Стив Олтън
Марианската падина (19)

Ужас в дълбините

Океанографски институт „Танака“

Масао Танака стоеше пред прозорците на кабинета си и усещаше как нещо стяга гърлото му. В юмрука му бе смачкан факсът, който току-що бе получил от „Голиат“, уведомяващ го, че преди седмица дъщеря му се е спуснала в Марианската падина.

„Как можах да я оставя с Бенедикт?“

Той започна да масажира врата си. Гледаше тъмносините води на канала. В края, между двата бетонни вълнолома, плаваше огромен шлеп, на който бе монтиран кран, извисяващ се на трийсет метра във въздуха. От стрелата му излизаше дебел стоманен кабел, изчезващ в океана.

На вълнолома и пейките на запад се бяха събрали десетина местни репортери и снимачните им екипи. Над главите им шумно кръжаха новинарски хеликоптери.

От канала излязоха шестима водолази и се качиха на шлепа. След няколко минути кабелът се опъна и хидравличната лебедка започна да го изтегля от океана. За миг сякаш обектът под водата щеше да спечели битката. После на повърхността величествено се издигна масивна стена от стомана. Долната й част бе огъната до неузнаваемост.

Масао се вторачи в разбитата врата на канала и се опита да си представи безмилостните удари, които съществото бе нанесло, за да причини такива щети.

Почувства, че му се завива свят, и се отпусна на стола. Лявата му ръка започна да се схваща. Масао се задъха.

И после сякаш менгеме стегна гърдите му и той се строполи на пода.

 

 

Марианската падина

С треперещи от нервност крака и свито сърце, Тери мина през херметически затварящата се камера на дока на „Бентос“, после внимателно слезе по стълбата и се озова в „Прометей“. Бенедикт я последва и бащински сложи ръка на рамото й.

— Успокой се, мила моя, всичко ще е наред. Ела, ще ти намерим място в станцията, където има прозорец. Бих те поканил да седнеш в капсулата за наблюдение, но Иван Крон, експертът ни по роботите, трябва да оперира механичните ръце, за да подготви бразда в морското дъно за следващата система на БПДИ.

Той я поведе през тесния мостик към компютърната станция, разположена в средата на щирборда на подводницата. Вдясно имаше илюминатор.

— Наблюдавай оттук, но не пипай нищо — предупреди я Бенедикт.

После я остави и отиде да разговаря с капитана на подводницата.

Тери имаше чувството, че над главата й е надвиснал дамоклев меч. Вгледа се в лицата на членовете на екипажа на „Прометей“ и се стъписа, като видя толкова много изражения на страх. Осъзна, че също като нея, мнозина от тези мъже са доведени на борда да вършат работа. Те не бяха войници и не бяха подписали договор с „Гео-Тек Индъстрис“, за да рискуват безразсъдно живота си. И сега се намираха на седем мили под повърхността на Тихия океан, безпомощни като овце, водени на заколение. Отвън ги чакаше нещо, достатъчно голямо, за да унищожи „Протей“. Но въпреки очевидната опасност и факта, че четирима от другарите им вече бяха мъртви, никой не би се осмелил да оспори решението на Бенедикт.

Тери сподави писъка си, когато подводницата се отдели от дока. Притисна лице до илюминатора и се вторачи в бездната. Сърцето й биеше като обезумяло. Защо отново бе позволила да бъде манипулирана от Бенедикт?

Подводницата се стрелна напред. Тери се вкопчи в облегалките за ръце на стола. В съзнанието й започнаха да нахлуват спомени. Тя затвори очи и си спомни времето, когато беше ученичка и пътуваше сама в пътнически самолет в буря. Самолетът летеше на височина десет хиляди метра, тресеше се и не можеше да се издигне над буреносните облаци. Всяко подскачане и пропадане я караше да затваря очи и да се вкопчва в облегалките. Чувстваше се безпомощна, самотна и уязвима. И тя, и останалите пътници се молеха на бога самолетът да устои на стихията на Майката природа. Изведнъж мълния удари самолета. Захранването бе прекъснато и светлините угаснаха. За един ужасяващ, сюрреалистичен миг настъпи абсолютна тишина. И после самолетът започна да пада с носа надолу. Тери и другите пътници пищяха и чакаха да умрат като безпомощни овце, докато не се намеси висша сила и моторите по чудо не заработиха отново. Тери се качи пак на самолет чак след много години. И после, когато беше на двайсет и една, Масао я накара да взима уроци по пилотиране. Тя разбра, че преживяването ще прогони страха й, и стана отличен пилот.

Отвори очи. По лицето й се стичаха капки пот. Споменът я стряскаше дори след двайсет години. Спомни си уханието на одеколона на баща й, когато той я прегърна на летището. Пътниците плачеха, докато близките им ги посрещаха. Но най-ясно от всичко си спомняше израженията на отчаяние и ужас, изписани на лицата им, когато самолетът бе започнал да пада.

Сега същото изражение бе изписано и на лицата на членовете на екипажа на „Прометей“.

Що се отнасяше до океана, тя никога не бе изпитвала страх. Също като брат си, Тери обичаше възбудата, докато управляваше подводница. Дълбините я примамваха. Веднъж дори се скара с баща си, защото не й позволи да се спусне с „Абис Глайдер–2“ в Марианската падина.

Но сега всичко се бе променило. Имаше чувството, че се е върнала двайсет години назад. Отново се чувстваше безпомощна и уязвима, този път на дълбочина десет хиляди метра.

— Извинете, може ли да седна тук?

Тери отвори очи. Над компютърната станция пред нея се бе навел мършав мъж на около трийсет години.

— Извинете. — Тя стана.

— Няма да се бавя повече от минута-две — каза той и включи компютъра.

Екранът светна и Тери го погледна. Под символа на „Гео-Тек Индъстрис“ се появи меню. Тери прочете списъка…

Токамак!

Операторът подаде няколко команди и менюто изчезна. На мястото му се появи навигационна карта. Младият мъж записа няколко координати в малка папка и изключи компютъра.

— Благодаря — каза той и се върна на работната си станция.

Тери отново седна на стола и се вторачи в компютъра. Страхът й мигновено отстъпи пред любопитството. Хрумна й безумна идея. Тя я отхвърли и я запази за по-късно.

Подводницата увеличи скоростта, движеше се безшумно край стената на каньона. За разлика от „Бентос“, фаровете на „Прометей“ едва пронизваха завесата от мрак около плавателния съд. Лъчът от долната част на подводницата осветяваше океанското дъно, разкривайки пейзаж в тъмносиво. Минаха над гроздове снежнобели миди, наредени в линии на дъното. От време на време пробягваше някой бял рак, който изглеждаше почти прозрачен в светлината на лъча.

Но всички други посоки тънеха в непрогледен мрак.

Тери изпита странното чувство, че бездната се затваря около нея. Тялото й се обля в студена пот и ръцете й започнаха да треперят. Тя се задъха и отвори уста да изпищи. После отмести поглед от илюминатора и се обърна към климатичната инсталация над главата си.

— Изпитваш клаустрофобия, нали? — попита Бенедикт зад нея.

Тери поклати глава.

— Аз… Не мога да повярвам, че позволихме на Джонас и на брат ми да се спуснат на тази дълбочина в едноместни подводници.

— А, да, великият Джонас Тейлър. Някога съпругът ти беше страхотен навигатор. Уви, напрежението, свързано с бездната, може да разбие нервите и на най-волевия мъж на света.

— Опитай се да си представиш, че срещаш двайсетметрова бяла акула в тези води, и ще видим дали ще искаш отново да се спуснеш…

Бенедикт се усмихна.

— Изглежда, засегнах болезнена струна. Уверявам те, че много уважавам професор Тейлър, особено в светлината на наскоро появилия му се интерес към протежето ми.

— Какво каза? — Тери почувства, че кръвта й кипна. — Нарочно ли ме дразниш?

— Не разбирам — престорено невинно отговори той. — Селесте ми каза, че бракът ви е приключил.

— Любовницата ти е зле информирана. Джонас и аз може и да имаме проблеми, но ще ги решим.

— Разбира се. Убеден съм, че приятелството й със съпруга ти е платонично.

— Имам доверие на Джонас. Той ме обича.

— Не е необходимо да ме убеждаваш. Бракът е трудно нещо, особено когато се сблъска със стрес, какъвто двамата преживявате. Последните няколко години несъмнено са били трудни. Доколкото си спомням, бебето ти се роди мъртво. Мисля, че това е трагично преживяване, което се отразява и на най-щастливия брак. Подобна болка не преминава, нали, мила моя?

Тери се вкопчи в перилата над главата си така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Спомни си лицето на лекаря, който четири седмици преди термина й каза, че бебето е умряло в утробата й. Джонас страдаше и се обвиняваше за емоционалното бреме, което е стоварил върху нея. И Тери не направи нищо, за да облекчи болката му.

Тя се съсредоточи върху изумруденозелените очи на Бенедикт и с усилие потисна чувствата си.

Той се наведе към нея.

— Някои жени не са създадени да раждат. Майка ми например е умряла, докато ме е раждала. Истинско чудо е, че е издържала толкова дълго. Убеден съм, че Джонас е бил сломен от неспособността ти да родиш дете. Но Селесте, от друга страна, притежава душевната сила…

— Престани. Моля те…

— Сигурен съм, че един ден тя ще роди деца.

Тери почувства, че не издържа. Умората надделя. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Завиждам на мъжа, на когото ще принадлежи. Селесте е награда. Не прилича на никоя жена, която съм…

— Млъкни, да ти го начукам! — изкрещя Тери.

Всички се обърнаха и се вторачиха в нея, сякаш стоеше гола пред тях.

В очите на Бенедикт се появи победоносно изражение. Той едва сдържа усмивката си.

 

 

— Сър — намеси се капитанът, — стигнахме до мястото, което по-рано бяхме принудени да напуснем.

Очите на Бенедикт не се откъснаха от Тери, пречупваха волята й.

— Е, ще продължим ли да копаем, за да монтираме следващия робот БПДИ? — попита я той, сякаш нищо не се беше случило.

„Бъди проклет, Бенедикт.“

— Екипажът на „Прометей“ чака заповедите ти, Тейлър-сама.

— Направете го — троснато каза тя, излезе и се заключи в тоалетната.

 

 

Минаха десет минути, докато се успокои. Тя се вторачи в отражението си в малкото огледало. Очите й бяха подпухнали от сълзи, гарвановочерните й коси бяха разрошени и полепнали по изпотеното чело.

Усети, че „Прометей“ започна да вибрира — пробиваха дупка в океанското дъно.

— Добре, приятелко — каза тя на глас. — Време е да се стегнеш. Отсега нататък си сама. Вече нищо не може да ти повлияе. Бенедикт и руският му приятел могат да си го начукат.

Изми лицето си и прибра косите си в стегнат кок. Вляво имаше голям алуминиев шкаф. Тери го отвори, извади хартиени кърпи и се избърса. После излезе от банята, но вместо да се върне на мястото си, тръгна към капсулата за наблюдение.

Иван Крон, служителят от личния състав на Бенедикт, седеше в сферичното помещение и оперираше ръцете на робота. Тери видя дълга титаниева тръба, която излизаше някъде от долната част на подводницата и се простираше към океанското дъно, намиращо се на три метра под нея.

— Какво е това? Вакуум? — попита тя.

Техническият специалист не й обърна внимание.

— Хей, приятелю, да не си глух?

Мъжът я погледна. В очите му блестеше гняв.

Бенедикт се приближи до Тери.

— Проблем ли има?

— Човекът ти не иска да отговаря на въпросите ми. Тъй като още съм вицепрезидент на института „Танака“, мисля, че имам право да знам какво става.

Бенедикт се усмихна на внезапната й проява на душевна сила.

— Разбира се. Какво искаш да знаеш?

— Струва ми се, че тръбата всмуква седимент от дъното.

— Точно така. Както знаеш, всеки робот БПДИ трябва да бъде заровен в дъното на Марианската падина, за да следи сеизмичната активност. Вакуумът е много по-ефективен за извършването на тази задача от механичните ръце на подводницата…

Изведнъж се разнесе стържене на метал и „Прометей“ се наклони на една страна.

— Докладвай — заповяда капитанът.

— Сонарът не засича нищо…

— Двигателите са в изправност, капитане…

— Това беше вакуумът — обади се Иван. — Закачихме се за нещо, заровено под пясъка. Тежко е.

— Можеш ли да ни измъкнеш? — попита капитанът.

— Не и без да наруша вакуума.

— А това не е приемлив вариант — рече Бенедикт. — Ако се приближим, можеш ли да извадиш обекта с помощта на механичните ръце?

— Ще се опитам.

„Прометей“ се спусна на метър от океанското дъно. Двете роботизирани ръце се подадоха от подводницата и ноктите им се впиха в дъното.

Плавателният съд се разтърси. Вибрациите отекнаха от стените на каньона.

Четиринайсетметровото влечуго се изви над тъмното океанско дъно, докато детето му гонеше плячката към него. Долавяйки движение, голямата женска затвори светлите си очи, за да прикрие присъствието си.

Гигантската сепия доплува в обхвата й. Силните й пипала се протягаха във всички посоки, сякаш си проправяше път в мрака.

Със синхронизиран замах на четирите израстъка, голямата женска се стрелна напред и захапа стреловидната мантия на жертвата. Пипалата на двутонната сепия се увиха около нападателя и смукалата и с подобните на зъби краища разкъсаха люспестата кожа на влечугото. Започна борба на живот и смърт. Двата титана се вкопчиха един в друг.

Но architeuthis не беше достоен съперник на голямата женска, чиито зъби с размерите на тези на тиранозавър изтръгнаха живота на гигантската сепия в смазваща прегръдка.

Появиха се три по-малки същества, които унищожиха остатъците на трупа.

Голямата женска спря да дъвче. Примамиха я познати вибрации, идващи от мрака пред нея.

Чудовището с тегло петнайсет тона налапа пипалото, което висеше от устата му, и се плъзна начело на глутницата. Детето му се нареди зад него.

 

 

След трийсетина минути Иван очерта бразда с размери два на един метър около загадъчния обект. Още не беше ясно на каква дълбочина е заровен.

Тери видя, че радистът подскочи и лицето му пребледня.

— Капитане, от „Бентос“ докладват, че са засекли неидентифицирани биологични форми, които се движат към нас.

Всички спряха да работят и погледнаха Бенедикт.

— На какво разстояние са? — попита капитанът.

— Пет километра на запад и се приближават бързо. Време до срещата… деветнайсет минути. „Бентос“ е на тринайсет минути югоизточно…

— Продължавайте да копаете — заповяда Бенедикт. — Не можем и няма да нарушаваме вакуума.

Екипажът погледна капитана.

— Чухте заповедта на господин Сингър — изкрещя капитанът. — Операторът на сонара, кажи ни, когато формите на живот се появят на екрана. Предупредете „Бентос“, че…

— Капитане, четирите обекта се появиха на екрана — извика операторът на сонара. — Компютърът показва, че са… Господи, те са на половината на „Прометей“. Увеличават скоростта. Време до срещата четиринайсет минути.

Капитанът се обърна към Бенедикт.

— Трябва да изоставим вакуума…

— Да не си оглушал, капитане?

— Не, сър.

— Тогава нервите ти не издържат?

— Не, сър. Безпокоя се не за себе си, а за екипажа…

— Ще остана тук, докато не изпълня задачата.

— Време до срещата десет минути — съобщи операторът на сонара.

— „Бентос“ все още е на дванайсет минути — докладва радистът.

Тери седна до компютърната станция. Сърцето й биеше като обезумяло. „Да те вземат дяволите, Бенедикт! Защо правиш това? Показваш мъжественост, за да видим колко си непреклонен, или изпитваш удоволствие да си играеш с чувствата на всички?“

Тя се вкопчи в облегалките за ръце, отчаяна, че животът й отново зависи от него.

— Под обекта съм — докладва Иван.

— Можеш ли да го вдигнеш? — попита Бенедикт.

— Ще опитам. — Иван започна да изважда хидравличните ръце.

Тери долепи лице до прозрачната пластмаса и видя огромен черен обект, който разпръскваше седимент, докато се издигаше от дъното.

Минаха няколко минути, докато механичните ръце се бореха да измъкнат плячката.

— Една минута, капитане!

— Вакуумът е освободен, Бенедикт — докладва Иван. — Да пусна ли обекта?

— Да — отговори капитанът.

— Не — изкрещя Бенедикт. — Прикрепи обекта под подводницата.

Тери изпита клаустрофобия. Стените на подводницата сякаш се затваряха около нея. Тя се замисли за „Протей“ и как и най-малкият пробив в корпуса може да е предизвикал експлозията.

— Обектът е прикрепен — съобщи Иван.

— Закарай ни на „Бентос“, капитане — заповяда Бенедикт.

Подводницата се насочи към дока.

— По дяволите! — Капитанът си проправи път до контролните уреди за баласта. — Какво е това нещо? Сигурно тежи над двеста и петдесет килограма.

Капитан Хоп изхвърли баласта и подводницата възвърна равновесието си.

— Сър, две форми на живот са до лявата ни страна, другите обикалят около подводницата. Разстояние петдесет метра. Мисля, че искат да ни отделят от „Бентос“.

Тери отново допря лице до прозореца, но не видя нищо, освен непрогледен мрак.

— „Бентос“ се вижда, капитане.

— Формите на живот се отдалечават.

Капитан Хоп се усмихна нервно.

— „Бентос“ е твърде голям, за да се преборят с него. Поискайте да отворят вратите на хангара. Маневрирайте „Прометей“ в позиция да разтовари обекта, който извадихме, после подгответе подводницата за скачване.

Тери въздъхна облекчено, пусна облегалките и прошепна благодарствена молитва.

И после си спомни, че на борда я чака Сергей.