Андреа Камилери
Теракотеното куче (12) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

12

Разбуждайки се от омаята, която го беше парализирала, Монталбано се разкрещя на всички да стоят близо до стената, да престанат непрекъснато да се движат и да не тъпчат по пода на пещерата, който беше посипан с много фин червеникав пясък, кой знае откъде проникнал, от който имаше дори по стените. В другата пещера нямаше и следа от него, а може би точно този пясък беше спрял по някакъв начин разлагането на труповете. Те бяха на мъж и жена, чиято възраст трудно можеше да се определи на око. Комисарят се увери, че са от различен пол заради различната структура на телата им. Разбира се, не и от половите им атрибути, които вече не съществуваха, унищожени от естествените процеси на времето. Мъжът беше проснат на едната си страна, а ръката му минаваше през гърдите на жената, която лежеше по гръб. Бяха се прегърнали и прегърнати щяха да останат завинаги; в действителност онова, което някога е било плът от ръката на мъжа, се беше залепило, сляло с плътта от гърдите на жената. Макар че след малко щяха да бъдат разделени от доктор Паскуано. Под сбръчканата им и пожълтяла кожа се белееха костите им, които бяха изсъхнали и оглозгани. Двамата изглеждаха все едно се смееха. Устните им, които се бяха отдръпнали и изпънали около устната кухина, показваха зъбите им. До главата на мъртвия стоеше гаванката с някакви кръгли неща в нея, а до женското тяло — глинената стомна, от тези, които едно време селяните са носели със себе си, за да държат водата им студена. В краката на двойката стоеше теракотеното куче. Беше дълго около половин метър, а бяло-сивите му цветове се бяха съхранили непокътнати. Занаятчията, изпод чиито ръце беше излязло, беше оформил предните му крака изправени, а задните сгънати, устата — полуотворена, и от нея се подаваше розовият му език, а очите бдителни. Всъщност беше седнало, но в позиция нащрек. По килима имаше някоя и друга дупка, през която се виждаше пясъкът от пода, но те можеше да са стари и килимът да е бил в това състояние още преди да бъде постлан в пещерата.

— Всички излезте! — нареди и като се обърна към Престия и оператора, каза: — Преди всичко загасете лампите.

За миг си беше дал сметка каква вреда нанасяха с топлината на прожекторите при заснемането и със собственото си присъствие. Остана сам вътре в пещерата. Осветявайки с фенерчето, погледна внимателно съдържанието в гаванката. Кръглите предмети се оказаха метални монети, които се бяха окислили и покрили със син камък. Деликатно, с два пръста взе една от тях, която му се стори най-добре запазена. Беше монета от двайсет чентезими, сечена през хиляда деветстотин четирийсет и първа година. От едната й страна се виждаше Виктор Емануил Трети, от другата женски профил и ликторски фасции. Когато насочи светлината към главата на мъртвия, забеляза дупката в слепоочието му. Беше твърде наясно с тези неща, за да разбере, че се отнася за изстрел с огнестрелно оръжие — или се беше самоубил, или беше убит. Но ако се беше самоубил, къде беше изчезнало оръжието? По женското тяло обаче нямаше никаква следа от насилствена или предизвикана смърт. Остана замислен, защото двамата бяха голи, а из пещерата не се виждаха дрехи. Какво означаваше това? Без първо да отслабне и пожълтее, светлината от фенерчето внезапно угасна, тъй като батерията беше свършила. За миг Монталбано не виждаше нищо, не успя да се ориентира и за да избегне евентуални вреди, приседна на пясъка, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината. В един определен момент със сигурност щеше да съзре слабия проблясък от отвора на прохода. Нужни му бяха само две кратки секунди в пълния мрак и тишината, за да долови някаква странна миризма, която, беше сигурен, бе усещал и друг път. Помъчи се да си спомни къде, въпреки че нямаше значение. Тъй като още от дете му идваше отвътре да дава цвят на всеки аромат, който го впечатляваше, си каза, че този имаше тъмнозелен цвят. Асоциацията му помогна да си спомни къде го беше усетил за пръв път: в Кайро, вътре в пирамидата на Хеопс, в забранен за посетителите коридор, през който един негов египетски приятел любезно, само на него, му беше позволил да премине. И внезапно се почувства някакъв дърдорко, никаквец, незаслужаващ капчица уважение. Сутринта, изненадвайки двамата млади, които правеха любов, беше осквернил живота, а сега пред двете тела, които завинаги трябваше да останат незабелязани в тяхната прегръдка, беше осквернил и смъртта.

* * *

Може би заради това чувство на вина не пожела да присъства на снемането на отпечатъци, което веднага започнаха да правят Якомуци, неговите хора от криминологията и съдебният лекар Паскуано. Вече беше изпушил пет цигари, седнал на канарата, която беше послужила за врата на пещерата с оръжията, когато чу доктор Паскуано, превъзбуден и нервен, да го вика:

— Ама какво става със съдебния следовател?

— Мен ли питате?

— Ако не дойде скоро, тук всичко ще отиде по дяволите. Трябва да закарам труповете в Монтелуза и да ги сложа в хладилника. И с просто око се вижда, че започват да се разлагат. Какво да правя?

— Изпушете една цигара с мен — опита се да го успокои Монталбано.

Съдебният следовател Ло Бианко дойде след четвърт час, когато комисарят беше изпушил още две цигари.

Ло Бианко хвърли разсеян поглед и определи, че мъртвите не са от времето на крал Мартин Млади, като каза набързо на съдебния лекар:

— Правете каквото искате, така или иначе, става въпрос за някаква стара история.

* * *

Монталбано веднага отгатна начина, по който „Телевигата“ щеше да представи новината. В информационната емисия в двайсет часа и трийсет минути най-напред цъфна развълнуваната физиономия на Престия, който обяви сензационната новина, дължаща се, каза той: „на гениалната интуиция на комисар Салво Монталбано от Вигата, който е може би уникална фигура сред плеядата следователи от острова, а защо не и в цяла Италия“. Продължи, като припомни, че под ръководството на комисаря беше извършен и драматичният арест на Тано Гърка, кръвожадния мафиотски бос, както и откриването на пещерата в Кастрираното агне, приспособена за склад за оръжия. Появи се и откъс от пресконференцията за ареста на Тано, където някакъв тип с облещени очи, заекващ, който отговаряше на името и длъжността на комисар Монталбано, с мъка успяваше да каже четири думи на кръст. Престия започна да разказва как изключителният следовател беше стигнал до извода, че до пещерата с оръжията би трябвало да има и друга, свързана с нея.

— Аз — каза Престия, — уверен в интуицията на комисаря, го последвах с помощта на моя оператор Скириро Джерландо.

В този момент журналистът със загадъчен тон започна да си задава някои въпроси, от сорта на: Какви ли тайни паранормални способности имаше комисарят? Какво ли го беше накарало да мисли, че зад няколкото почернели от времето камъни се криеше една антична трагедия? Възможно ли е комисарят да притежава рентгенов поглед като Супермен?

Монталбано, който гледаше предаването от дома си и от половин час не можеше да си намери чисти гащи, които трябваше да са прибрани някъде, при последния въпрос го прати по дяволите.

Докато преминаваха впечатляващите картини с телата в пещерата, Престия изложи тезата си с твърде убедителни думи. Не знаеше за дупката в слепоочието на мъжа и затова говори за смърт от любов. Според него двамата любовници, спъвани от семействата си заради страстта си, се бяха затворили в пещерата, зазидали прохода и се бяха оставили да умрат от глад. Бяха оборудвали своето последно убежище със стар килим, пълна с вода стомна и бяха изчакали смъртта прегърнати. Не спомена за гаванката, пълна с монети, защото нямаше да се върже с картината, която той описваше. — Двамата — продължи Престия — не бяха идентифицирани, тъй като историята се е случила поне преди около петдесетина години.

След това някакъв друг журналист започна да говори за новините от деня: едно момиченце на шест години — изнасилено и убито, като е било удряно с камък в главата от свой чичо по бащина линия, труп, намерен в локва, престрелка в Мерфи с трима загинали и четирима ранени, починал на работното си място работник, изчезнал зъболекар, самоубийство на някакъв търговец под давление на лихварите, арест на общински съветник от Монтеверджине за злоупотреба със служебно положение и корупция, самоубийство на председателя на провинцията, обвинен в съучастие и укриването на пари и крадени вещи, открит в морето труп…

Пред телевизора Монталбано потъна в дълбок сън.

* * *

— Ало, Салво? Джедже съм. Остави ме да говоря и не ме прекъсвай, ръсейки глупости. Имам нужда да те видя, трябва да ти кажа нещо.

— Добре, Джедже, още тази нощ, ако искаш.

— Не съм във Вигата, а в Трапани.

— Тогава кога?

— Днес какъв ден е?

— Четвъртък.

— Удобно ли ще ти е събота в полунощ на същото място?

— Слушай, Джедже, в събота съм на вечеря с един човек, но въпреки това ще мога да дойда. Ако закъснея малко, изчакай ме.

* * *

Обаждането на Джедже, който по гласа си му се стори толкова притеснен, че дори нямаше желание да се шегува с него, го беше събудило навреме. Беше десет часа и той превключи канала на „Свободна мрежа“. Николо Дзито, с интелигентна физиономия, червеникави коси и мисли, започна информационна емисия със смъртта на работника от Фела на работното му място, опечен жив от газовата експлозия. Даде поредица от примери, за да докаже как поне на деветдесет на сто от предприемачите изобщо не им пукаше за правилника по охрана на труда. След това продължи с ареста на държавните чиновници, обвинени в различни злоупотреби с пари, и се възползва от това, за да напомни на зрителите, че правителствата неистово се бяха опитвали да коват закони, които да забраняват подобни чистки. Третата тема, която засегна, беше самоубийството на търговеца, смазан от заеми, и осъди предприетите от правителството действия срещу лихварството, които бяха напълно неподходящи.

— Защо — запита се той — онези, които разследваха въпросното зло, държаха старателно да отделят лихварството от мафията? Колко са начините за пране на мръсните пари?

Най-накрая започна да говори за двете намерени в пещерата тела, но го направи по особен начин, индиректно, полемизирайки с Престия и „Телевигата“ за начина, по който беше съобщена новината.

— Веднъж — започна той — някой беше казал, че религията е опиум за народите, но в наши дни би трябвало да се каже, че истинският опиум е телевизията. Например: защо този случай се представя от някого като отчаяно самоубийство на двама любовници, възпрепятствани в любовта си? Кои са елементите, които са дали правото на този човек да поддържа подобна теза? Двамата са намерени голи, тогава къде са изчезнали дрехите им? В пещерата няма следа от никакво оръжие. Как са се самоубили? Оставили са се да умрат от глад ли? Да, бе, да! Защо до мъжа е имало гаванка с дребни монети, днес извън обращение, но тогава редовни, за да си плати таксата на Харон ли? Истината е — твърдеше той, — че целта е да се подмени едно възможно престъпление със сигурно и романтично самоубийство. И в нашите толкова мрачни и натежали от облаците на хоризонта дни — завърши той — се яхва една такава история, за да се опиянят хората, за да се пренасочи вниманието им от тежките проблеми към една история от типа на тази на Ромео и Жулиета, написана обаче от някой сценарист на сапунени опери.

* * *

— Любов моя, обажда се Ливия. Трябва да ти кажа, че запазих места в самолета. Полетът е от Рим, затова е нужно да си извадиш билет от Палермо до Фиумичино, същото ще направя и аз от Генуа. Ще се срещнем на летището и ще се качим на другия самолет.

— Хъм…

— Запазих дори стая в хотела. Една приятелка, която е била в него, ми каза, че е много хубав, без да е твърде луксозен. Надявам се, че ще ти хареса.

— Хъм…

— Тръгваме след петнайсет дни. Щастлива съм. Броя не само дните, но и часовете.

— Хъм…

— Салво, какво има?

— Нищо. Какво трябва да има?

— Струва ми се, че не си ентусиазиран.

— Ама не, какво говориш…

— Виж, Салво, ако ти в последния момент се откажеш, аз въпреки това ще отпътувам и сама.

— Хайде.

— Може ли да знам какво те прихваща?

— Нищо. Просто спях.

* * *

— Комисар Монталбано? Добър вечер. Обажда се директорът Бурджо.

— Добър вечер. Да, кажете.

— Много съжалявам, че се налага да ви безпокоя вкъщи. Току-що чух от телевизора за намирането на двамата мъртви.

— Вие в състояние ли сте да ги разпознаете?

— Не. Обаждам ви се за нещо, което по телевизията беше казано мимоходом, но може би за вас ще представлява интерес. Отнася се за теракотеното куче. Ако нямате нищо против, бих дошъл утре сутринта в полицейското управление със счетоводителя Буруано. Познавате ли го?

— По физиономия. Към десет часа добре ли е за вас?

* * *

— Тук — каза Ливия. — Искам да го направя тук, и то без да губя време.

Намираха се в нещо като парк, пълен с дървета. В краката им пълзяха стотици охлюви от най-различни видове: градински, големи и малки блатни, голи.

— Ама защо точно тук? Да се върнем в колата, за пет минути сме си у дома, може някой да мине оттук.

— Не разисквай, глупако! — каза Ливия, докато сграбчваше колана на панталоните му и непохватно се опитваше да го откопчае.

— Дай на мен — каза той.

За миг Ливия се съблече гола, докато той все още се спъваше в панталоните и гащетата си.

„Свикнала е да се съблича бързешком“ — помисли си под натиска на сикулската[1] си ревност.

Ливия се просна във влажната трева с дългите си крака и ръце, с които докосваше зърната на гърдите си, а той усети с отвращение шума на десетките охлюви, които бяха смачкани от тежестта на тялото й.

— Хайде, побързай.

Монталбано най-накрая успя да остане гол, потръпвайки от студения въздух. Междувременно два или три градински охлюва се бяха опитали да изпълзят по тялото на Ливия.

— И какво смяташ, че ще направиш с този? — попита го с критичен тон тя, хващайки го за члена. Със задоволство застана на колене, стисна го в ръката си, погали го и си го напъха в устата. Когато го почувства готов, зае отново първоначалната си поза. — Обладай ме навсякъде — каза му тя.

„Как така е станала толкова вулгарна?“ — запита се той смутено.

Докато се опитваше да проникне в нея, видя на няколко крачки от себе си кучето. То беше бяло, с изплезен розов език и заплашително ръмжеше с оголените си зъби, а една лига се стичаше между тях. Кога ли беше дошло?

— Какво правиш? Отново ли ти омекна?

— Има едно куче.

— Какво те засяга кучето? Чукай ме.

Точно в този момент кучето подскочи и той, изплашен, изтръпна. Животното се просна на няколко сантиметра от главата му и се вцепени. Цветът му бавно избеля, беше седнало със събрани задни крака и изправени предни, превърна се в изкуствено, от теракот. Това беше кучето от пещерата, което охраняваше мъртвите.

И всички заедно изчезнаха — небе, дървета, трева. Скалните стени и таван се събраха около тях и той с ужас разбра, че мъртвите от пещерата не бяха двама непознати, а той и Ливия.

Събуди се от кошмара си задъхан, изпотен и веднага мислено поиска извинение от Ливия, че си я беше представил в съня си толкова безсрамна. Какво означаваше кучето? А отблъскващите охлюви, които пълзяха навсякъде?

Това куче обаче трябваше да има някакъв смисъл.

* * *

Преди да отиде в участъка, мина през вестникарската будка и поиска двата вестника, които се отпечатваха на острова. И в единия, и в другия правеха пространен анализ за откриването на телата в пещерата, но за намереното оръжие напълно бяха забравили. Вестникът, който се отпечатваше в Палермо, беше сигурен, че е самоубийство от любов, а този, който излизаше в Катания, поддържаше тезата за убийство, без да пренебрегва и тази за самоубийството, дотолкова, че заглавието гласеше:

Двойно самоубийство или двойствено убийство?

приписвайки загадъчни и смътни различия между „двойно“ и „двойствено“. Във всички случаи обаче вестникът се придържаше да не заема позиции, независимо дали се отнасяше за война, или за земетресение, гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло и затова му се носеше славата на независим и свободен. Никой от двата вестника обаче не споменаваше за стомната, гаванката и теракотеното куче.

Монталбано едва беше прекрачил прага на участъка, и Катарела го попита задъхано какво да отговаря на стотиците телефонни обаждания от журналистите, които искаха да ги свърже с него.

— Кажи им, че съм отишъл на мисия.

— А, вие да не сте мисионер? — беше поразяващата шега от страна на полицая, който избухна в здрав смях.

Монталбано прецени, че предната вечер, преди да заспи, беше направил добре, като си беше изключил телефона.

Бележки

[1] Сикулите са древен народ, населявал остров Сицилия. — Б.пр.