Андреа Камилери
Теракотеното куче (19) (Комисарят Монталбано упорства)

19

Колкото повече се задълбаваше в проблема, въртеше като пумпал и доближаваше до него, все повече се убеждаваше, че е на правилния път. Не беше имал нужда дори от обичайната си разходка за размисъл до края на кея, защото веднага щом излезе от дома на Бурджо със сватбената снимка в джоба си, се беше отправил с бясна скорост към Монтелуза.

— Докторът там ли е?

— Да, но е зает, сега ще му кажа за вас — каза портиерът.

Паскуано и неговите двама асистенти стояха около мраморната маса, върху която лежеше гол труп с изхвръкнали от орбитата си очи. Мъртвият имаше право да лежи с ококорени очи, все едно е удивен, защото тримата вдигаха наздравица над него с картонени чаши. Докторът държеше бутилка с шампанско в ръката си.

— Елате, елате, празнуваме.

Монталбано благодари на единия от асистентите, който му подаде чаша, а Паскуано му сипа два пръста шампанско.

— За здравето на кого? — попита комисарят.

— За мое здраве. С този тук стават хиляда аутопсиите, които съм направил.

Монталбано отпи и повика доктора настрана, като му показа снимката.

— Възможно ли е мъртвата от Кастрираното агне да има лице като това на момичето от снимката?

— Защо не отидеш на майната си? — попита го благо Паскуано.

— Извинете — каза комисарят.

Завъртя се на пета и излезе. Той беше гаднярът, а не докторът. Остави се да го обземе ентусиазмът и отиде да зададе на Паскуано най-тъпия въпрос, който можеше да съществува.

Нямаше по-добър късмет и с криминолозите.

— Тук ли е Якомуци?

— Не, при господин началника е.

— Кой се занимава с фотографската лаборатория?

— Де Франческо, в подземието.

Де Франческо погледна снимката, все едно още не го бяха осведомили за възможността да се възпроизвеждат изображения върху фотоленти, чувствителни на светлината.

— Какво желаете от мен?

— Да разбера дали е фотомонтаж?

— Ех, това не е по моята специалност. Аз разбирам само от правенето и копирането на снимки.

* * *

След това колелото се завъртя в правилната посока и започна положителната поредица. Обади се на фотографа от списанието, което беше публикувало рецензията за книгата на Маравентано и чиято фамилия си спомняше.

— Простете ми, че ви безпокоя, но вие ли сте господин Контино?

— Да, аз съм, с кого разговарям?

— Аз съм комисар Монталбано, трябва да се срещна с вас.

— Ще се радвам да се запознаем. Елате още сега, ако искате.

Фотографът живееше в старата част на Монтелуза, в една от малкото оцелели къщи след свлачището, което беше заличило целия квартал с арабското име.

— Ако трябва да съм откровен, по професия не съм фотограф, а преподавам история в лицея, но фотографията ми е хоби. На ваше разположение съм.

— В състояние ли сте да разберете дали тази снимка е фотомонтаж?

— Мога да опитам — каза Контино, поглеждайки фотографията. — Знаете ли кога е направена?

— Казаха ми към 1946 година.

— Минете вдругиден.

Монталбано наведе глава и не каза нищо.

— Спешно ли ви е? Тогава нека да направим така: да предположим, че след около два часа ще мога да ви дам някакъв първоначален отговор, който обаче ще има нужда от потвърждение.

— Съгласен съм.

* * *

Двата часа прекара в една картинна галерия, в която имаше изложба на някакъв седемдесетгодишен сицилиански художник, който все още беше свързан с определена популистка реторика, но пък използваше пъстри, ярки и жизнерадостни цветове. Въпреки това хвърли разсеян поглед на платната му и тъй като гореше от нетърпение за отговора на Контино, на всеки пет минути поглеждаше часовника си.

— И така, казвайте.

— Току-що приключих. По моя преценка наистина е фотомонтаж. При това доста добре направен.

— От какво се разбира?

— От сенките в основата. Главата на момичето е монтирана на мястото на главата на истинската булка.

А това Монталбано не му го беше казал. Контино нито беше уведомен, нито беше подтикнат към това заключение от самия комисар.

— Ще ви кажа и друго: изображението на момичето е пипано.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че тя там е, как да кажа, малко поостаряла.

— Може ли да си взема снимката обратно?

— Разбира се, на мен не ми трябва повече. Мислех, че нещата ще са по-сложни, но при това положение няма да има нужда от потвърждение, както ви казах.

— Бяхте ми изключително полезен.

— Слушайте, комисарю, мнението ми е изцяло частно, разбирате ли какво искам да ви кажа? Няма никаква правна стойност.

* * *

Началникът не само че го прие веднага, но и разпери радостно ръце.

— Каква хубава изненада! Имате ли време? Елате с мен, отиваме у дома, защото очаквам синът ми да се обади, а съпругата ми наистина ще е щастлива да ви види.

Синът на началника на полицията — Масимо, беше лекар, който работеше към една доброволческа организация. Определяха се като лекари без граници и ходеха в страни, разкъсвани от войната, като отдаваха труда си по възможно най-добрия начин.

— Синът ми е педиатър, знаете ли? Понастоящем се намира в Руанда. Наистина се притеснявам за него.

— Там има ли все още сблъсъци?

— Нямах предвид сблъсъците. Всеки път, когато успее да ни се обади, все повече ми звучи като сразен от болката и изтезанията. — След което началникът на полицията замълча.

Монталбано, сякаш за да го разсее от мислите, в които се беше вглъбил, му съобщи новината:

— Деветдесет и девет процента съм сигурен, че знам името и фамилията на момичето, намерено мъртво в Кастрираното агне.

Началникът му не каза нищо, а само го погледна със зяпнала уста.

— Казвала се е Елиза Москато и е била на седемнайсет години.

— Как успяхте да разберете?

Монталбано му разказа всичко.

Съпругата на началника го хвана за ръката като детенце и го настани на дивана. Поговориха малко, след това комисарят се изправи, каза им, че има някакъв ангажимент и трябва да си тръгне. Не беше вярно, но той не искаше да присъства, когато телефонът звъннеше, защото началникът и съпругата му трябваше насаме и на спокойствие да се порадват на далечния глас на сина си, дори и думите му да бяха изпълнени с тревога и болка. Излезе от дома им, когато той се обади.

* * *

— Както виждате, удържах на думата си и ви донесох снимката.

— Заповядайте, влизайте. — Госпожа Бурджо се отдръпна встрани, за да може той да мине.

— Кой е? — попита на висок глас от трапезарията съпругът й.

— Комисарят.

— Покани го да влезе! — изрева директорът, като че ли съпругата му отказваше да го пусне.

Те вечеряха.

— Да ви донеса ли чиния? — попита го приканващо госпожата и без да дочака отговора му, я сложи пред него.

Монталбано се настани, а дамата му сервира рибена чорба — гъстичка, сготвена по всички правила на кулинарното изкуство и подправена с магданоз.

— Успяхте ли да разберете нещо? — попита го тя, без да забележи погледа, който съпругът й хвърли, считайки за ненавременна тази нейна атака.

— За съжаление, да, госпожо. Мисля, че е фотомонтаж.

— О, боже мой! Тогава, който ми я е изпратил, е искал да ме накара да повярвам в нещо фалшиво!

— Да, мисля, че целта е била точно тази. Опит да се сложи край на вашите въпроси за Лизета.

— Виждаш ли, че имах право? — почти извика госпожата на съпруга си и започна да плаче.

— Ама защо правиш така? — попита я директорът.

— Защото Лизета е мъртва, а всъщност са искали да ме накарат да повярвам, че е жива, щастлива и омъжена!

— Знаеш ли, може самата Лизета да…

— Ама не ми говори глупости! — каза госпожата, хвърляйки салфетката си върху масата.

Настъпи неловка тишина. След това дамата подхвана отново:

— Мъртва е, нали, комисарю?

— Боя се, че да.

Госпожата се изправи и излезе от трапезарията, покривайки лицето си с ръце, и едва отвън я чуха как отпусна душата си в нещо като жаловит хленч.

— Съжалявам — каза комисарят.

— Сама си го търсеше — каза безмилостно директорът, следвайки някаква своя логика относно семейните разправии.

— Ще ми позволите ли един въпрос? Сигурен ли сте, че между Лило и Лизета е имало само онзи тип нежност, за която вие и вашата съпруга ми разказахте?

— Обяснете ми по-добре въпроса си.

Монталбано реши да говори открито.

— Изключвате ли Лило и Лизета да са били любовници?

Директорът започна да се смее и отхвърли хипотезата му само с едно махване с ръка.

— Вижте, Лило беше влюбен до уши в едно момиче от Монтелуза, което нито го е чуло, нито го е видяло повече след юли 1943 година. А не е възможно да е умрял в Кастрираното агне, по простата причина че селянинът, който го е видял, че е ранен и войниците го натоварват на някакъв камион и го откарват не се знае къде, беше разумен и сериозен човек.

— Тогава — каза Монталбано — всичко това означава само едно: че не е вярно Лизета да е избягала с някакъв американски войник. Следователно баща й е разказал някаква измишльотина, лъжа на вашата съпруга. Кой беше бащата на Лизета?

— Струва ми се, че се казваше Стефано.

— Жив ли е все още?

— Не, но умря много стар, поне преди пет години.

— С какво се занимаваше?

— Май търгуваше с дървесина. В нашата къща обаче не се говореше за Стефано Москато.

— Защо?

— Може би защото той не беше човек, за когото да се говори. Беше в комбина със своите роднини Ридзитано, разбирате ли какво искам да кажа? Имаше проблеми с правосъдието, но не знам от какво естество. В онези времена в семействата на културните и свестните личности такива хора не се обсъждаха. Беше все едно да говориш за лайна, моля да ме извините.

Госпожа Бурджо се върна със зачервени очи и едно старо писмо в ръката си:

— Това е последното, което получих от Лизета, докато бях в Акуапенденте, където се бяхме преместили с нашите.

Серадифалко, 10 юни 1943 година

Как си, скъпа моя Анджелина? Как е семейството ти? Ти не можеш да разбереш колко ти завиждам, защото животът ти в някакво селище на север не може дори бегло да се сравнява със затвора, в който аз прекарвам дните си. Не си мисли, че думата „затвор“ е пресилена. Освен задушаващия надзор от страна на татко, животът тук, в това село с четири къщи, е монотонен и глупав. Представи си, миналата неделя на излизане от църквата едно тукашно момче, което дори не познавам, ме поздрави. Татко забелязал, извика го настрана и започна да му удря плесници. Луда работа! Единственото ми развлечение е четенето. Имам си едно приятелче, Андреучо, на десет години, син на моите братовчеди. Умно е. Мислила ли си някога, че децата могат да са по-духовити от нас?

От няколко дни, скъпа моя Анджелина, живея в безнадеждност. Получих по много авантюристичен начин, който ще е твърде дълго, ако тръгна да ти го обяснявам, една бележчица с четири изречения от Него, от Него, от Него. Казва ми, че е отчаян, че не издържа повече да не ме вижда, че са получили след многото време, в което престояха във Вигата, заповед до няколко дни да тръгнат. Чувствам, че ще умра, ако не го видя. Преди да отпътува, да си тръгне оттам, трябва, трябва, трябва да прекарам няколко часа с него, дори и с цената на някаква лудост. Ще ти кажа, но междувременно те прегръщам силно.

Твоя:

Лизета

— Вие обаче никога ли не разбрахте кой е този „той“? — попита я комисарят.

— Не. Никога не пожела да ми каже.

— След това писмо не получихте ли други?

— Шегувате ли се? Цяло чудо е, че получих и това. В онези дни през Месинския проток не можеше да се преминава, защото непрекъснато го бомбардираха. След това на девети юли американците направиха десанта и комуникациите окончателно бяха прекъснати.

— Извинете, госпожо, но дали си спомняте адреса на вашата приятелка в Серадифалко?

— Разбира се. Семейство Сорентино, улица „Криспи“ №18.

* * *

Сложи ключа в ключалката, но се спря разтревожено. От вътрешността на къщата му долитаха гласове и шумове. Помисли си да се върне при колата и да се въоръжи с пистолета, но не направи нищо. Отвори предпазливо вратата, без да вдига никакъв шум.

В същото време си спомни, че напълно е забравил за Ливия, която кой знае откога го чакаше.

Трябваше му цяла нощ, за да се сдобрят.

В седем сутринта стана с тихи стъпки, набра някакъв номер и заговори тихичко:

— Фацио? Трябва да ми направиш една услуга, налага се да се престориш на болен.

— Няма проблем.

— Искам до довечера житието и битието на някой си Стефано Москато, умрял тук, във Вигата, преди пет години. Разпитай из градчето, гледай в картотеката и изобщо където решиш. Моля те.

— Бъдете спокоен.

Остави телефона, взе лист и химикалка и написа:

 

 

„Любов моя, трябва да изляза заради един спешен ангажимент и не искам да те събуждам. Ще се върна вкъщи сигурно в ранния следобед. Защо не вземеш едно такси и не отидеш да разгледаш храмовете^[1]? По всяко време те са прекрасни. Целувки.“

 

 

Излезе като крадец, защото, ако Ливия го усетеше, щеше да стане сериозен скандал.

* * *

За да стигне до Серадифалко, му трябваше час и половина. Денят беше ясен, идваше му дори да започне да си подсвирква, чувстваше се доволен. Сети се за Каифас, кучето на баща му, което обикаляше, отегчено и унило, къщата им, но ставаше игриво веднага щом видеше, че стопанинът му се е заел да подготвя патроните, и после се превръщаше в енергийна фурия, докато го отвеждаха в ловния лагер. Веднага намери улица „Криспи“, а на номер осемнайсет отговаряше една неголяма сграда на два етажа от деветнайсети век. Имаше звънец, на който пишеше „Сорентино“.

Едно симпатично около двайсетгодишно момиче го попита какво желае.

— Бих искал да говоря с господин Андреа Сорентино.

— Това е баща ми, но не си е вкъщи, може да го намерите в кметството.

— Там ли работи?

— И да, и не. Той е кметът.

* * *

— Разбира се, че си спомням за Лизета — каза Андреа Сорентино, който изглеждаше много добре за своите шейсет и няколко години. Имаше само няколко бели косъма, беше представителен, с хубава външност.

— Но защо ме разпитвате за нея?

— Отнася се за едно много конфиденциално разследване. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо. Но, повярвайте ми, за мен е твърде важно да получа някакви сведения.

— Ех, добре, комисарю. Вижте, от Лизета са ми останали много хубави спомени, разхождахме се с нея дълго из полето и аз близо до нея се чувствах горд и голям мъж. Отнасяше се с мен все едно бях на нейната възраст. След като семейството й напусна Серадифалко и се върна във Вигата, не получих повече лични известия от нея.

— Как така?

Кметът се поколеба за миг.

— Ех, ще ви го кажа, защото това вече са отминали истории. Мисля, че баща ми и бащата на Лизета се сбиха смъртоносно, защото се скараха. Към края на август 1943 година баща ми се върна вкъщи разтревожен, след като беше ходил във Вигата, за да се види с чичо Стефан, както го наричах аз, не знам по какъв въпрос. Беше пребледнял и имаше температура. Спомням си, че мама много се уплаши, а впоследствие и аз също. Не знам какво се е случило между тях двамата, но на следващия ден на масата баща ми каза, че в нашия дом името на семейство Москато не трябва повече да се произнася. Подчиних се, въпреки че имах голямо желание да го попитам за Лизета. Нали знаете, все заради тези ужасни свади между роднини…

— Вие спомняте ли си за американския войник, с когото Лизета се е запознала тук?

— Тук? Американски войник?

— Да. Поне така разбрах. Че се е запознала в Серадифалко с американски войник, влюбили са се, тя го е последвала и известно време след това са се оженили в Америка.

— За историята със сватбата съм чувал бегло да се говори, защото една моя леля, сестра на баща ми, получи снимка, на която се виждаше Лизета с булчинска рокля заедно с един американски войник.

— Тогава защо се удивихте?

— Учудих се на факта, за който вие споменахте, че Лизета се е запознала тук с американеца. Вижте, когато американците окупираха Серадифалко, Лизета беше изчезнала от нашия дом поне от десет дни.

— Ама какво говорите?

— Да, господине. Един следобед, било е три или четири часът, видях Лизета, че се приготвяше да излиза от вкъщи. Попитах я каква ще бъде крайната точка на разходката ни през този ден. Отговори ми, че не трябва да се засягам, но днес е решила да отиде да се поразходи сама. Обидих й се дълбоко. Привечер Лизета не се върна в часа за вечеря. Чичо Стефано, баща ми и няколко селяни излязоха да я търсят, но не я откриха. Преживяхме ужасни часове, навсякъде имаше италиански и немски войници, възрастните си помислиха за изнасилване… Следобеда на следващия ден чичо Стефан ни каза довиждане, като ни заяви, че няма да се върне, преди да открие дъщеря си. Вкъщи остана майката на Лизета, горката жена, беше разбита от мъка. След това направиха десанта и бяхме разделени от фронтовата линия. В същия ден, в който фронтът отмина, се върна Стефано Москато, за да вземе съпругата си, и ни каза, че е открил Лизета във Вигата, а бягството й е било само проява на някаква детинщина. И така, ако вие сте следили нишката на мисълта ми, ще сте разбрали, че Лизета не е могла да се запознае със своя бъдещ съпруг тук, в Серадифалко, а във Вигата, нейното градче.