Андреа Камилери
Теракотеното куче (21) (Комисарят Монталбано упорства)

21

Зетят на Галуцо започна своята информационна емисия с новината за тежък атентат, естествено, със запазената марка на мафията, извършен в покрайнините на Катания. Известен и уважаван в града търговец, някой си Корадо Бранкато, собственик на голям склад, който зареждал супермаркети, решил да си подари един следобед за релакс в своята виличка малко извън града. С вкарването на ключа в ключалката на практика вратата се отворила към нищото заради ужасяващата експлозия, предизвикана от умна машинка, свързваща бравата на вратата с експлозива, който буквално изпепелил виличката, търговеца, а заедно с него и съпругата му, госпожа Джузепа Таляфико. Журналистът добави, че разследването се затруднявало от факта, че Бранкато бил неосъждан и по никакъв начин не изглеждал замесен с мафията.

Монталбано спря телевизора и започна да си подсвирква осма „Незавършена симфония“ на Шуберт. Получи му се много добре и успя да налучка всичките й пасажи.

Набра номера на Мими Ауджело; неговият заместник със сигурност трябваше да знае повече за случилото се. Не му се обади никой.

След като най-накрая приключи с яденето, Монталбано направи така, че всички следи от храненето да изчезнат, и изми старателно дори чашата, от която беше изпил три пръста вино. Съблече се, готов да си ляга, когато чу някаква кола да спира, гласове, тряскане на врати и после автомобила, който потегляше. Много бързо се напъха между чаршафите, загаси лампата и се престори, че спи дълбоко. Усети вратата на къщата как се отвори и затвори и стъпките й, които изведнъж утихнаха. Монталбано разбра, че Ливия се е спряла на прага на спалнята и го наблюдава:

— Не се прави на клоун.

Монталбано се предаде и запали лампата.

— Как разбра, че се преструвам?

— От дишането ти. Ти знаеш ли как дишаш, докато спиш? Не. Аз обаче знам.

— Къде беше?

— В Ераклеа Миноа и Селинунт.

— Сама?

— Господин комисар, ще ви кажа всичко, ще си призная всяко нещо, но престанете, за бога, с този разпит! Придружи ме Мими Ауджело.

Монталбано направи гнусна физиономия и вдигна заплашително пръст:

— Предупреждавам те, Ливия. Ауджело вече е окупирал бюрото ми, не бих искал да превземе и някои други мои неща.

Ливия замръзна:

— Ще се направя, че не те разбирам, така е по-добре и за двама ни. Но аз не съм някакъв предмет, който ти принадлежи, щур сицилианецо.

— Добре де, извинявай.

Продължиха да спорят дори и след като Ливия се съблече и се пъхна в леглото. Но Монталбано беше решил, че на Мими няма да му се размине. Изправи се.

— Къде отиваш сега?

— Да се обадя на Мими.

— Хайде, остави го на мира, дори и не е сънувал нещо, с което да те обиди.

— Ало, Мими? Монталбано съм. А, току-що влизаш вкъщи? Добре. Не, не се притеснявай, Ливия е много добре. Благодари ти много за хубавия ден, на който с твоя помощ се е насладила. А, Мими, знаеш ли, че в Катания са вдигнали във въздуха Корадо Бранкато? Не, не се шегувам, казаха го по телевизията. Не знаеш нищо за това? Как така не знаеш нищо за това? Ех, да, разбирам те, ти си бил цял ден навън. А може би нашите колеги от Катания са те търсили под дърво и камък. Какво да се прави? Опитай се да закърпиш някак положението. Приятни сънища, Мими.

— Да се каже, че си истински гадняр, е малко — каза Ливия.

* * *

— Добре де — каза Монталбано, когато вече беше три сутринта. — Признавам си, че цялата вина е моя, че като остана тук, се държа с теб все едно те няма, обзет от мислите си. Твърде много съм свикнал да си стоя сам вкъщи. Да се махнем оттук.

— А къде ще си оставиш главата? — попита го Ливия.

— Какво означава това?

— Че ти твоята глава с всичко, което има в нея, си я носиш със себе си. И следователно неизбежно продължаваш да мислиш за работата си, дори и да се намираме на хиляда километра оттук.

— Кълна ти се, че ще изпразня главата си от мислите, преди да тръгнем.

— И къде отиваме?

С оглед на това, че Ливия беше изпълнена с желание за археологически туризъм, си помисли, че е добре да го удовлетвори.

— Ти никога не си виждала остров Мотия, нали? Да направим така: още тази сутрин, към единайсет часа, да отпътуваме към Мадзара дел Вало. Там имам един приятел, заместник-началник на тамошната областна дирекция на полицията, казва се Валенте, с него не сме се виждали отдавна. След това ще продължим към Марсала, а после ще посетим и Мотия. Когато се върнем тук, във Вигата, ще организираме още една обиколка.

Сдобриха се.

* * *

Джулия, съпругата на заместник-началника на полицията Валенте, не само че беше на същата възраст като Ливия, но и беше родена в Сестри. Двете жени веднага си допаднаха. Госпожата обаче не успя да се хареса на Монталбано заради макароните, които бяха безобразно преварени, задушеното месо — сътворено от очевидно болен мозък, и накрая кафето, което в такъв вид не дръзваха да сервират дори и в самолетите. В края на така наречения обяд Джулия предложи на Ливия да остане с нея вкъщи и по-късно да излязат. Монталбано обаче последва приятеля си в кабинета му. Един четирийсетгодишен мъж с дълги бакенбарди и с типичното сицилианско лице, загоряло от слънцето, чакаше заместник-началника.

— Всеки ден някаква нова история! Извинете ме, господин заместник-началник, но трябва да поговоря с вас. Важно е.

— Да ти представя преподавателя Фарид Рахман, приятел от Тунис — каза Валенте и след това се обърна към преподавателя: — Много ли ще продължи?

— Най-много четвърт час.

— Тогава аз ще отида да разгледам арабския квартал — каза му Монталбано.

— Ако ме изчакате, наистина ще съм щастлив да бъда ваш екскурзовод.

— Слушай — посъветва го Валенте, — знам, че съпругата ми не може да прави кафе, но на триста метра оттук е площад „Мокарта“, седни в бара и изпий едно истинско кафе. Преподавателят ще дойде да те вземе оттам.

* * *

Не си поръча веднага кафето, а първо се наслади на голямата и ароматна порция макарони на фурна, които го измъкнаха от мрачното му настроение, в което беше изпаднал заради кулинарното „изкуство“ на госпожа Джулия. Когато Рахман пристигна, Монталбано беше разчистил следите от макароните и пред него стоеше само една безобидна празна чашка от кафе. Отправиха се към квартала.

— Колко сте в Мадзара?

— Вече сме повече от една трета от броя на местните жители.

— Има ли често инциденти между вас и хората от Мадзара?

— Не, много рядко, направо са нищо в сравнение с другите градове. Знаете ли, мисля си, че хората от Мадзара гледат на нас като на част от историята и ни приемат почти като някакъв генетичен факт. Ние сме си у дома. Ал Имам ал Мадзари, основателят на юридическата школа в Магреб, е роден в Мадзара, както и филологът Ибн ал Бир, който е изгонен от града през 1068 година, защото бил голям любител на виното.

Съществен факт обаче е, че жителите на Мадзара са морски хора. А морският човек има много здрав разум и знае какво означава да е стъпил здраво на земята. По отношение на морето — знаете ли, че моторните риболовни кораби оттук имат смесен екипаж, сицилианци и тунизийци?

— Вие имате ли някаква официална длъжност?

— Не, дано Аллах ни държи далече от официалностите. Тук всичко върви по най-добрия начин, защото всяко нещо се прави по неофициален начин. Аз съм начален учител, но съм и посредник между моите сънародници и местната власт. Ето ви още един пример за здрав разум — директор на училище ни даде класни стаи, ние, преподавателите, дойдохме от Тунис и така създадохме наше училище. Инспекторатът обаче официално се прави, че не знае за това положение.

* * *

Кварталът беше като частица, взета от Тунис и донесена в Сицилия. Магазините бяха затворени, защото беше петък, ден за почивка, но животът из тесните сокаци независимо от това беше пъстроцветен и динамичен. Рахман най-напред го заведе да види голямата обществена къпалня, която открай време за арабите беше място за социални контакти. След това му показа едно кафене, където се пушеше наргиле. Минаха покрай нещо като празен склад, където възрастен мъж с начумерено изражение, седнал на земята с кръстосани крака, четеше и коментираше някаква книга. Пред него по същия начин бяха насядали около двайсетина момчета и го слушаха внимателно.

— Това е наш свещеник, който обяснява Корана — каза Рахман и тръгна напред.

Монталбано го спря, като го хвана за ръката. Беше поразен от наистина религиозното внимание на момчетата, които, излезли веднъж от склада, щяха да започнат да викат и да се боричкат.

— Какво им чете?

— Осемнайсетата сура, тази за пещерата.

Монталбано, който не можа да си обясни причината, усети лек бодеж в гръбначния си стълб.

— Пещера?

— Да, Ал Кахф, пещера. Сурата казва, че Аллах, сблъсквайки се с желанието на неколцина младежи, които не искали да се покваряват и да се отдалечават от истинската религия, направил така, че да потънат в дълбок сън в една пещера. И понеже в нея винаги царяла пълна тъма, Аллах променил посоката на слънцето. Спали близо триста и девет години. С тях пред входа спяло дори едно куче, чиято поза била с опънати предни крака, все едно е на пост…

Спря, защото забеляза, че Монталбано беше пребледнял като мъртвец и отваряше и затваряше устата си, все едно не може да си поеме въздух.

— Господине, какво ви става? Лошо ли ви е, господине? Искате ли да повикам лекар? Господине!

Монталбано се изплаши от собственото си състояние, чувстваше се отмалял, имаше световъртеж, краката му бяха омекнали, като че ли бяха от извара, очевидно беше, че раната и операцията все още си даваха своето отражение. Междувременно неголяма тълпа се заформи около Рахман и комисаря. Учителят даде някакви разпореждания и един арабин скочи и се върна с чаша вода, някакъв друг дойде с камъшитен стол, върху който настани Монталбано, който се почувства смешен, защото му се налагаше да седне. Водата го ободри.

— Как се казва на вашия език „Бог е велик и милостив“?

Рахман му каза. Монталбано се помъчи да изимитира звученето на думите, а малката тълпа се засмя на неговото произношение и отново му ги повтори в хор.

* * *

Рахман делеше апартамент с един свой по-възрастен колега, Ел Мадани, който в този момент си беше у дома. Той приготви чай от мента, докато Монталбано обясняваше на другия причините за прилошаването си. Рахман не знаеше нищо за намирането на двамата убити младежи в Кастрираното агне, докато Ел Мадани беше чул да се говори за това.

— Заинтересован съм да разбера от вашия любезен отговор — каза комисарят — до каква степен предметите, разположени в пещерата, могат да бъдат свързани със сурата. За кучето няма никакво съмнение.

— Името на кучето е Китмир — каза Ел Мадани, — но го наричат още и Кутмур. Това знаете ли го? За персийците кучето от пещерата се превръща в пазач на кореспонденцията.

— В сурата има ли гаванка, пълна с пари?

— Не, няма гаванка, по една проста причина — парите са били в джобовете на спящите. Когато се събудили, дали на един от тях пари, за да купи най-чистата храна, която съществува. Били гладни. Но на пратеника тези монети му изиграли лоша шега, защото не само че вече били извън обращение, но и стрували цяло състояние. И хората го последвали чак вътре в пещерата, за да издирят съкровището. Ето как спящите са били открити.

— Гаванката обаче в случая, който аз разследвам, се обяснява с това — каза Монталбано на Рахман, — че момчето и момичето са били положени голи в пещерата и затова е трябвало все някъде да се оставят парите.

— Съгласен съм — отвърна Ел Мадани, — но в Корана не пише, че са били жадни. И затова съдът за вода от гледна точка на сурата е напълно неуместен.

— Знам много легенди за спящи — подхвана отново Рахман, — но в никоя от тях не се говори за вода.

— Колко са били спящите в пещерата?

— Информацията в сурата е бегла, може би броят им не е бил от значение: трима, четирима, петима, шестима, без кучето. Но се е превърнало в общо убеждението, че спящите са били седем и с кучето осем.

— Нямам представа дали ще ви бъде от полза, но все пак да знаете, че сурата се базира на една християнска легенда, тази за спящите в Ефес — каза Ел Мадани.

— Има и една модерна египетска драма „Ахл ал Кахф“, тоест хората от пещерата, от писателя Тауфик ал Хаким. Там младите християни, подложени на гонения от император Деций, се унасят в дълбок сън и се събуждат във времето на Теодосий Втори. Те са трима, а с тях има и едно куче.

— Следователно — завърши Монталбано — онзи, който е сложил телата в пещерата, разбира се, е познавал Корана, а може би и драмата от този египтянин.

* * *

— Господин директор? Монталбано съм. Обаждам ви се от Мадзара дел Вало и се готвя да отпътувам за Марсала. Простете ми, че бързам, но трябва да ви попитам нещо много важно. Лило Ридзитано знаеше ли арабски?

— Лило? Не, в никакъв случай!

— Не е ли възможно да го е учил в университета?

— Изключено.

— Каква специалност е завършил?

— Италианска филология, с научен ръководител Аурелио Котронео. Може би ми е казвал темата на дипломната си работа, но съм я забравил.

— Имал ли е някой приятел арабин?

— Доколкото знам — не.

— Имало ли е араби във Вигата между 1942-ра и 1943 година?

— Комисарю, араби е имало по времето, когато сме били поробени от тях, а сега са се върнали, горките, но вече не като поробители. В онази епоха нямаше. Ама какво са ви направили арабите?

* * *

Отпътуваха за Марсала, когато вече се беше мръкнало. Ливия беше доволна и отново в настроение, защото срещата със съпругата на Валенте й беше доставила удоволствие. На първия кръстопът, вместо да завие надясно, Монталбано свърна вляво, но Ливия веднага забеляза и комисарят беше принуден да направи една много трудна маневра, за да промени посоката, в която се движеха. На втория кръстопът, може би за симетрия с предишното объркване, Монталбано направи всичко наопаки — вместо да тръгне наляво, зави надясно, без Ливия, разпалена в своите брътвежи, да го забележи. Силно удивени, те се озоваха отново в Мадзара. Ливия избухна:

— С теб човек трябва да има голямо търпение!

— Може би ти трябваше да addunaritinni^[1].

— Не ми говори на сицилиански! Не си коректен, беше ми обещал, преди да тръгнем от Вигата, че ще се освободиш от мислите си, а всъщност продължаваш да се губиш из твоите истории.

— Извини ме, извини ме!

През следващия половин час беше много внимателен, но после изведнъж мислите му пак го обзеха — кучето пасваше, гаванката с парите също, но стомната — не. Защо ли?

Дори не беше успял да започне да обмисля някаква хипотеза, когато фаровете на някакъв камион го заслепиха. Разбра, че е излязъл доста от своето платно и евентуалният сблъсък щеше да бъде ужасяващ. Нави отчаяно волана, оглушен от вика на Ливия и яростния клаксон на камиона. Заподскачаха из току-що изорано поле, а после колата им забуксува и спря. Не говореха, нямаше какво да си кажат. Ливия дишаше тежко. Монталбано изпита страх от онова, което можеше да се случи преди малко, веднага щом жената до него започна леко да се съвзема. Като абсолютен страхливец протегна ръцете си напред, молейки я за съчувствие:

— Знаеш ли, не исках да ти казвам, за да не се изплашиш, но е факт, че следобеда се почувствах зле…

* * *

След това историята се разви като нещо между трагедия и комедия с Лаурел и Харди^[2]. Колата не можеше да се помръдне дори с оръдейни залпове, Ливия се затвори в презрително мълчание, а Монталбано в един момент се отказа да се мъчи да я измъкне от рова, защото се страхуваше да не блокира двигателя й. Метна багажа на рамената си, а Ливия го следваше на разстояние от няколко крачки. Някакъв шофьор съжали двамата нещастници, които крачеха по банкета на шосето, и ги закара в Марсала. Монталбано остави Ливия в хотела и отиде в полицейския участък, легитимира се и с помощта на един от полицаите събуди някакъв от „Пътна помощ“. След всичките тези премеждия си легна до Ливия, която се стряскаше насън, когато вече беше четири сутринта.