Андреа Камилери
Теракотеното куче (8) (Комисарят Монталбано упорства)

8

Откакто се беше запознал с нея по време на едно разследване, в което Ингрид, напълно невинна, му беше предложена посредством фалшиви следи като изкупителна жертва, между комисаря и тази прекрасна жена се беше породило любопитно приятелство. От време на време Ингрид му се обаждаше и прекарваха вечерта в приказки. Младата жена споделяше с Монталбано своите поверителни неща и проблеми, а той братски и мъдро я съветваше. Беше й нещо като духовен баща — роля, която си наложи насила, тъй като Ингрид му внушаваше не точно духовни мисли. Напътствията му обаче тя старателно нарушаваше. За всичките им шест или седем проведени срещи Монталбано никога не пристигна по-рано от нея, защото Ингрид изпитваше направо маниакално преклонение пред точността.

Може би щеше да е този път. Докато спираше колата си на паркинга пред бара в Маринела, видя, че колата й вече беше там, спряна до едно порше кабрио, подобно на болид, боядисано в едно такова жълто, което беше обидно както за вкуса, така и за очите.

Когато влезе в заведението, Ингрид стоеше права пред бара и пиеше уиски, а до нея интимно й говореше много елегантен четирийсетгодишен мъж, облечен в жълто като канарче, с ролекс и коси, прибрани в опашка.

„Когато си сменя дрехите, дали си сменя и колата?“ — запита се комисарят.

Веднага щом го видя, Ингрид се затича към него, прегърна го и го целуна леко по устните. Беше ясно, че за нея е удоволствие да се среща с него. Може би и Монталбано остана доволен, защото Ингрид беше истински божи дар с впитите в дългите й крака дънки, сандали, небесносиня прозрачна риза, под която прозираше очертанието на гърдите й, и русите, разпуснати по раменете й коси.

— Извини ме — каза на „канарчето“, което беше с нея. — Скоро пак ще се видим.

Отидоха да седнат на една маса. Монталбано не искаше да пие нищо, а мъжът с ролекса и опашката отиде да довърши своето уиски на терасата над морето. Спогледаха се усмихнати.

— Изглеждаш добре — каза Ингрид. — Макар че днес по телевизията ми се стори измъчен.

— Така е — отвърна й комисарят и смени темата. — Ти също изглеждаш добре.

— Искаше да ме видиш, за да си разменяме любезности ли?

— Трябва да те помоля за една услуга.

— На твое разположение съм.

От терасата мъжът с опашката се беше загледал в тях.

— Кой е този?

— Един мой познат. Срещнахме се по пътя, докато идвах насам, той ме последва и ми предложи питие.

— До каква степен го познаваш?

Ингрид стана сериозна и една бръчка проряза челото й.

— Ревнуваш ли?

— Не, знаеш го добре, а пък и нямам основание. Но още щом го видях, изпитах неприязън към него. Как се казва?

— Хайде, Салво, какво ти пука?

— Кажи ми как се казва.

— Бепе… Бепе де Вито.

— И какво работи, за да си позволи ролекса, поршето и всичко останало?

— Търгува с кожи.

— Спала ли си с него?

— Да, струва ми се, че беше миналата година. Дори ми предложи да направим бис. Аз обаче от тази единствена среща нямам приятни спомени.

— Перверзен тип?

Ингрид го погледна за момент, след това избухна в такъв смях, че барманът подскочи.

— Какво смешно има?

— Заради физиономията, която направи на добър и възмутен полицай. Не, Салво, точно обратното. Той е напълно лишен от фантазия. Споменът, който ми е останал от него, е за една задушаваща безполезност.

Монталбано направи знак на мъжа с опашката да се приближи до масата им и докато онзи идваше усмихнат, Ингрид погледна комисаря с разтревожено изражение.

— Добър вечер. Знаете ли, че ви познавам? Вие сте комисар Монталбано.

— Боя се, за ваше съжаление, че ще трябва да ме опознаете още по-добре.

Другият се обърка, уискито затрепери в чашата му, а кубчетата лед леко се раздрънчаха в нея.

— Защо казахте „за съжаление“?

— Вие се казвате Джузепе де Вито и търгувате с кожи?

— Да… но не разбирам.

— Ще разберете, като му дойде времето. В един от следващите дни ще ви призоват в областната дирекция на полицията в Монтелуза. И аз ще бъда там. Ще имаме начин да си поговорим по-надълго.

Мъжът с опашката, който изведнъж пребледня, остави чашата върху масичката, защото не можеше да я задържи неподвижно в ръката си.

— Бихте ли били така любезен да ми кажете нещо предварително… да ми обясните…

Монталбано направи физиономия на човек, който изведнъж е обзет от неудържим порив на щедрост.

— Вижте, само защото сте приятел на госпожата, която присъства тук… Вие познавате ли един немец, някой си Курт Сукерт?

— Заклевам ви се, никога не съм чувал за него — отвърна, докато изваждаше от джоба си носна кърпа в цвят жълто канарче и започна да попива потта от челото си.

— Щом ми отговаряте така, тогава нямам какво друго да добавя — отвърна му ледено комисарят. Измери го с поглед и му направи знак да се доближи още повече: — Ще ви дам само един съвет, не се правете на хитрец. Приятна вечер.

— Приятна вечер — отговори машинално Де Вито и дори без да погледне Ингрид, бързешком се изниза.

— Ти си щур човек — каза му спокойно Ингрид, — а също и подлец.

— Да, вярно е. От време на време нещо ме прихваща и ставам такъв.

— Този Сукерт съществува ли наистина?

— Съществувал е. Но той се е наричал Малапарте. Бил е писател.

Чуха рева на поршето и изсвирването на гумите му.

— Сега олекна ли ти? — попита го Ингрид.

— Достатъчно.

— Знаеш ли, разбрах веднага щом влезе, че си в лошо настроение. Ще ми кажеш ли какво е станало?

— Бих могъл, но не си заслужава. Неприятности в работата.

* * *

Монталбано беше предложил на Ингрид да остави колата си на паркинга пред бара, защото след това щяха да минат оттам, за да си я вземе. Ингрид не го попита нито накъде са тръгнали, нито какво ще правят. Изведнъж Монталбано я попита:

— Как вървят нещата със свекъра ти?

Гласът на Ингрид стана радостен:

— Добре! Трябваше да ти го кажа още в началото, извини ме. Със свекър ми всичко е наред. От два месеца ме е оставил на мира и повече не ме търси.

— Какво е станало?

— Не знам, не ми каза. Последният път беше на връщане от Фела. Бяхме ходили на сватба. Мъжът ми не можа да дойде, а свекърва ми не се чувстваше добре. Всъщност бяхме само двамата. В един момент той тръгна по някакъв второстепенен път и продължи така няколко километра. Спря между дърветата, накара ме да сляза, съблече ме, хвърли ме на земята и ме изчука с обичайната си неудържимост. На следващия ден отпътувах със съпруга си за Палермо. Когато се върнах след седмица, свекър ми изведнъж се беше състарил и трепереше. Оттогава почти ме отбягва. Затова сега мога да се озова лице в лице с него в някой коридор вкъщи, но без страх, че ще бъда притисната към стената от двете му ръце — едната върху гърдите ми, а другата между краката ми.

— Така е по-добре, нали?

* * *

Историята, която Ингрид току-що му беше разказала, Монталбано я знаеше по-добре и от нея. Комисарят беше научил за случващото се между Ингрид и свекър й още на първата им среща. След това една нощ, докато разговаряха, Ингрид внезапно беше избухнала в конвулсивен плач. Не можеше да понася повече ситуацията с бащата на съпруга си. Тя, която беше една абсолютно свободолюбива жена, се чувстваше омърсена и изтощена от това, което почти можеше да се нарече кръвосмешение и което й беше наложено насила. Обмисляше да изостави съпруга си и да се върне в Швеция. Все някак щеше да намери начин да си изкарва хляба, все пак беше добър механик.

Тогава Монталбано беше взел решение да й помогне и да я измъкне от това затруднение. На следващия ден покани на обяд полицейски инспектор Анна Ферара, която го обичаше и беше убедена, че Ингрид е негова любовница.

— Отчаян съм — започна той, като лицето му придоби изражението на велик актьор, изпълнител на трагични роли.

— О, господи, какво става? — попита го Анна, стискайки ръката му между своите.

— Става, че Ингрид ми изневерява. — Главата му се отпусна на гърдите и като по чудо очите му се овлажниха.

Анна овладя ликуващото си възклицание. На нея никога нищо не й убягваше! Междувременно комисарят криеше лице между ръцете си и момичето се почувства потресено пред неговата проява на отчаяние.

— Знаеш ли, не исках да ти го кажа, за да не ме изоставиш. Но аз се поразрових за Ингрид. Ти не си единственият й мъж.

— Това го знаех! — каза комисарят, все така с ръце върху лицето си.

— Ами тогава?

— Този път е различно! Не е някаква авантюра като многото други, които дори мога да й простя! Тя се е влюбила и е променена!

— Знаеш ли в кого е влюбена?

— Да, в свекър си.

— О, Исусе! — каза Анна, подскачайки. — Тя ли ти каза?

— Не. Аз сам го разбрах. Напротив, тя отрича. Всичко отрича. Но аз имам нужда от доказателство, което да е сигурно, за да й го изтипосам в лицето. Разбираш ли?

Анна му предложи да го снабди с това сигурно доказателство. И така направи, че успя да запечата с фотоапарат картините от дивашката сцена в гората. След това помоли своя доверена приятелка от криминологията да увеличи снимките и ги предаде на комисаря. Свекърът на Ингрид, освен че беше главен лекар на болницата в Монтелуза, беше и много важен политик. Затова Монталбано му беше изпратил част от красноречивата документация в областното седалище на партията, в болницата и в дома му. На гърба на всяка от трите снимки беше написано: „Държим те в ръцете си“. Шокиращото разкритие очевидно го беше изплашило до смърт и само за миг той беше видял изложени на опасност кариерата и семейството си. За всеки случай комисарят разполагаше с още двайсетина снимки. Не беше казал нищо на Ингрид, защото тя беше способна да намери глупав мотив, за да се скара с него, тъй като шведският й личен живот е бил осквернен.

Монталбано увеличи скоростта. Беше удовлетворен и сега знаеше, че сложният механизъм, който пусна в действие, беше постигнал предначертаната цел.

* * *

— Ти вкарай колата вътре — каза й Монталбано, като слезе и започна да се суети около ролетката на гаражната врата на полицията. Когато колата влезе, запали светлините и дръпна отново кепенците.

— Какво трябва да правя? — попита го Ингрид.

— Виждаш ли остатъците от това фиатче? Искам да разбера дали спирачките са пипани.

— Не знам дали ще успея да разбера.

— Опитай.

— Сбогом, блузке.

— Ах, не, чакай. Донесъл съм ти нещо — взе от задната седалка на колата си найлонов плик и извади от него риза и дънки, които бяха негови. — Облечи тези.

Докато Ингрид се преобличаше, той отиде да потърси някаква подвижна лампа, от онези, които използваха в автосервизите, намери една на плота и я включи в контакта. Без да каже нищо, Ингрид взе лампата, френски ключ, отвертка и се хлъзна под разкривеното шаси на „Фиат 500“. Бяха й достатъчни десетина минути. Излезе изпод колата цялата в прах и изцапана с масло.

— Имах късмет. Спирачната тръбичка отчасти е прерязана, сигурна съм в това.

— Какво искаш да кажеш с това „отчасти“?

— Искам да кажа, че не е била прекъсната цялата. Оставили са толкова, колкото е било достатъчно, за да не катастрофира веднага. Но при първото по-силно натискане на педала маркучето е щяло със сигурност да се прекъсне.

— Сигурна ли си, че не се е повредило от само себе си? Все пак това е стара кола.

— Прерязването е твърде гладко. Няма разнищване или ако има, то е само на едно местенце.

— Сега ме чуй добре — каза й Монталбано. — Мъжът, който е бил на волана, е тръгнал от Вигата за Монтелуза. Стоял е известно време там и после си е тръгнал към Вигата. Инцидентът е станал по стръмния наклон, онзи, преди да се влезе в градчето. По склона при Катена. Забил се е в един камион и е загинал на място. Разбра ли ме?

— Да, разбрах.

— Тогава въпросът ми е: според теб тази хубава работица къде са я свършили — във Вигата или в Монтелуза?

— В Монтелуза — каза Ингрид. — Ако го бяха направили във Вигата, със сигурност е щял да катастрофира доста преди това. Искаш ли да знаеш нещо друго?

— Не. Благодаря.

Ингрид не се преоблече, дори не си изми ръцете.

— Ще го направя в дома ти.

* * *

На паркинга пред бара Ингрид слезе, взе колата си и последва тази на комисаря. Все още не беше полунощ и вечерта беше прохладна.

— Искаш ли да си вземеш душ?

— Не, предпочитам да се изкъпя в морето, а душа след това.

Свали изцапаните си дрехи, които бяха на Монталбано, смъкна гащичките си, а през това време комисарят трябваше доста да се озори, за да се преоблече и той в изстраданите одежди на неин духовен съветник.

— Хайде, събличай се, идвай и ти.

— Не. Харесва ми да стоя и да те гледам от верандата.

Пълната луна и без това светеше доста силно. Монталбано остана на шезлонга си, за да се наслаждава на фигурата на Ингрид, която достигна морето и когато беше вече вътре в него, започна някакъв свой танц с подскоци и разперени ръце в студената вода. Видя я да се потапя, за миг проследи главата й, която изглеждаше като черна точица, и след това изведнъж задряма.

* * *

Събуди се, когато вече се зазоряваше. Стана, леко поизмръзнал, направи си кафе и изпи три чаши една след друга. Преди да си тръгне, Ингрид беше почистила къщата и нямаше дори следа от нейното преминаване. Тя беше жена за чудо и приказ — направи това, което поиска от нея, без никакви обяснения. От гледна точка на любопитството, разбира се, тя не беше типична жена. Но само за това. Почувства се леко огладнял и отвори хладилника. Патладжаните с пармезан, които не яде на обяд, вече ги нямаше. Ингрид ги беше излапала. Трябваше да се задоволи с парче хляб и едно триъгълниче топено сирене. По-добре малко, отколкото нищо. Взе си душ и облече същите дрехи, които беше дал назаем на Ингрид, които все още почти недоловимо ухаеха на нея.

Както обикновено, пристигна в полицейското управление с десетина минути закъснение. Хората му бяха готови с едната служебна кола и джипа, взет назаем от фирма „Винти“, който беше пълен с лопати, мотики, кирки и прави лопати. Изглеждаха като ратаи, които отиват да си изкарат надницата за деня, обработвайки земята.

* * *

Планината Овена, която от своя страна никога дори не беше сънувала да е планина, представляваше твърде гол хълм, издигащ се на запад от Вигата, на няма и петстотин метра от морето. В нея доста старателно беше прокопан тунел, който сега беше затворен с дървени дъски. Той трябваше да бъде съставна част от път, който тръгваше от никъде и отиваше за никъде, много полезен за изработването на тангенти^[1], но не геометрични. По тази причина се наричаше и околовръстно шосе^[2]. Някаква легенда разказваше, че в недрата на планината имало скрит овен, целият от масивно злато. Копачите на тунела не го намерили, но тези, които бяха обявили търга — със сигурност. Към тази част на планината, която не гледаше към морето, беше прилепена нещо като скална крепост, наречена Кастрираното агне. Дотам багерите и камионите не бяха стигнали и местността беше запазила дивата си красота. Точно към Кастрираното агне се насочваха двата автомобила, след като бяха преминали по почти непроходими пътища, за да не се набиват на очи. Беше трудно да се продължи при липсата на какъвто и да е черен път или пътека, но комисарят искаше колите да стигнат точно до основата на скалния зъбер. Монталбано заповяда на всички да слязат.

Въздухът беше прохладен, а утрото ведро.

— Какво трябва да правим? — попита Фацио.

— Започнете да оглеждате Кастрираното агне. Много внимателно. От всички страни. Действайте! Отнякъде трябва да има вход към пещерата. Може да са го скрили, като са го замаскирали с камъни или клонки. Отваряйте си очите. Трябва да го намерите. Уверявам ви, че съществува.

Разпръснаха се.

* * *

След два часа, обезверени, се събраха близо до колите. Слънцето напичаше. Бяха изпотени; добре, че предвидливият Фацио беше донесъл термоси с кафе и чай.

— Да опитаме отново — каза Монталбано. — Но не оглеждайте само скалата, взирайте се и по земята, възможно е нещо странно да ви направи впечатление.

Започнаха отново да търсят и след около половин час Монталбано чу в далечината гласа на Галуцо:

— Комисарю! Комисарю! Елате тук!

Монталбано отиде при полицая, а той оглеждаше тази страна на скалния зъбер, която беше най-близо до междуградския път, който водеше към Фела.

— Погледнете!

Бяха се опитали да изличат следите, но на едно място върху терена се виждаха следи от гуми, оставени от голям камион.

— Идват от тази страна — каза Галуцо и посочи скалата, но докато изричаше думите, се спря със зяпнала уста.

— О, боже господи! — каза Монталбано.

Как не бяха я забелязали по-рано? Виждаше се голяма канара, застинала в странна поза, зад която се подаваха стръкове изсъхнала трева. Докато Галуцо викаше колегите си, комисарят се затича към скалата, сграбчи храст дива гладиола и силно го дръпна. Рискуваше да падне назад, защото растението нямаше корени, а само беше напъхано там заедно със сноповете метличина, за да замаскират входа на пещерата.