Стив Олтън
Марианската падина (1)

Огромно налягане

Марианската падина

12 градуса северна ширина

144 градуса източна дължина

22 март 2001 г.

Оттеглилият се от активна дейност навигатор Бари Лийс избърса потта от дланите си. Проверяваше индикатора за дълбочината на „Протей“. 34 718 фута^[1]. Над главите им имаше почти седем мили вода. Налягането беше шестнайсет хиляди паунда^[2] на квадратен инч^[3].

„Престани да мислиш за това.“

Бари огледа тясната четириместна подводница. Херметизираният корпус беше пълен с компютърни монитори, електроника и зашеметяваща джунгла от кабели. Този водонепроницаем ковчег едва побираше екипажа.

Под навигационния команден пулт, водачът на екипажа Елис Ричардс и помощничката му Линда Херън гледаха през малките илюминатори в пода на носа на „Протей“.

— Виждаш ли онези животинчета с мъхестата кожа? — попита Линда. — Това са червеи помпей. Издържат на температурни амплитуди от двайсет и три до осемдесет и един градуса по Целзий. Хидротермалните отвори снабдяват бактериите със сяра, за да живеят. А после ресничестите червеи ги изяждат и…

— Линда…

— А от своя страна, ресничестите червеи са източник на храна за всякакви странни форми на живот.

— Линда, престани с тоя проклет урок по биология — каза Елис.

— Извинявай. — Дребната геоложка се обърна от илюминатора и засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от блясъка на лампите.

Хали Хабаш, четвъртият член на екипажа, й се усмихна. Тя обичаше да говори, особено когато беше нервна — качество, което арабинът не се колебаеше да използва.

Истинското има на Хали беше Ари Леви — евреин, роден и израснал в Сирия. Преди десет години бе завербуван от МОСАД, тайната разузнавателна агенция на Израел. Оттогава водеше двойствен живот. Половината си време прекарваше в Израел със съпругата и трите си деца, а през останалата част пътуваше в арабския свят и Русия. Цели четири години агентът бе правил какви ли не жертви, за да се внедри в организацията на Бенедикт Сингър и сега се намираше на седем мили под повърхността на Тихия океан и скоро щеше да научи тайни, които завинаги щяха да променят човечеството.

Ари погледна уреда, който показваше външната температура.

— Линда, можеш ли да повярваш, че температурата е седемдесет и осем градуса?

Младата жена се оживи.

— Невероятно, нали? Наричаме ги хидротермални стълбове. Горещата минерална вода, която извира от онези черни димящи дупки, е седемстотин градуса и когато се издига, затопля леденостудената вода и образува стълб, докато температурата не се изравни на около хиляда и двеста фута над дъното на Марианската падина. После океанските течения разпръскват странични струи. Плаващият слой минерален прах създава таван, който играе ролята на изолатор и запечатва горещия пласт вода на дъното на бездната.

— И този пласт никога ли не се охлажда?

— Никога. Хидротермалните отвори са „хронични“ — активни са още от периода креда.

Елис Ричардс пак си погледна часовника. Като водач на проекта, той постоянно се притесняваше да не изостанат от графика.

— Господи, минаха цели три часа, а нямаме никакъв напредък. Линда, дали само аз мисля така, или навигаторът няма представа какво прави?

Без да обръща внимание на обидата, Бари Лийс провери сонара и изруга под нос. Бяха се придвижили твърде напред от „Бентос“ — мобилната дълбоководна станция с док за скачване и научноизследователска лаборатория на „Гео-Тек Индъстрис“. Подводницата-майка на стойност един милиард долара приличаше на спортна арена с купол и имаше плоска долна част, от която се подаваха три огромни крака за абсорбиране на трусове. Извисяваща се над морското дъно във водоравно положение, структурата от титан с площ 46 хиляди квадратни фута наподобяваше чудовищен боен кораб, който ги следваше на север в най-враждебната околна среда на планетата.

 

 

Преди, във военноморския флот, Бари Лийс бе служил на три подводници. Отдавна бе свикнал да живее в клаустрофобични пространства под вълните. Не всеки можеше да стане подводничар. Човек трябваше да е в отлична психическа форма и в състояние да действа, съзнавайки, че удавянето в мрака в стоманена капсула на стотици метри под повърхността е само временно.

Бари многократно бе доказвал силата на духа си през двайсет и шест годишната си служба. Затова много се изненада, когато установи, че в Марианската падина психическата издръжливост лесно отслабва. Увереността, която бе придобил през хилядите часове в подводници, бе изчезнала в мига, в който „Протей“ се спусна от „Бентос“.

Не го изнервяше дълбочината. Преди четири години, с човешка намеса, Carcharodon megalodon, праисторически вид акула, дълга двайсет и два метра, бе изплувала от тази падина и бе предизвикала хаос. Макар че накрая белият кошмар бе унищожен и оцелялото му дете бе заловено, в двуметровите челюсти на акулата бяха загинали десет души. Сигурно имаше още такива същества. Въпреки всички предпазни мерки и технически нововъведения капитанът беше изключително нервен и напрегнат.

Така че намали и скоростта. Нямаше намерение да се отдалечава много от грамадния им придружител.

— Какво става, капитане? — попита Елис. — Защо намалихме скоростта?

— Температурата се повишава. Сигурно се приближаваме до друга поредица хидротермални отвори. Последното, което искаме, е да се блъснем в някой от черните стълбове.

— По дяволите… — Водачът на екипажа присви очи от безсилие.

Бари притисна лице до илюминатора, за да избегне тирадата на Елис.

Фаровете на подводницата осветиха вкаменена гора от сяра и минерални наноси. Комините се извисяваха на десетина метра над дъното. От странните стълбове излизаха черни облаци от свръхнагрята, богата на минерали вода.

Елис Ричардс се приближи заплашително към навигационния команден пулт.

— Капитане, дай да се разберем. Аз отговарям за експедицията, не ти. Заповедите ми са да изминаваме не по-малко от двайсет мили на ден — нещо, което никога няма да направим с тази скорост на охлюв.

— По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме, Ричардс. Не искам да се отдалечаваме прекалено от „Бентос“, поне докато не свикна с тази подводница.

— Да свикнеш? Нали си опитен навигатор.

— Да. И точно затова намалявам скоростта.

— На какво разстояние сме от „Бентос“, капитане? — попита Линда.

— Малко повече от шест километра.

— Само шест километра? Бенедикт Сингър ще побеснее. — Елис Ричардс сякаш всеки момент щеше да получи удар. — Виж какво, капитане, „Прометей“ и „Епиметей“ трябва да пристигнат в началото на другата седмица. Никоя от двете подводници не може да започне работа, ако ние не си свършим нашата.

— Знам.

— „Гео-Тек Индъстрис“ сигурно ти плащат цял куп пари, за да управляваш „Протей“. Не можем да чакаме „Бентос“. Ще се забавим с трийсет, че и с повече часа, а това е абсолютно неприемливо.

— Както и смъртта, Ричардс. Работата ми е да запазя живота на екипа в тази адска дупка, а не да рискувам, за да вземеш премия, защото си свършил работата предсрочно.

Ричардс се вторачи в него.

— Страх те е, а?

— Елис…

— Не, Линда, прав съм.

Ари гледаше как напрежението се засилва. През няколкото седмици, откакто беше в Марианската падина, агентът наблюдаваше Елис Ричардс. Ръководителят на екипа беше упорит човек и предпочиташе тактиката на заядливост, вместо да се съгласи, че може би е сгрешил. Макар че човечеството знаеше повече за далечните галактики, отколкото за Марианската падина, Ричардс се смяташе за експерт по бездната и неизвестно как знаеше всичко от невидимата геология до загадъчните форми на живот.

Според Ари надменността на Елис Ричардс го правеше опасен човек.

Лийс гневно погледна Елис.

— Да, страх ме е. Очевидно е, че никой от вас не си дава сметка за опасностите, когато работи на десет километра под повърхността. Разбери, че ако нещо се обърка или случайно се блъснем в нещо… или нещо ни удари, няма стандартни процедури, които можем да следваме. Ако корпусът се пробие, няма да имаш време даже да си целунеш задника за сбогом.

— Ти си гледай твоя задник, че май ще напълниш гащите — каза Елис.

— Какво?

— Какво мислиш, Хабаш? Ще напълни ли гащите?

— Като се има предвид, че оцелелите потомци на Carcharodon megalodon живеят някъде в тази падина, трябва да уважа мнението на навигатора — отговори Ари. — От друга страна, трябва да претърсим още шейсет хиляди квадратни мили от морското дъно. Корабът отгоре има сонар, предназначен да ни предупреди, ако към нас се приближават някакви форми на живот, достатъчно рано, за да се оттеглим в безопасност на „Бентос“.

— Достатъчно рано? — Бари учудено поклати глава. — Как ще разберем с каква скорост се приближава някаква форма на живот? Пък и атмосферните смущения на повърхността пречат на комуникациите.

— Тогава предлагам да съберем първите мостри тук и да дадем на „Бентос“ възможност да ни настигне. Щом атмосферните условия се успокоят, ще намериш начин да наваксаш изгубеното време.

Бари погледна отчаяно Линда, после се върна на командния пулт. Провери два пъти акустичните транспондери, отново хвърли бърз поглед през илюминатора и увеличи тягата. Като маневрираше между няколко черни колони от пушек, „Протей“ бавно се спусна и застана хоризонтално над грозд светещи морски червеи. Четириметровите безусти създания се гърчеха на течението досущ змиите на главата на Медуза.

— Включвам детекторите за хроматография на газовете — каза Ари. — Може да съкратим работата си наполовина, ако намерим изотопи на хелия, изтичащи от тези хидротермални отвори.

— Добре. Давай — каза Елис и се наведе над компютъра, който задвижваше механичните ръце на подводницата. Като използваше и подводната камера, за да вижда, той започна да настройва двете централни контролни копчета и двете роботизирани ръце се подадоха от долната част на подводницата. Елис внимателно насочи щипката на лявата ръка и тя измъкна от склада коша за мостри.

Капитан Лийс наблюдаваше как механичните ръце се протягат към океанското дъно. Движенията им предизвикаха облаци от кал. Той затвори очи и опита да се отпусне; слушаше хидравличния вой на щипките.

— Наляво — каза Линда на Елис. — Точно зад грозда червеи.

Силните предупредителни сигнали на сонара накараха сърцето на Лийс да прескочи един удар. Той грабна разпечатката на акустичната диаграма и невярващо погледна екрана на сонара.

Там се бе материализирал грозд от големи обекти.

Усети, че в гърлото му засяда буца. Другите продължиха да работят и дори не си направиха труда да вдигнат глави.

— Хабаш, имаме компания.

Ари се обърна.

— Какво е?

— Сонарът докладва три неидентифицирани обекта. Координати нула-едно-пет. Обхват — 7.4 километра. Скорост петнайсет възела. Приближават се право към нас.

— Има ли съобщение от повърхността?

— Опитвам да се свържа. Не отговарят. Сами сме.

— Какво предлагаш? — Гърлото на Ари изведнъж пресъхна.

Бари се втренчи в командния пулт със сонара.

— Да се махаме оттук! Ричардс, прибери ръцете. Връщаме се на „Бентос“.

— Стига глупости!

— Сигурен ли си, капитане? — Стомахът на Линда се сви от страх.

— Каквито и да са, тези същества бързо се приближават. Ричардс, казах, прибери ръцете.

— Аз пък ти казвам да си го начукаш. Двайсет минути събирам мострите и проклет да съм, ако тръгнем преди да съм вдигнал коша на борда.

Ари се приближи до командния пулт, вторачи се в трите изображения и се замисли за подготовката си. „Мегалодоните ловуват ли на групи?“

— Може би са просто ята риби — каза Линда. — Защо да се плашим?

— Ята риби?! Я си гледай геологията, Линда! Сонарът показва, че тези същества са дълги над дванайсет метра. Дръжте се…

Бари увеличи тягата. „Успокой се. Не бързай. Внимавай да не се удариш в нещо, защото ще пробиеш корпуса.“ Подводницата се завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка и се разтресе.

— По дяволите, Лийс! — изкрещя Елис. — Насмалко да откъснеш едната ръка! Изпуснах мострите.

— Казах ти да ги прибереш. — Бари увеличи скоростта на 1,8 възела. Знаеше, че „Бентос“ се движи някъде в мрака към тях.

Сигналите се усилиха.

„Време до срещата трийсет и две минути — помисли Ари. — Няма да успеем…“

— Капитане! — Линда го хвана за ръката. — Това не са акули.

Бари се вторачи напред.

— Сега си биолог, а?

— Мисля, че Линда има право — рече Ари. Мъчеше се да потисне страха си.

— Виж какво, Хабаш, каквито и да са, тези същества са много по-големи и по-бързи от „Протей“.

Предупредителната светлина започна да мига по-бързо. Сърцето на Ари се разтупка.

— Това е абсурдно — рече Елис.

Бари не му обърна внимание — продължаваше да гледа през илюминатора. Пушекът, издигащ се от хидротермалните отвори, му пречеше да вижда.

Настъпи мълчание.

Нещо се стрелна отпред. После друго, откъм десния борд. Много бързо. И много голямо.

— Дойдоха — прошепна капитанът прегракнало.

Няколко секунди никой не каза нищо. Единственият звук беше от витлото на „Протей“.

Изведнъж подводницата се разтресе и се наклони надясно. Лицето на Бари се блъсна в командния пулт.

— Какво стана? — попита Елис. — В какво се ударихме?

— В нищо не сме се ударили. Те ни удариха. — Лийс се бореше с уредите. — Подводницата не реагира. Нещо не е наред.

— Шшт. Слушайте! — прошепна Линда.

Над главите им се чу слабо стържене на метал.

— Господи! Едно от тези същества е отгоре.

Ари се заслуша в сигналите на сонара и се вгледа в екрана.

— Направи нещо, Лийс! — заповяда Елис.

— Дръжте се. — Навигаторът рязко зави наляво, после надясно, за да освободи подводницата от съществото.

— Спри! — изпищя Линда. — Корпусът пука!

Над тях се чу стържене на метал. Лийс вдигна ръка и докосна един от титаниевите нитове над главата си. Усети влага и близна пръстите си.

— Вода! — изпъшка Бари и се наведе напред. Молеше се на Бога да се появи „Бентос“.

Стържене на метал прониза слуха им. „Протей“ се наклони на една страна.

— Мамка му! — Лийс избърса потта от лицето си. — Късат ни опашката!

Линда долепи лице до илюминатора.

— Къде е „Бентос“?

Нещо огромно удари подводницата.

— Капитане, знам какво правят! — извика Ари. — Двете по-малки ни бутат към по-голямото!

— Смяташ, че са интелигентни?

— Гледайте! — изкрещя Линда и посочи илюминатора.

Бари видя очертанията на нещо огромно, което се приближаваше към тях.

— „Бентос“…

— Обади им се да отворят люка! — викна Ари.

— Докът се пълни за цели пет минути! — извика Линда.

Лийс грабна радиостанцията.

— Помощ, помощ… „Бентос“, тук „Протей“. Искаме незабавно да отворите люка…

— Насочи се към дока за скачване, „Протей“…

Ари Леви усети как титаниевата плоскост вибрира под изпотените му длани.

— Те откъртват цялата секция…

Чу се стържене.

— Какво става? — прошепна ръководителят на екипа.

Бари Лийс вдигна глава.

— Плоскостите се откъсват.

— Капитане! — изкрещя Ари. — Третото същество…

Носът на подводницата се разтресе от силен удар. Линда и Елис паднаха на пода. Главата на Бари Лийс се блъсна в илюминатора и от челото му потече кръв. Той я избърса и ужасен се вторачи в стъклото.

През него надникна блестящо тъмночервено око.

Ари напразно затискаше с ръка вибриращата титаниева плоскост. Замисли се за информацията, която толкова усилено се бе опитвал да научи, но нямаше да може да докладва. За съпругата и децата си, които бе пренебрегнал заради дълга.

Стърженето над главите им спря. Два изкривени нита изхвърчаха в кабината със скоростта на куршуми.

Главата на агента се пръсна още преди нитовете да докоснат пода.