще ти платя достатъчно, за да напуснеш Института, и най-после ще се върнеш към нормалния живот със или без Тери.

 

 

— Мак?

— Джонас? Къде си, по дяволите?

— Вкъщи. Виж какво, няма да наемаме кораб. Заминавам със Селесте.

— Със Селесте? Будалкаш се. Какво е случило?

— Изслушай ме. Селесте иска да й помогна да хване мегалодона. Сключих сделка от името на двама ни.

— Шегата настрана, Джонас. Кажи на онази кучка да си го начука. Не й вярвам.

— Мак, Ейнджъл усети вкуса на човешката кръв и навлиза в населени територии. Не можем да чакаме повече. Трябва да действаме бързо.

— Осъзнай се, приятелю. Селесте те използва.

— Не, Мак, този път аз ще я използвам. Само намери оръжието. Тръгваме след два дни.