Андреа Камилери
Теракотеното куче (5) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

5

— По-зле от престъпници! По-зле от убийци се отнесоха с нас онези мръсни курвенски синове! И за какви се мислят? Лайнари!

Нямаше начин, по който можеше да бъде успокоен Фацио, който току-що се беше върнал от Палермо. Джермана, Гало и Галуцо повтаряха в хор след него, размахвайки дясната си ръка, за да разкажат невероятната случка.

— Луда работа! Луда работа!

— Спокойно, момчета, овладейте се. Да караме поред — заповяда им Монталбано, влизайки в ролята си на началник. След това, като забеляза, че сакото и ризата на Галуцо са почистени от кръвта, която беше покапала от ударения му нос, го попита: — Минал си през вкъщи да се преоблечеш, преди да се върнеш тук?

Въпросът беше не на място, защото Галуцо поморавя, а по подутия му от удара нос се появиха виолетови жилки.

— За какво вкъщи ми говорите! Фацио не ви ли го каза току-що? Идваме директно от Палермо. Когато стигнахме там, където е седалището на отдела за борба с организираната престъпност, и предадохме Тано Гърка, ни сложиха всеки поотделно в различна стая. Тъй като носът все още ме болеше, исках да си направя компрес. След около половин час, през който никой не се появи, отворих вратата. И се озовах пред един колега. Той ме попита къде отивам. Казах, че съм тръгнал да потърся вода, за да си почистя носа, а той ми отвърна, че не може да излизам и трябва да се върна в стаята. Разбрахте ли ме, комисарю? Пазеха ме! Като че ли аз бях Тано Гърка!

— Не произнасяй това име и намали тона! — смъмри го Монталбано. — Никой не трябва да знае, че сме го хванали! Първия, който проговори, ще го изпратя с ритници в задника на остров Азинара.

— Охраняваха всеки един от нас — подхвана отново Фацио с възмутено лице.

Галуцо продължи разказа си:

— След около час в стаята влезе някакъв, познавам го, ваш колега, който премина към отдел „Антимафия“. Струва ми се, че се казва Шакитано.

„Голям лайнар“ — помисли си мълниеносно комисарят, но не каза нищо.

— Погледна ме все едно съм някакъв миризливец, някакъв бедняк, просещ милостиня. Продължи да се взира в мен още малко, а после каза: „Знаеш ли, че в такъв вид не можеш да се представиш пред господин префекта?“ — Беше наранен от абсурдното отношение на своя колега и едва се сдържаше да говори по-тихо. — И на всичкото отгоре ме гледаше ядосано, като че ли вината беше моя! После излезе, мърморейки. След това дойде друг колега, донесе ми сако и чиста риза.

— Сега аз ще говоря — намеси се Фацио, изтъквайки по-високия си чин от него. — Накратко, от три следобед до полунощ вчера вечерта всеки от нас е бил разпитван осем пъти от осем различни човека.

— Какво искаха да знаят?

— Как сме го арестували.

— В интерес на истината мен ме разпитваха десет пъти — каза с определена гордост Джермана.

— Към един през нощта ни събраха на едно място — продължи Фацио — и ни заведоха в някаква голяма стая, нещо като просторен офис, в който имаше два дивана, осем стола и четири маси. Изключиха телефоните и взеха апаратите със себе си. След това ни изпратиха четири смрадливи сандвича и четири топли бири, които приличаха на пикня. Настанихме се по-удобно и към осем тази сутрин дойде някакъв, който ни каза, че може да се върнем във Вигата. Нито приятен ден, нито „марш оттук“, както се казва на куче, когато искаш да го изгониш. Нищо.

— Добре — каза Монталбано. — Какво искате да правите? Отивайте си вкъщи, починете си и се върнете тук късно следобед. Уверявам ви, че тази история ще я разкажа на началника на областната дирекция на полицията.

* * *

— Ало? Обажда се комисар Салво Монталбано от Вигата. Бих искал да говоря с комисар Артуро Шакитано.

— Останете на линия, ако обичате.

Монталбано взе лист и химикалка. Нарисува нещо, без да се замисли, и чак след това си даде сметка, че е нарисувал задник, седнал върху тоалетна чиния.

— Съжалявам, но комисарят е на събрание.

— Слушайте, кажете му, че може би и аз съм на събрание, така ще сме квит. Той да прекъсне своето за пет минути, аз ще направя същото с моето, така и двамата ще сме щастливи и доволни — добави няколко лайна под изхождащия се задник.

— Монталбано? Какво има? Извини ме, но времето ми е малко.

— Моето също. Слушай, Шакитанов…

— Как така Шакитанов? Що за дивотии ми говориш?

— Ах, не се ли казваш така? Не си ли част от КГБ?

— Не ми е до шеги.

— Аз обаче не се шегувам. Обаждам ти се от кабинета на началника на полицията. Той е възмутен от начина, по който си се отнесъл с моите хора, точно по почина на КГБ. Обеща ми, че още днес ще пише на министъра.

Явлението беше необяснимо, но въпреки това му се случи: видя през кабела на телефона как Шакитано пребледня, всеизвестен с това, че беше един малодушен близач на задници. Лъжата на Монталбано го беше поразила като кроше в главата.

— Какво говориш? Трябва да ме разбереш, че аз, като отговорен за сигурността…

Монталбано го прекъсна:

— Сигурността не изключва любезност — каза лаконично той, чувствайки се като пътен знак от типа: „Изпреварването не изключва предпазливост“.

— Ама аз бях много любезен! Предложих им бира и сандвичи!

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но въпреки бирата и сандвичите случката ще има продължение на по-високо равнище. Впрочем, успокой се, Шакитано, вината не е твоя. Който се е родил кръгъл, не може да умре квадратен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти, след като си се родил глупак, не можеш да умреш умен. Искам писмо, което да е адресирано до мен, и в него надълго и нашироко да похвалиш моите хора. Искам до утре да е при мен. Дочуване.

— Мислиш ли, че ако ти напиша писмото, началникът на полицията няма да предприеме действия?

— Ще бъда искрен: не знам дали той ще започне, или няма да започне действия. Но ако съм на твое място, бих написал писмото. За да си защитя гърба. И дори бих написал вчерашна дата. Добре ли се изразих?

* * *

Даде изблик на чувствата си и му стана по-добре. Обади се на Катарела.

— В кабинета си ли е заместникът ми Ауджело?

— Не, господине, но преди малко се обади. Каза, че пресмятайки разстоянието, на което се намира, след около десетина минути ще е в участъка.

Възползва се от чакането и през това време се зае с фалшивия рапорт, защото онзи, истинския, го беше написал вкъщи предната вечер. По някое време Ауджело почука и влезе.

— Търсил си ме?

— Какво ти струваше да дойдеш в участъка малко по-рано?

— Извинявай, ама бях зает чак до пет сутринта, след това се върнах вкъщи, заспал съм и не е за говорене.

— Бил си зает с някоя от онези курви, които ти харесват на теб ли? Дето не тежат по-малко от сто и двайсет килограма?

— Ама Катарела нищо ли не ти е казал?

— Каза ми, че ще дойдеш със закъснение.

— Тази нощ към два часа е станал смъртоносен инцидент. Отидох на мястото и си помислих, че е по-добре да те оставя да спиш, тъй като случката не беше важна за нас.

— Заради мъртвите може би е важна.

— Мъртвият е само един. Спускал се е от Катена с бясна скорост, очевидно спирачките му са отказали и се е забил под един камион, който се е движел в обратната посока и е започвал да се изкачва. Горкият човечец, умрял е на място.

— Познаваше ли го?

— Разбира се, че го познавах. Дори и ти. Кавалер Мизурака.

* * *

— Монталбано? Току-що ми се обадиха от Палермо. Не само че е необходимо да се направи пресконференция, но е важно тя да има определен отзвук. Нужна е заради тяхната стратегия. Ще дойдат журналисти и от други градове, ще съобщят новината и по националните информационни емисии. Всъщност работата е дебела.

— Ще искат да покажат, че новото правителство не само че не загърбва борбата с мафията, ами дори става още по-активно.

— Монталбано, какво ви прихваща?

— Нищо, чета заглавията за вдругиден.

— Пресконференцията е обявена за утре сутринта в десет. Исках да ви уведомя навреме.

— Благодаря ви, господин началник, но аз какво общо имам?

— Монталбано, аз съм мил и драг, но до определен момент. Разбира се, че вие имате общо, и още как! Не се правете на дете!

— И какво трябва да кажа?

— О, господи, благословени! Ще кажете това, което сте написали в рапорта.

— Кой рапорт?

— Не чух добре. Какво казахте?

— Нищо.

— Опитайте се да говорите ясно, без да произнасяте неправилно думите и без да гледате в земята. А, ръцете. Решете един път завинаги къде да ги сложите и ги дръжте там. Не правете като последния път, когато журналистът от „Кориере“ ми подсказа на висок глас, че трябва да ви ги отрежа, за да ви накарам да се почувствате по-удобно.

— Ако започнат да ме „въпросират“?

— Разбира се, че ще ви „въпросират“, нека да използвам и аз вашия изкълчен италиански. Журналисти са, нали? Приятен ден.

* * *

Тъй като беше твърде изнервен заради случващото се и за онова, което щеше да се случи на следващия ден, не го сдържаше в офиса. Излезе и мина през обичайния дюкян, взе си голяма кесия с печена леблебия, солени тиквени семки и фъстъци и се отправи към кея. Когато стигна в основата на фара и се обърна, за да се върне назад, се озова лице в лице с Ернесто Бонфильо, собственик на туристическа агенция и голям приятел на скоро споминалия се кавалер Мизурака.

— Нищо ли не може да се направи? — нахвърли му се почти Бонфильо.

Монталбано, който се опитваше да извади парче ядка от американски фъстък, което се беше задръстило между два от зъбите му, го погледна шашардисано.

— Питам нищо ли не може да се направи? — повтори му Бонфильо, твърд като земята, и на свой ред го погледна накриво.

— В какъв смисъл да се направи?

— В смисъл за моя нещастен и оплакван покойник.

— Желаете ли? Заповядайте! — каза комисарят, подавайки му кесията.

— Да, благодаря — отвърна му другият, като си взе шепа ядки.

Паузата послужи на Монталбано да разгледа по-добре събеседника си, който освен много близък приятел на кавалера, беше човек, изповядващ крайнодесни убеждения и май една от дъските му хлопаше.

— Вие говорите за Мизурака?

— Не, за дядо ми.

— И аз какво трябва да направя?

— Да арестувате убийците. Ваше задължение е.

— И кои би трябвало да са тия убийци?

— Не би трябвало, те са. Отнася се за членовете на провинциалния комитет на партията, които не бяха достойни да го имат в редиците си. Те са го убили.

— Извинете, но не беше ли катастрофа?

— Ах, и вие вярвате, че пътните инциденти стават случайно?

— Бих казал — да.

— И грешите. Ако някой ги нарича инциденти, винаги има друг, готов да ги предизвика. Ще дам пример, за да съм по-ясен. Мими Крапандзано умря от удавяне в края на миналата година, докато е плувал. Случайна смърт. Но, питам се аз, на колко години беше Мими, когато се спомина? На петдесет и пет. Защо му е трябвало на тази възраст да се прави на бабаит и да се къпе в студа, нещо, което е правил като момче? Отговорът е следният: защото се беше оженил преди по-малко от четири месеца за млада двайсет и четири годишна жена от Милано. Докато се разхождали по стръмния бряг на морето, тя го попитала: „Скъпи, вярно ли е, че през февруари ти си се къпал в това море?“. „Разбира се“ — отговорил й Крапандзано. Младата съпруга, очевидно отегчена от по-възрастния си мъж, въздъхнала. „Какво ти е?“ — попитал я като глупак Крапандзано. „Съжалявам, че аз вече не мога да видя как си го правил“ — казала мръсницата. Без да каже нито дума, Крапандзано се съблякъл и се хвърлил във водата. Ясно ли се изразих?

— Много ясно.

— Сега да се върнем към господата от провинциалния комитет на партията в Монтелуза. След първото събрание, приключило с кавга, вчера вечерта е имало друго. Кавалерът и други заедно с него поискали комитетът да направи изявление против указа на правителството, благодарение на който крадците отървават затвора, и да го разпрати по вестниците. Останалите обаче не мислели като него. В един определен момент някакъв казал на Мизурака, че е развалина, втори се обадил, че му напомня за старите сицилиански кукли, извадени от нафталина, а трети го нарекъл дърт глупак. Всичките тези неща ги научих от един приятел, който е присъствал. Накрая секретарят, гадняр, който дори не е сицилианец, фамилията му е Бирагин, му казал да бъде така любезен и да се отправи към вратата, защото нямал никакво право да присъства на събранието. Това е вярно, но никой преди това не си го е позволявал. Приятелят ми се качил на своето фиатче „Чинкуеченто“ и си тръгнал към Вигата. Със сигурност кръвта му е кипяла, но са го направили нарочно, за да го накарат да се затрие от нерви. А вие сте тръгнали да ми разправяте, че било катастрофа?

Единственият начин да се разговаря с Бонфильо беше да се поставиш точно на неговото ниво. Комисарят беше наясно с това от предишен опит.

— Вие имате ли си някой телевизионен герой, който да ви е особено антипатичен?

— Поне сто хиляди, но Майк Бонджорно[1] е най-лошият от всички. Когато го видя, стомахът ми се обръща и ми идва да си счупя телевизора.

— Добре. И ако вие, след като сте чули този водещ, се качите в колата, ударите се в някоя стена и се утрепете, аз какво би трябвало да направя според вас?

— Да арестувате Майк Бонджорно — отговори му решително другият.

* * *

Върна се в офиса, чувствайки се по-спокоен, защото логиката на Ернесто Бонфильо го беше развеселила и разсеяла.

— Нещо ново? — попита на влизане.

— Има лично писмо до вас, което току-що дойде по пощата — каза му Катарела и подчерта, сричайки: — Лич-но.

На бюрото му имаше картичка от баща му и няколко служебни съобщения.

— Катаре, къде си сложил писмото?

— Казах ви, че е лично! — засегна се полицаят.

— Какво означава това?

— Означава, че щом е лично, трябваше да ги накарам да го доставят на съответната личност.

— Добре де, ама личността е тук, пред теб, а писмото къде е?

— Там, където трябваше да отиде. Където личността лично живее. Казах на пощальона да го занесе във вашия дом, господин комисерийо, в Маринела.

* * *

Пред гостилницата „Свети Калоджеро“ стоеше, за да подиша малко чист въздух, собственикът й, който беше и готвач в нея.

— Комисарю, какво правите, ще ме подминете ли?

— Отивам да си ям вкъщи.

— Ех, направете както ви е угодно, но аз имам едни раци за печене, които все едно не ги ядеш, а ги сънуваш.

Монталбано влезе, победен повече от представата за тях, отколкото от желанието. След като приключи с яденето, отдалечи приборите, кръстоса ръцете си върху масата, подпря главата си на тях и задряма. Почти винаги се хранеше в една заличка с три маси. На сервитьора Серафино не му беше трудно да отклонява клиентите към големия салон, за да може комисарят да остане на спокойствие. Към четири часа, когато заведението вече беше затворено, а Монталбано не даваше никакви признаци на живот, собственикът му приготви чаша силно кафе и деликатно го събуди.

Бележки

[1] Майк Бонджорно (1924–2009) телевизионен и радиоводещ, считан за основател на италианската телевизия заедно с Раймондо Вианело, Пипо Баудо, Корадо и Енцо Тортора. — Б.пр.