Андреа Камилери
Теракотеното куче (17) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

17

Веднага щом се събуди, незабавно разбра, че се намира в някаква болнична стая, и си припомни с подробности всяко едно нещо — срещата с Джедже, думите, които си бяха казали, престрелката. Паметта му изневеряваше от момента, в който се беше озовал между двете коли, отпуснат върху мокрия пясък с хълбок, който го болеше непоносимо. Но не му изневеряваше напълно, защото си спомняше например разтревоженото лице на Мими Ауджело и накъсания му от мъка глас.

— Как се чувстваш? Как се чувстваш? Сега ще дойде линейката, нищо ти няма, не се движи.

Мими как ли го беше открил?

След това, вече вътре в болницата, един в бяла престилка каза:

— Загубил е много кръв.

После нищо. Опита се да разгледа наоколо. Стаята беше бяла и чиста, имаше голям прозорец, през който нахлуваше дневна светлина. Не можеше да се движи, защото в ръцете му бяха включени системи, хълбокът обаче не го болеше, по-скоро го чувстваше като някаква мъртва част от тялото си. Опита се да раздвижи краката си, но не успя. Бавно се унесе в сън.

* * *

Събуди се като нов, отново привечер, тъй като лампата беше запалена. Затвори незабавно очите си, защото беше забелязал, че в стаята му имаше хора, а той нямаше желание да говори с никого. След това, изпълнен с любопитство, повдигна клепачите си толкова, колкото едва-едва да ги различи. Близо до леглото му седеше Ливия на единствения метален стол, а зад нея изправена стоеше Анна. От другата страна на леглото, също права, Ингрид. Очите на Ливия бяха мокри от сълзите, Анна плачеше без задръжки, а Ингрид беше пребледняла, с изопнати черти на лицето.

„О, господи!“ — каза си наум Монталбано, обхванат от ужас.

Затвори очи и избяга от тях, потъвайки в сън.

* * *

На следващата сутрин, поне така му се стори, две медицински сестри му направиха тоалет и му смениха превръзката. В шест часа се появи главният лекар, следван от шестима асистенти, всичките с бели ризи. Главният лекар прегледа картона му, окачен на долната табла на леглото, отметна чаршафа и започна да опипва ранения му хълбок.

— Струва ми се, че всичко върви добре — изказа мнението си той. — Операцията е напълно успешна.

Операция? За каква операция говореше? А, може би за изваждането на куршума, който го беше ранил. Но патрон от автоматично оръжие трудно би останал вътре и да не премине от край до край. Би трябвало да попита, да поиска обяснения, но думите не излизаха от устата му. Главният лекар обаче забеляза погледа и въпросите, които се формулираха в очите на комисаря.

— Наложи се да ви оперираме по спешност. Куршумът е преминал през ободното черво[1].

Ободното черво? И какво, по дяволите, правеше ободното му черво в хълбока? То нямаше нищо общо с хълбоците, трябваше да си седи в корема. Но ако имаше нещо общо с корема, това означаваше, че — и потрепна толкова силно, че и медиците го забелязаха — от този момент нататък през целия остатък от живота си трябваше да кара само на кашички?

— … кашички — чу се най-накрая гласът на Монталбано, защото ужасът пред тази перспектива беше раздвижил отново гласните му струни.

— Какво каза? — попита главният лекар, обръщайки се към своите асистенти.

— Стори ми се, че каза терлички — каза един от тях.

— Не, не, каза игрички — намеси се друг.

Излязоха, обсъждайки въпроса.

* * *

Към осем и половина вратата се отвори и се появи Катарела.

— Комисерийо, как ли вие сега се чувствате?

Ако имаше човек на света, с когото Монталбано считаше за безполезно да се води диалог, то това всъщност беше Катарела. Не отговори, поклати глава, все едно искаше да каже „криво-ляво“.

— Тук съм на пост, давам караул над вас. Тази болница е като аврамов дом, влизат-излизат, напред-назад. Може да се окаже да влезе някой възбуден от лоши намерения, който да се сили да довърши започнатата работа. Обясних ли ви се добре?

Много добре му беше обяснил.

— Знайте ли, комисерийо? Аз моята кръв я дадох за изливане.

И се върна на пост, за да дава караул. Монталбано горчиво си помисли, че го чакат мрачни години, преживявайки с кръвта на Катарела и хранейки се с кашички от грис.

* * *

Първите целувки от дългата поредица от целувки, които щеше да получи през деня, бяха тези от Фацио.

— Знаете ли, комисарю, че вие стреляте като бог? Единия сте го уцелили в гърлото само с един изстрел, а другия сте го ранили.

— Дори съм ранил другия?

— Да, господине, не знаем къде, но сте го ранили. Господин Якомуци забеляза, че на десетина метра от колата имаше една почервеняла локва, беше от кръвта.

— Идентифицирахте ли мъртвия?

— Разбира се.

Извади листче от джоба си и зачете:

— Джерландо Мунафо, роден в Монтелуза на шести септември 1970 година, ерген, жител на Монтелуза, улица „Криспи“, №43, без особени белези.

„Лошият навик да се прави на чиновник от «Гражданско състояние» не го изоставя“ — помисли си Монталбано.

— Със закона как е бил?

— Нищо, ама нищо, комисарю. Неосъждан.

Фацио прибра листчето в джоба си.

— За да правят тези неща, им плащат най-много половин милион лири. — Направи пауза, беше очевидно, че трябва да му каже нещо, което сърцето не му даваше.

Монталбано реши да му помогне.

— Джедже на място ли е умрял?

— Не е страдал. Картечният откос му е отнесъл половината глава.

Влязоха и другите и се започнаха неспирните целувки и прегръдки.

От Монтелуза пристигнаха Якомуци и доктор Паскуано.

— Всички вестници пишат за теб — каза Якомуци, който беше развълнуван, но и малко му завиждаше.

— Аз, честно казано, леко се разочаровах, защото не успях да ви направя аутопсия — каза Паскуано. — Любопитен съм да узная как сте устроен отвътре.

* * *

— Аз бях първият, който дойде на мястото — каза Мими Ауджело, — и когато те видях в това състояние, ме обзе такъв страх, че на моменти имах чувството, че ще се наакам в гащите.

— Как си разбрал?

— Някакъв анонимен се обади в полицейското управление и каза, че е имало престрелка в полите на скалния масив Скала деи Турки. На пост беше Галуцо, който веднага ми се обади и ми каза нещо, което не знаех. А именно че на мястото, където са чути изстрелите, ти обикновено се срещаш с Джедже.

— Знаел го е?!

— Както изглежда, всички са знаели! Половината градче го знаеше! Тогава, нямах време дори да се преоблека, излязох, както си бях по пижама…

Монталбано вдигна уморената си ръка, за да го прекъсне.

— Ама ти с пижама ли спиш?

— Да — каза слисано Ауджело. — Защо?

— Нищо. Продължавай нататък.

— Докато карах като луд, повиках от мобилния си телефон линейка. И направих добре, защото кръвта ти изтичаше.

— Благодаря ти — каза Монталбано.

— За какво ми благодариш! Ти нямаше ли да направиш същото за мен?

Монталбано си направи един бърз тест на съвестта и предпочете да не отговори.

— А, исках да ти кажа и един любопитен факт — продължи Ауджело. — Първото нещо, което поиска, докато все още лежеше на пясъка и охкаше, беше да махна охлювите, които пълзят по теб. Намираше се в нещо като делириум и затова ти отговорих положително, че ще ги махна, въпреки че нямаше никакви охлюви.

* * *

Пристигна Ливия. Прегърна го силно и започна да плаче, полягайки колкото може по-близо до него на леглото.

— Остани така — каза й Монталбано.

Харесваше му да усеща аромата на косите й, както беше положила главата си върху гърдите му.

— Как разбра?

— От радиото. Или, ако трябва да съм точна, братовчедка ми е чула новината. Беше голям шок за мен.

— Какво направи?

— Най-напред се обадих в „Алиталия“ и запазих полет за Палермо, след това се обадих в полицейското управление във Вигата, прехвърлиха ме на Ауджело, който беше много любезен, окуражи ме и предложи да дойде да ме вземе от летището. Докато пътувахме в колата, ми разказа всичко.

— Ливия, как съм?

— Добре си, поносимо за това, което ти се е случило.

— Съсипан съм завинаги, нали?

— Ама какво говориш?!

— Ще съм на бяла диета за цял живот, нали?

* * *

— Вие обаче ми връзвате ръцете — каза, смеейки се, началникът му.

— Защо?

— Защото се впускате в авантюри на шериф или, ако предпочитате, на отмъстителя в нощта, затова ще ви дават по всички телевизии и ще пишат за вас във всички вестници.

— Не съм виновен.

— Не, не сте, но и аз не съм, ако бъда принуден да ви предложа за повишение. Би трябвало да се укротите поне за известно време. За късмет двайсетина дни няма да можете да мърдате оттук.

— Толкова много?!

— Апропо, в Монтелуза се намира заместник-министър Ликалци. Дошъл е, както казва той, за да повиши обществената осведоменост по отношение на борбата с мафията, и изрази намерението си да дойде да ви посети следобед.

— Не искам да го виждам! — извика раздразнено Монталбано.

Той беше човек, който доста си беше облизвал пръстите, докато ги бе топил в кацата с меда на мафията, а сега се беше пребоядисал, разбира се, с позволението на мафията.

Точно в този момент влезе главният лекар. В стаята имаше шест души и той се начумери.

— Не се сърдете, но ви моля да го оставите сам, трябва да си почива.

Започнаха да си вземат довиждане, докато главният лекар казваше с висок тон на медицинската сестра:

— И за днес никакви посещения повече.

— Заместник-министърът ще отпътува днес следобед в пет часа — каза тихичко началникът на Монталбано. — За съжаление, с оглед нареждането на главния лекар, няма да може да се отбие, за да ви поздрави.

Усмихнаха се един на друг.

* * *

След няколко дни махнаха системата от ръката му и сложиха телефон на болничното шкафче. Същата тази сутрин дойде да го посети Николо Дзито, който изглеждаше като Дядо Коледа.

— Донесъл съм ти телевизор, видео и една касета. Домъкнах ти дори вестниците, които писаха за теб.

— Какво има на видеокасетата?

— Прехвърлих и направих монтаж на всички щуротии, които аз, онези от „Телевигата“ и другите телевизии изговорихме по случая.

* * *

— Ало, Салво? Мими съм. Как си днес?

— Благодаря, по-добре.

— Обаждам се, за да ти кажа, че са убили нашия приятел Инграсия.

— Бях го предвидил. Кога е станало?

— Тази сутрин. Застреляли са го, докато е идвал с колата си към градчето. Били са двама с много мощен мотор. Полицаят, който е бил след него, не е могъл да направи друго, освен да се опита да му окаже първа помощ, но вече нищо не е могло да се направи. Слушай, Салво, утре сутринта ще мина. Трябва официално да ми опишеш всички детайли около престрелката с теб.

Каза на Ливия да сложи касетата, но не защото изгаряше от любопитство, а го направи само за да убие част от времето си. Зетят на Галуцо от „Телевигата“ се беше отдал на фантазии, които бяха достойни за сценарист на филм от типа на „Похитителите на изчезналия кивот“. Според него престрелката беше последица от откриването на двата мумифицирани трупа в пещерата. Каква ли ужасна, невероятна и неразгадаема тайна се криеше зад това далечно престъпление? Журналистът, макар и отгоре-отгоре, не се посвени да припомни тъжния край на откривателите на фараонските гробници и я свърза с покушението над комисаря.

Монталбано се смя, докато не усети остър бодеж в хълбока си. След това се появи физиономията на Пипо Рагонезе, политически коментатор от същата частна телевизионна мрежа, бивш комунист, бивш християндемократ, сега основен представител на Партията на обновлението. Рагонезе без никакви заобикалки зададе въпросите: Какво ли е правил там комисар Монталбано с някакъв си собственик на бордей и разпространител на дрога, за когото се носеха слухове, че му е бил приятел? Съответстваха ли тези чести виждания на моралната строгост, към която всеки един държавен служител трябваше да се придържа? Коментаторът завърши строго, като каза, че времената са различни, полъхът на обновлението разтърсва страната благодарение на новото правителство, затова трябва да се върви в крак с времето. Старото държание и античните тайни споразумения трябва завинаги да се забравят.

От яда, който изпита, Монталбано усети, че отново го прободе в хълбока и той изохка. Ливия внезапно стана и угаси телевизора.

— И си слагаш на сърце думите на този глупак?

* * *

След около половинчасови настоявания и молби Ливия се съгласи и пусна отново телевизора. Коментарът на Николо Дзито беше сърдечен, изпълнен с възмущение и разумен. Сърдечен по отношение на неговия приятел комисар, на когото поднасяше своите най-искрени пожелания за бързо оздравяване; изпълнен с възмущение, защото въпреки всичките обещания на правителството мафията на острова имаше свобода на действие; разумен, тъй като свързваше ареста на Тано Гърка с откриването на оръжията. Автор на тези два силни удара по организираната престъпност беше Монталбано и така той се беше превърнал в опасен противник, който трябваше да бъде премахнат на всяка цена. Осмиваше хипотезата, че засадата е отмъщението на осквернените мъртви; и с какви пари бяха платили на наемните убийци, се питаше той, може би с дребните монети извън обращение, които бяха в гаванката?

Думата отново взе журналистът от „Телевигата“, който показваше интервюто с Алчиде Маравентано, определен за случая като „специалист по окултното“. Разпопеният свещеник беше облечен в изпъстрено с кръпки в различни цветове расо и смучеше от биберона си. На настоятелните въпроси, които искаха да го накарат да предположи някаква евентуална връзка между покушението над комисаря и така нареченото оскверняване, Маравентано — с майсторството на обигран актьор — го предположи и не го предположи, оставяйки всички в мъглява несигурност. След това видеокасетата под вещия монтаж на Дзито завършваше с анонс за политическата бележка на Рагонезе, но се появи някакъв непознат журналист, за да каже, че тази вечер колегата му е възпрепятстван да участва, защото е станал жертва на брутална агресия. Бандити, които не са били разпознати, са го били и ограбили предната нощ, докато се е прибирал към дома си, след като е приключил работата си в „Телевигата“. Журналистът отправяше жестокото си обвинение към силите на реда, които вече не бяха в състояние да гарантират сигурността на гражданите.

— Защо ли Дзито е искал да видиш и този откъс, който теб не те засяга? — попита наивно Ливия, която беше от Северна Италия и някои от намеците им не ги разбираше.

* * *

Ауджело разпитваше Монталбано, а Торторела водеше протокола. Комисарят разказа, че е бил съученик и приятел на Джедже, а приятелството им е продължило и по-нататък, въпреки че се бяха оказали от двете страни на барикадата. Държеше да се отбележи в протокола, че в онази вечер Джедже поискал да го види, но бяха успели да си разменят само няколко думи в повече от обичайните „здравей, здрасти“.

— Беше започнал да ми говори за трафика на оръжие, спомена ми също, че е чул да се говори за нещо, което може да ме заинтересува, но не му стигна времето, за да ми го каже.

Ауджело се направи, че му вярва, а Монталбано можа да му разкаже с подробности различните етапи от престрелката.

— Сега е твой ред да разказваш — рече на Мими.

— Преди това подпиши протокола — отвърна му Ауджело.

Монталбано се подписа, Торторела му каза довиждане и се върна в полицейското управление.

— Няма много за разказване — каза Ауджело. — Колата на Инграсия е била изпреварена от мотора, онзи отзад се е обърнал, открил е огън и толкова. Автомобилът на Инграсия се беше забил в една канавка.

— Искали са да отсекат сухия клон — уточни Монталбано и след това попита меланхолично, защото се чувстваше извън играта: — Какво мислите да правите?

— Онези от Катания, които аз ги уведомих, обещаха, че няма да изпуснат Бранкато.

— Да се надяваме, че е така — каза Монталбано.

Ауджело не знаеше, но вероятно, предупреждавайки колегите си от Катания, беше подписал смъртната присъда на Бранкато.

— Кой е бил? — попита го хладно Монталбано след кратка пауза.

— Как „кой е бил“?

— Гледай тук.

Взе дистанционното и му показа откъса, в който се съобщаваше за нападението над Рагонезе. Мими изигра много добре ролята си на човек, когото го вземат на подбив.

— Мен ли си тръгнал да питаш? Освен това не е нещо, което да ни засяга. Рагонезе живее в Монтелуза.

— Колко си наивен, Мими! Ето, захапи ми пръстчето!

И му подаде кутрето си, както се прави с децата.

Бележки

[1] Ободно черво (на латински — colon) е елемент на храносмилателната система, основна част на дебелото черво. — Б.пр.