Андреа Камилери
Теракотеното куче (20) (Комисарят Монталбано упорства)

20

Знам, че храмовете са прекрасни, откакто те познавам, бях принудена да ги разгледам около петдесетина пъти. Затова може да си ги завреш колона след колона на място, което ти е известно. Излизам по мои си работи. Не знам кога ще се върна.

От бележката на Ливия лъхаше ярост, която Монталбано се опита да преглътне. И тъй като на връщане от Серадифалко го беше обзел вълчи глад, отвори хладилника, но беше празен. Отвори фурната — и там нищо. Садизмът на Ливия, която не искаше прислужницата да идва, докато тя е във Вигата, се беше разширил до такова тотално почистване, че наоколо не се виждаше дори трошица хляб. Върна се в колата и отиде в гостилницата „Свети Калоджеро“, но там тъкмо започваха да спускат кепенците.

— За вас, комисарю, сме отворени винаги.

От глад и за да си отмъсти на Ливия, така се натъпка, че след това за малко да викат доктора.

* * *

— Има едно изречение, което ме кара да се замисля — каза Монталбано.

— Когато казва, че иска да направи някаква лудост ли?

Комисарят, директорът и госпожа Анджелина седяха в хола и пиеха кафе.

Монталбано държеше в ръката си писмото от малката Москато, което току-що беше приключил да чете на глас.

— Не, госпожо, защото сме наясно, че лудостта тя по-късно я е направила, каза ми го господин Сорентино, който нямаше причини да ме лъже. И така, няколко дни преди десанта Лизета е осенена от умната идея да избяга от Серадифалко, за да дойде тук, във Вигата, и да се срещне с човека, когото обича.

— Ама как го е направила? — попита изтерзано госпожата.

— Може би е помолила да я закарат с някое военно превозно средство, в онези дни сигурно е имало непрекъсната върволица от италиански и немски коли. Каквато красавица е била, не би трябвало да е имала проблем за това — намеси се директорът, който беше решил да сътрудничи, примирявайки се неохотно с факта, че поне веднъж фантазиите на съпругата му имаха реална стойност.

— А бомбите? А картечните откоси? О, боже, каква смелост! — каза госпожата.

— И така, кое е изречението? — попита нетърпеливо директорът.

— Когато Лизета пише на госпожата, че той й е изпратил бележка, че след дългия престой във Вигата са получили разпореждане да тръгват.

— Не разбирам.

— Вижте, госпожо, това изречение иска да каже, че той се е намирал във Вигата от доста време, а това означава, тоест подразбира се, че не е бил от града. На второ място, съобщил е на Лизета, че скоро ще е заставен, принуден да изостави градчето. Трето, използва множествено число, от което следва, че не само той трябва да напусне Вигата, а група от хора. Всичко това ме кара да си мисля за някакъв войник. Може и да греша, но ми се струва, че това е най-логичната версия.

— Логична е — каза директорът.

— Кажете ми, госпожо, спомняте ли си кога за пръв път Лизета ви каза, че се е влюбила?

— Да, защото в онези дни не съм правила друго, освен да си припомням всеки дребен детайл от срещите ни с Лизета. Било е със сигурност май или юни на 1942 година. Опресних си паметта с един стар дневник, който намерих.

— Обърнала е къщата наопаки — изропта съпругът й.

— Би трябвало да се проучи какви постоянни военни гарнизони е имало тук между началото на 1942 година, може би дори преди това, и юли 1943.

— А това лесно ли ви се струва? — каза директорът. — Аз например си спомням цял куп, имаше противовъздушни батареи, военноморски, имаше влак, въоръжен с оръдие, който беше скрит в един тунел, имаше военни из квартала, но и онези от бункерите… Моряци, не, те идваха и си отиваха. На практика това е невъзможно да се проучи.

Отчаяха се. След това директорът се изправи.

— Отивам да се обадя на Буруано. Той винаги е бил във Вигата — преди, по време и след войната. Аз обаче в един момент се евакуирах.

Госпожата започна отново да говори:

— Може да е било някакво увлечение, на тази възраст не могат да се правят разграничения, но със сигурност е било нещо сериозно, толкова сериозно, че да я подтикне да избяга от вкъщи с цената на това да се противопостави на баща си, който бил истински тъмничар, поне така тя ми разказваше.

На устата на Монталбано стоеше въпрос, който той не искаше да зададе, но инстинктът му на ловец взе превес:

— Извинете ме, че ви прекъсвам. Бихте ли уточни… всъщност бихте ли могли да ми кажете в какъв смисъл Лизета е използвала тази дума — тъмничар? Била е типичната сикулска ревност към дъщерите ли? Онази, обсебващата?

Госпожата го погледна за момент и наведе очи:

— Вижте, както ви казах, Лизета беше доста по-зряла от мен, аз все още бях момиченце. Баща ми беше забранил да ходя в къщата на Москато, затова се виждахме в училището или в църквата. Там за няколко часа успявахме да останем на спокойствие. Говорехме си. И аз сега си мисля и премислям хиляди пъти онова, което тя ми казваше или ми загатваше. Мисля, че тогава не съм успявала да разбера много от нещата…

— Кои?

— Например Лизета до известно време наричаше баща си „баща ми“, а от един определен ден нататък винаги го наричаше „онзи мъж“. Това обаче може и нищо да не означава. Друг път ми каза: „Този мъж накрая ще ми направи много, ама много лошо“. Тогава си помислих, че може да й дръпне един голям пердах, разбирате ли? Сега ме обзема ужасно съмнение за истинското значение на това изречение. — Спря, отпи глътка чай и подхвана отново: — Беше смела, при това доста. В скривалището, когато бомбите падаха, а ние треперехме и плачехме от страх, тя ни даваше кураж и ни утешаваше. Но за да направи това, което е направила, е имала нужда от двойна смелост. За да предизвика баща си, е отишла под картечните откоси, пристигнала е тук и е правила любов с някого, който дори не беше нейният официален годеник. В онези времена бяхме много по-различни от днешните седемнайсетгодишни.

Монологът на госпожата беше прекъснат от завръщането на директора, който се виждаше, че е превъзбуден.

— Не намерих Буруано, не си беше у дома. Елате, комисарю, да тръгваме.

— Да потърсим счетоводителя ли?

— Не, не, но ми дойде друга идея. Ако сме късметлии и съм налучкал, ще оставя дар на свети Калоджеро петдесет хиляди лири на следващото му честване.

Свети Калоджеро беше един черен светец, който жителите на градчето обожаваха.

— Ако сте познали, още петдесет хиляди ще му оставя и аз — каза Монталбано, обзет от ентусиазъм.

— Може ли да знам къде отивате?

— След това ще ти кажа — отговори й директорът.

— И ще ме оставите тук в неведение? — настоя госпожата.

Директорът вече се беше изнизал бързешком през вратата. Монталбано й се поклони:

— Ще ви държа в течение за всичко.

* * *

— Ама че работа, как успях да забравя за „Пачиноти“? — измърмори директорът веднага щом излязоха на улицата.

— Коя е тази госпожа? — попита го Монталбано, който си я беше представил петдесетгодишна, ниска и набита. Директорът не му отговори и комисарят му зададе друг въпрос: — Да вземем ли колата? Далече ли трябва да ходим?

— Как далече? Няколко крачки.

— Искате ли да ми обясните коя е тази госпожа Пачиноти?

— Ама защо го наричате госпожа? Беше спомагателен кораб, служещ да се поправят авариите, които може да възникнат на военните морски съдове. Пусна котва към края на четирийсета година и повече не помръдна. Екипажът му беше съставен от моряци, които може би бяха механици, дърводелци, електротехници, водопроводчици… Всичките до един момчета. Мнозина от тях заради дългия престой се преселиха и заприличаха на хората от градчето. Създадоха си приятелства, някои дори се сгодиха. Двама се ожениха за тукашни момичета. Единият умря, казваше се Трипкович, а другият е Марин, собственикът на автосервиза на площад „Гарибалди“. Познавате ли го?

— Той ми е механик — каза комисарят и горчиво си помисли, че пак започваше своето пътуване из спомените на старците.

* * *

Петдесетгодишен мъж с много изцапан гащеризон, дебел и сприхав, не поздрави комисаря, но нападна с думи директора.

— Защо идвате да си губите времето? Все още не е готова, казах ви, че по нея има още доста работа.

— Не идвам за колата. Тук ли е баща ви?

— Разбира се, че е тук! Къде искате да е отишъл? Стои тук, за да ме дразни и да ми мърмори, че не знам как да работя, че гениите механици във фамилията са той и неговият племенник.

Двайсетгодишен младеж, също с гащеризон, който ровичкаше нещо под капака на една кола, се изправи и поздрави с усмивка и двамата. Монталбано и директорът преминаха през автосервиза, който в началото трябва да е бил някакъв склад, и стигнаха до нещо като преградна стена, направена от дъски.

Вътре зад едно бюро седеше Антонио Марин.

— Чух всичко — каза той. — И ако не ме беше хванал артритът, щях да му дам да се разбере на онзи там.

— Дошли сме за една информация.

— Казвайте, комисарю.

— По-добре да говори директорът Бурджо.

— Спомняте ли си колко хора от екипажа на „Пачиноти“ са били убити или ранени, или само са били обявени за изчезнали заради войната?

— Ние бяхме късметлии — каза старият, оживявайки се. Беше очевидно, че му доставяше удоволствие да говори за героичните времена, защото вероятно в семейството му казваха да престане веднага щом започнеше да говори на тази тема. — Имахме един убит заради осколка от бомба, казваше се Артуро Ребелато; един ранен, пак от осколка, името му беше Силвио Дестефано, и един изчезнал, Марио Кунич. Знаете ли, бяхме много задружни помежду си, по-голямата част идвахме от регион Венето и град Триест…

— Изчезнал в морето? — попита го комисарят.

— В морето? Какво море? Ние винаги сме били закотвени. На практика представлявахме нещо като продължение на кея.

— Защо тогава са го считали за изчезнал?

— Защото вечерта на седми юли 1943 година не се върна на борда. Следобед имаше жестока бомбардировка, а той беше в градски отпуск. Кунич беше от Монфалконе и имаше приятел, Стефано Премуда, от същото градче, който беше и мой приятел. И така, на следващата сутрин Премуда накара екипажа в пълен състав да тръгне да търси Кунич. През целия ден питахме от къща на къща за него, но нищо. Отидохме във военната болница, в цивилната, на мястото, където събираха загиналите, намерени под развалините… Нищо. Офицерите също се присъединиха към нас, защото преди известно време бяхме получили известие, в което се казваше, че през следващите дни трябва да отплаваме, и ни бяха вдигнали под тревога… Никога не потеглихме, защото преди това пристигнаха американците.

— Не е ли възможно просто да е дезертирал?

— Кунич? Не, изобщо! Той вярваше във войната. Беше фашист. Добро момче, но фашист. А пък и беше увлечен.

— Какво означава това?

— Че беше увлечен, влюбен в едно тукашно момиче. Впрочем като мен. Казваше, че щом свърши войната, ще се ожени за нея.

— Не получихте ли повече някакви сведения за него?

— Знаете ли, когато американците направиха десанта, си помислиха, че спомагателен кораб като нашия, който беше истинско бижу, ще им дойде добре дошъл. Оставиха ни на служба с италианските униформи, но ни дадоха по една лента, която носехме на ръката си, за да се избегнат недоразуменията. Кунич имаше всичкото време на света, за да се появи, но не го направи. Изпари се. Аз продължих да си кореспондирам с Премуда и от време на време го питах дали Кунич се е обадил и дали има някакви сведения за него… Никакви, абсолютно никакви.

— Вие казахте, че сте знаели за Кунич, че е имал момиче оттук. Запознахте ли се с нея?

— Никога.

Имаше още нещо, за което Монталбано искаше да го попита, но спря и показа с поглед на директора, че му отстъпва тази привилегия.

— Каза ли ви поне името й? — попита Бурджо, приемайки предложението, което Монталбано щедро му беше направил.

— Знаете ли, Кунич беше много потаен човек. Само веднъж ми спомена, че се казва Лизета.

Какво стана? Премина ангел и спря времето ли? Монталбано и директорът се вцепениха, след това комисарят сложи ръка на хълбока си, защото усети жесток бодеж в него, а Бурджо се притисна с ръка в сърдечната област и се подпря на някаква кола, за да не падне. Марин се разтревожи.

— Какво казах? Боже мой, какво казах?

* * *

Веднага щом излязоха извън автосервиза, директорът започна да крещи от радост:

— Открихме го! — и започна да прави танцови стъпки.

Двама души, които го познаваха като строг и умислен човек, се спряха смаяни. След като даде изблик на чувствата си, Бурджо пак стана сериозен.

— Вижте, дадохме обет пред свети Калоджеро за петдесет хиляди лири на калпак. Не го забравяйте.

— Няма да го забравя.

— Вие знаете ли кой е свети Калоджеро?

— Откакто съм във Вигата, всяка година съм присъствал на празника.

— Това не означава, че знаете кой е. Свети Калоджеро е, как да кажа, светец, от който няма лесно отърваване. Казвам ви го във ваш интерес.

— Шегувате ли се?

— Никак даже. Той е отмъстителен светец и много лесно кипва. Ако някой му обещае нещо, трябва да си удържи на думата. Ако вие например оцелеете в автомобилна катастрофа и му дадете някакво обещание, но след това не го изпълните, може да се обзаложите, че ще имате друг инцидент и най-малкото, което ще ви се случи, е да загубите краката си. Добре ли се изразих?

— Съвършено.

— Да се връщаме у дома, така вие ще можете да разкажете всичко на съпругата ми.

— Аз?

— Да, защото аз няма да й доставя това удоволствие да й кажа: да, ти имаше право.

* * *

— Обобщавайки — каза Монталбано, — нещата вероятно са се развили по следния начин… — Харесваше му това разследване по пантофи, в къща от други времена, пред чашка кафе. — Морякът Марио Кунич, който почти се е бил превърнал в гражданин на Вигата, се влюбва споделено в Лизета Москато. Как са успели да се срещнат и да си поговорят, само Господ знае.

— Дълго разсъждавах върху това — каза госпожата. — Имаше период от време, струва ми се, между 1942-ра и март или април 1943-та, когато Лизета имаше повече свобода, защото баща й беше заминал по работа далече от Вигата. Влюбването и тайните срещи трябва наистина да са се случили тогава.

— Факт е, че са се влюбили — подхвана отново Монталбано. — Завръщането на баща й след това им е попречило да се виждат. Между тях се изправя дори евакуацията. После идва новината за неговото предстоящо отпътуване… Лизета бяга, идва тук и се среща, не знаем къде, с Кунич. Морякът, за да остане колкото е възможно по-дълго с Лизета, не се появява на борда. В един момент, докато двамата спят, са убити. И всичко дотук е в рамките на нормалното.

— Как е в рамките на нормалното? — смая се госпожата.

— Извинете ме, исках да кажа, че дотук възстановката на събитията върви добре. Може да ги е убил някой отхвърлен любовник или самият баща на Лизета, който ги е изненадал и се е почувствал опозорен. Иди го разбери!

— Как „иди го разбери“? — попита госпожата. — Не ви ли интересува да откриете кой е убил тези двама нещастни младежи?

Не му стигаха силите да й отговори, че не го интересува толкова много убиецът, а това, което го беше заинтригувало, е защо някой, може би самият убиец, си е направил труда да премести телата им в пещерата и да подготви мизансцена с гаванката, стомната и теракотеното куче.

* * *

Преди да се върне вкъщи, мина през магазин за хранителни стоки, купи си двеста грама кашкавал с черен пипер и един самун ръчен хляб от твърда пшеница. Напазарува си, защото беше убеден, че няма да завари Ливия у дома. Наистина я нямаше, всичко си беше така, както го остави, преди да излезе, за да отиде при Бурджо.

Не му остана време дори да остави пазарския плик на масата, и телефонът иззвъня. Беше началникът му.

— Монталбано, исках да ви кажа, че днес ми се обади заместник-министър Ликалци. Искаше да разбере защо все още не съм подал искане за вашето повишение.

— Ама този какво, по дяволите, иска от мен?

— Позволих си да измисля една мистериозна любовна история, казано — неказано, оставих да се подразбере… Онзи захапа въдицата, изглежда, че е вманиачен читател на женските илюстровани списания. Но пък разреши въпроса. Каза ми да пиша до него, за да направи така, че да получите поне солидна парична премия. Направих молбата и я предадох. Искате ли да чуете текста й?

— Спестете ми го.

— Жалко, мисля, че написах малък шедьовър.

Подреди масата, отряза си дебела филия хляб и телефонът отново иззвъня. Не беше Ливия, както се надяваше, а Фацио.

— Комисарю, поработих здраво през целия ден заради вас. Този Стефано Москато не е бил човек, с когото да си споделиш залъка.

— Мафиот?

— Чак мафиот не ми се вярва, но насилник — да. Няколко присъди за сбивания, жестокост и агресия. Не мога да кажа, че е мафиот, защото един мафиот не се оставя да бъде съден за идиотщини.

— Откога е последната му присъда?

— Представяте ли си, през осемдесет и първа година, когато вече е бил с единия крак в гроба, се нахвърлил със стол да бие някакъв и му пръснал главата.

— Можеш ли да ми кажеш дали е бил в затвора в периода между 1942 и 1943 година?

— Как не! Сбиване и нараняване. От март 1942-ра до двайсет и първи април 1943 година е бил в Палермо в затвора „Учардоне“.

Сведенията, които му беше дал Фацио, направиха още по-вкусен кашкавала с чер пипер, който и без това, сам по себе си, беше чудесен.