Андреа Камилери
Теракотеното куче (25) (Комисарят Монталбано упорства)

25

Избърса прахта, измете, изми пода със скоростта на комедийна актриса от епохата на нямото кино. След това отиде в банята и се изкъпа така, както беше правил само веднъж през живота си — когато на шестнайсет години трябваше да отиде на първата си любовна среща. Взе си безкраен душ, подушвайки мишниците си, кожата на ръцете си, а най-накрая за всеки случай се напръска с одеколон. Знаеше, че е смешен, но избра най-хубавия си костюм, най-деловата си вратовръзка, лъсна обувките си до такава степен, че да изглеждат все едно в тях има вградена лампичка. След това го осени идеята да подреди масата, но само за един човек, защото той, да, сега беше обзет от кучешки глад, но беше сигурен, че не е в състояние да преглъща.

Зачака безкрайно. Мина един и половина и той се почувства зле, почти като пред припадък. Сипа си три пръста чисто уиски и го изгълта наведнъж. След това дойде облекчението, защото се чу шум от автомобил до входната алея. Втурна се да отвори вратата. От едно такси с номер от Палермо слезе много добре облечен старец с бастун в едната ръка, а в другата с дипломатическо куфарче. Плати и докато таксито правеше маневра, се огледа наоколо. Беше изправен, с високо вдигната глава и внушаваше страхопочитание. На Монталбано веднага му се стори, че го е виждал някъде. Посрещна го:

— Тук навсякъде ли е пълно с къщи? — попита го старецът.

— Да.

— Едно време нямаше нищо, само храсталаци, пясък и море.

Не се бяха здрависали, не се бяха представили един на друг. Те вече се познаваха.

* * *

— Почти сляп съм. Доста трудно виждам — каза старецът, седнал на пейката на верандата, — но тук ми изглежда много хубаво, лъха спокойствие.

Едва в този момент комисарят разбра къде е виждал стареца — не беше точно той, но неговият съвършен двойник, фотографският портрет от обложката на корица — Хорхе Луис Борхес.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Много сте любезен — каза старецът след известно колебание. — Ами може, но само една салатка, парче обезмаслено сирене и чаша вино.

— Елате оттатък, приготвил съм масата.

— Вие ще ядете ли с мен?

Стомахът на Монталбано се беше свил, а освен това изпитваше и някакво странно вълнение, затова го излъга:

— Аз вече обядвах.

— Тогава, ако не ви е неприятно, може ли да ми conzare тук?

Conzare, сервирам. Ридзитано каза този сицилиански глагол като чужденец, който се мъчеше да говори езика на съответната страна.

* * *

— От една статия от „Кориере“ — каза Ридзитано, докато бавно се хранеше — си дадох сметка, че сте разбрали почти всичко. Знаете ли, не мога вече да гледам телевизия, защото ми се премрежват някакви сенки, които пречат на зрението ми.

— Аз също, макар че виждам много добре.

— Знаех обаче, че Лизета и Марио вече са били намерени от вас. Имам двама синове, единият е инженер, а другият е учител като мен, женени са. Едната от снахите ми е ожесточена легистка^[1], непоносима глупачка, обича ме много, но ме счита за изключение, защото си мисли, че всички южно италианци са престъпници или в най-добрия случай лентяи. Затова никога не пропуска да ми каже: „Знаете ли, татко, по вашия край — моят край се простира от Сицилия до Рим включително — са убили този, отвлекли са онзи, арестували са трети, сложена е бомба, намерили са в една пещера точно във вашето градче двама млади, убити преди петдесет години…“.

— Ама как? — намеси се Монталбано. — Ама вашите близки знаят ли, че вие сте от Вигата?

— Разбира се, че знаят, но не съм казал на никого, дори и на покойната си съпруга, че все още имам собственост във Вигата. Разказах им, че моите родители и голяма част от роднините ми са били унищожени от бомбите. По никакъв начин те не можеха да ме свържат с мъртвите от Кастрираното агне, не знаеха дори, че то е част от моите земи. Аз обаче се разболях от тази новина, вдигнах висока температура. Всичко ужасяващо се връщаше и ставаше реалност. Та казвах ви за статията в „Кориере“. В нея беше написано, че един комисар от Вигата, същият, който открил мъртвите, не само успял да идентифицира двамата убити младежи, но дори открил, че теракотеното куче се казва Китмир. Тогава вече бях сигурен, че сте успели да разберете за моята дипломна работа и следователно ми изпращате съобщение. Загубих време в това да убеждавам моите деца, че ще дойда сам, но им казах, че трябва да видя, преди да умра, мястото, където съм се родил, отрасъл и живял на млади години.

На Монталбано тази работа не му вдъхваше доверие и пак се върна към нея:

— Значи, всичките ви близки знаеха, че сте от Вигата?

— Защо да го крия? И никога не съм променял името си, никога не съм имал фалшиви документи.

— Искате да кажете, че сте успели да изчезнете, без никога да сте искали да изчезвате?

— Точно така. Човек може да бъде открит, когато другите наистина имат нужда или намерение да го открият… Трябва да ми повярвате, като ви казвам, че винаги съм живял със собственото си име и фамилия, участвах в конкурси, печелех ги, преподавах, ожених се, създадох деца, имам внуци, които носят моята фамилия. Пенсионер съм и пенсията ми е на името на Калоджеро Ридзитано, роден във Вигата.

— Но може би е трябвало да пишете, откъде да знам, до общината, до университета, за да получите необходимите документи!

— Разбира се, писах им и те ми ги изпратиха. Комисарю, нека гледната ви точка относно моята история не ви подвежда. Никой в ония години не ме е търсил.

— Вие не сте си взели дори парите, които общината ви дължи заради отчуждаването на вашите земи.

— Това е проблемът. От трийсет години нямах никакви контакти с Вигата. Защото, остарявайки, документите от родното място все по-малко са ни нужни. Но онези, които ми бяха необходими, за да си получа парите от отчуждаването, се превръщаха в рискови за мен. Можеше да се случи така, че някой да си спомни за мен. А аз от доста време бях приключил със Сицилия. Не исках и не искам да имам нищо общо с нея. Ако с някакъв специален апарат могат да източат кръвта, която тече във вените ми, ще бъда щастлив.

— Искате ли да се разходите по брега на морето? — попита го Монталбано, след като старецът беше приключил с яденето.

Вървяха от пет минути, когато възрастният човек, който се подпираше на бастуна си, а другата си ръка държеше върху тази на комисаря, попита:

— Бихте ли ми казали как успяхте да идентифицирате Лизета и Марио? И как разбрахте, че аз имам нещо общо с тях? Извинете ме, но за мен да говоря и да вървя вече представлява трудност.

Докато Монталбано му разказваше всичко, от време на време Ридзитано присвиваше устни, което сякаш показваше, че нещата не са се развили по този начин.

След това комисарят усети, че тежестта от ръката на стария върху неговата беше станала по-голяма. Унесен в разговора, не беше забелязал, че той се е изморил от разходката.

— Искате ли да се прибираме?

Седнаха отново на скамейката на верандата.

— Тогава — каза Монталбано — желаете ли да ми разкажете как точно са се развили нещата?

— Разбира се, затова съм тук. Но много се затруднявам.

— Ще се опитам да ви го спестя. Нека да направим така: аз ще ви кажа това, което си представям, а вие ще ме коригирате, ако греша.

— Съгласен съм.

— И така, един ден в началото на юли 1943 година Лизета и Марио са дошли да ви потърсят във вилата в полите на Овена, където временно сте живеели сам. Лизета е избягала от Серадифалко, за да отиде при своя годеник Марио Кунич, моряк от спомагателния кораб „Пачиноти“, който няколко дни по-късно е трябвало да отплава…

Старецът вдигна ръка и комисарят спря:

— Простете ми, но нещата не стоят по този начин. А пък и аз си спомням всичко до най-малките подробности. Паметта на старите хора, колкото повече време минава, става все по-бистра. И по-безмилостна. Вечерта на шести юли към девет часа чух да се тропа отчаяно по вратата. Отидох да отворя и се озовах пред Лизета, която беше избягала. Но беше изнасилена.

— По време на пътуването си от Серадифалко до Вигата?

— Не. От своя баща, предната вечер.

Монталбано почувства, че не е в състояние да продума.

— И това бе само началото, все още най-лошото предстоеше да се случи. Лизета ми беше споделила, че баща й, чичо Стефано, както го наричах, защото бяхме роднини, понякога си позволявал с нея определени волности. Един ден Стефано Москато, който бил излязъл от затвора и се бил евакуирал със семейството си в Серадифалко, открил адресираните до дъщеря му писма от Марио. Казал й, че трябва да поговори с нея за нещо важно, отвел я в полето, хвърлил й писмата в лицето, набил я и я изнасилил. Лизета беше… никога не е била с мъж. Тя не се издала пред другите, защото имаше много здрави нерви. Просто на следващия ден избягала и дошла да се види с мен, защото за нея бях повече от брат. На сутринта отидох в градчето, за да съобщя на Марио за пристигането на Лизета. Той се появи в ранния следобед, оставих ги сами и отидох да се разхождам из полето. Върнах се към седем вечерта, Лизета беше сама, а Марио се беше върнал на „Пачиноти“. Вечеряхме и след това застанахме на един прозорец, за да гледаме зарята — така изглеждаше — от въздушното нападение над Вигата. Лизета отиде да си легне на горния етаж в моята спалня. Аз останах долу да чета някаква книга на светлината на газената лампа. Тогава… — спря се, изтощен, и въздъхна дълбоко.

— Искате ли чаша вода?

— … тогава чух, че в далечината някой надава крясъци. Или по-точно, първо ми се сториха като звуци от някакво животно, което стене, или куче, което вие. А всъщност беше чичо Стефано, който викаше дъщеря си. Гласът му… направо настръхнах, защото беше изтерзаният и сърцераздирателен глас на безмилостно изоставен любовник, който по животински страда и показва мъката си, а не гласът на баща, който търси дъщеря си. Потресох се. Отворих вратата, навън беше непрогледен мрак. Извиках, че в къщата съм само аз, и го попитах защо е дошъл да търси дъщеря си при мен. Изведнъж го видях пред себе си, нахлу вкъщи, изглеждаше като луд, трепереше, оскърбяваше мен и Лизета. Удари ме с юмрук в лицето и аз паднах назад зашеметен. В този момент видях, че в ръката си държеше револвер, и казваше, че ще ме убие. Направих грешка, като му натякнах, че сигурно търси дъщеря си, за да я изнасили отново. Стреля по мен, но не ме уцели, беше твърде разстроен. Прицели се по-добре, но в този момент изтрещя някакъв друг изстрел. В стаята си близо до леглото държах заредена ловна пушка. Лизета я беше взела и горе от стълбището беше стреляла по баща си. Чичо Стефано беше ранен в рамото, олюля се и оръжието падна от ръцете му. Хладнокръвно Лизета му заповяда да си тръгне и му каза, че иначе ще го довърши. Бях убеден, че нямаше да се поколебае да го направи. Чичо Стефано дълго гледа дъщеря си в очите, след това започна да скимти със затворена уста, но не вярвам да беше само от раната си, обърна гръб и излезе. Залостих вратите и прозорците. Бях обхванат от ужас и се наложи Лизета да ме окуражава и да ми дава сили. Останахме барикадирани дори на следващата сутрин. Към три часа дойде Марио, разказахме му какво се беше случило с чичо Стефано и тогава той реши да прекара нощта с нас — не искаше да ни остави сами, защото със сигурност бащата на Лизета щеше да се върне, за да опита отново. Към полунощ над Вигата се разрази ужасна бомбардировка, но Лизета запази спокойствие, защото нейният Марио беше с нея. Сутринта на девети юли отидох във Вигата, за да видя дали къщата, която имахме там, все още е здрава. Посъветвах Марио да не отваря на никого и да държи пушката подръка. — Ридзитано спря. — Устата ми пресъхна.

Монталбано се втурна към кухнята и се върна с чаша и гарафа със студена вода. Старецът хвана чашата с двете си ръце, защото се беше разтреперил. Комисарят изпита остра болка от това.

— Ако искате да спрем за малко, ще продължим по-късно.

Старецът поклати с глава в знак на несъгласие.

— Ако спра, никога повече няма да продължа. Останах във Вигата до късния следобед. Къщата не беше разрушена, но се намираше в пълен безпорядък, вратите и прозорците — изскубнати от пантите заради ударната вълна, паднали мебели, счупени стъкла. Работих до вечерта и доколкото можах, я подредих. Пред входната врата не си намерих велосипеда, бяха ми го откраднали. Тръгнах пеша към Овена, беше около един час път. Трябваше да вървя по банкета на междуградското шосе, защото имаше голямо движение от италиански и немски военни транспортни средства и в двете посоки. Точно когато стигнах до черния път, който водеше към вилата, изникнаха шест американски бомбардировача, които започнаха да стрелят и да хвърлят бомби. Самолетите летяха много ниско и надаваха грохот. Хвърлих се в един ров и почти веднага в гърба ме удари някакъв предмет, който в началото си помислих, че е голям камък, изхвърлен при избухването на една от бомбите. Оказа се обаче, че е войнишка обувка с крак, откъснат малко над глезена. Скочих и поех по коларския път, но трябваше да спра, за да повърна. Краката не ме държаха, падах два или три пъти и докато зад гърба ми шумът от самолетите отслабваше, все по-ясно започваха да се чуват викове, стенания, молитви и заповеди между камионите, които горяха. В момента, в който влязох във входа на дома си, на горния етаж се чуха два изстрела, които бяха на твърде кратък интервал един от друг. Помислих си, че чичо Стефано е успял да влезе в къщата и е изпълнил своето отмъщение. Близо до вратата имаше голям железен лост, който ми служеше да я залоствам. Взех го, качих се, без да вдигам шум. Вратата на моята спалня беше отворена, а някакъв мъж, малко след прага, държеше все още в ръка револвера си и стоеше обърнат с гръб към мен. — Старецът изобщо не беше вдигал погледа си към комисаря, но сега го погледна право в очите: — Според вас приличам ли на убиец?

— Не — каза Монталбано. — И ако имате предвид онзи вътре в стаята, с оръжието в ръка, успокойте се, вие сте били застрашен и сте действали в законна самоотбрана.

— Човек, който убива друг човек, винаги си остава убиец, всичко, което ми казвате са законови постановки, но те са за после. Това, което има значение, е моментното желание. А аз исках да убия този мъж, каквото и да беше направил на Лизета и Марио. Вдигнах лоста и го ударих с всичка сила по тила с надеждата да му разбия главата. Падайки, мъжът откри пред мен гледката към леглото. Върху него бяха Марио и Лизета, голи, силно вкопчени един в друг, в море от кръв. Трябва да са били изненадани от твърде близката до къщата бомбардировка, докато са правели любов, и са се били прегърнали по този начин от страх. За тях повече нищо не можеше да се направи. Може би нещо можеше да се направи за мъжа, който лежеше зад мен на земята и хъркаше. С един ритник го обърнах с лицето нагоре, оказа се, че е един раболепен помощник на чичо Стефано, престъпник. Методично с лоста направих главата му на пихтия. Тогава полудях. Започнах да вървя от стая в стая, пеейки. Вие убивали ли сте някога човек?

— Да, за съжаление.

— Казвате „за съжаление“, следователно не сте изпитали удовлетворение от това. Аз обаче изпитах повече от удовлетворение — радост. Бях щастлив, казах ви, че пеех. След това се строполих на един стол, покосен от ужаса и потресен от себе си. Намразих се. Бяха успели да ме накарат да стана убиец и аз не бях се противопоставил на това, напротив, дори бях доволен. Кръвта, която течеше във вените ми, беше заразена, макар и да се бях опитал да я пречистя с разум, възпитание, култура и всичко, което пожелаете. Беше кръвта на Ридзитано, на моя дядо, моя баща, на мъжете, за които в градчето свестните хора предпочитаха да не говорят. Бях като тях и по-лош от тях. След това в делириума си стигнах до едно вероятно разрешение на проблема. Помислих си, че ако Марио и Лизета продължат да спят, целият този ужас нямаше никога да се случи. Кошмар, лош сън. Тогава… — Старецът изобщо не можеше да подхване отново.

Монталбано се изплаши, че той ще получи удар.

— Ще продължа аз. Взели сте труповете на двамата млади, занесли сте ги в пещерата и сте ги събрали отново.

— Да, но е лесно на думи. Трябваше да ги вкарам вътре един по един. Бях изтощен и буквално прогизнал от кръв.

— Втората пещера, в която сте сложили телата, вероятно е била използвана, за да се съхраняват в нея продуктите за черната борса?

— Не. Баща ми беше затворил входа й само с камъни, без цимент. Аз ги махнах и, като приключих, пак ги сложих на мястото им. За да виждам, използвах електрическо фенерче, имахме много от тях във вилата. После трябваше да намеря предметите — символи за съня, тези от легендата. За стомната и гаванката, имаш ли пари, беше лесно, но кучето? Във Вигата на последната Коледа…

— Знам всичко… — каза Монталбано. — Кучето, когато се е провел търгът, го е купил някой от близките ви.

— Баща ми. Но тъй като на мама не й харесваше, беше прибрано в един долап в мазето. Спомних си за това. Когато приключих и затворих голямата пещера с канарата врата, беше късна нощ, но се почувствах почти ведър. Лизета и Марио сега наистина спяха, не беше се случило нищо. Затова и трупът, на който се натъкнах отново на втория етаж, не ме впечатли повече, тъй като не съществуваше за мен, той беше плод на моето въображение, разстроено от войната. След това настъпи краят на света. Къщата вибрираше под снарядите, които падаха на няколко метра от нея, но не се чуваше шум от самолети. Бяха от корабите. Стреляха от морето. Излязох на бегом, боях се да не остана под развалините, ако уцелеха къщата. На хоризонта изглеждаше все едно се зазорява. Каква беше цялата тази светлина? Зад гърба ми вилата буквално избухна, бях ударен в главата от някаква отломка и припаднах. Когато отворих очи, светлината на хоризонта беше още по-силна и се чуваше непрекъснат и далечен грохот. Успях да се завлека до пътя, започнах да махам, жестикулирах, но никое транспортно средство не спираше.

Всички бягаха. Изложих се на риск и някакъв камион едва не ме блъсна. Натиснаха обаче спирачката. Един италиански войник ме качи на него. От това, което си говореха, разбрах, че американците са направили десант. Помолих ги да ме вземат с тях, накъдето и да отиваха. Направиха го. Това, което се случи после, ми се струва, че вас не ви интересува. Изнурен съм.

— Искате ли да си полегнете малко? — На Монталбано му се наложи почти да го носи, след това му помогна да се съблече. — Моля ви за извинение — каза той, — че събудих спящите и ви върнах в реалността.

— Трябваше да се случи.

— Вашият приятел Бурджо, който много ми помогна, ще бъде много щастлив да ви види.

— Но аз не. И ако нямате нищо против, би трябвало да направите така, че все едно никога не съм идвал.

— Разбира се, няма никакви пречки за това.

— Желаете ли нещо друго от мен?

— Нищо друго. Само искам да ви кажа, че съм ви изключително благодарен за това, че отговорихте на моето повикване.

Нямаше какво друго да си кажат. Старецът погледна часовника така, сякаш ще си го забоде в очите.

— Да направим така: аз ще поспя един час, след това ще ме събудите, ще повикате такси и ще отида на летище „Пунта Раизи“.

Монталбано затвори капаците на прозореца и се отправи към вратата.

— Извинете ме за момент, комисарю… — Извади от портфейла си, който беше оставил на нощното шкафче, една снимка и му я подаде. — Това е моята последна внучка, на седемнайсет години е и се казва Лизета.

Монталбано се приближи към един тънък лъч светлина.

Ако не бяха дънките, които носеше, и мотоциклета, на който се подпираше, тази Лизета беше пълно копие на другата Лизета. Върна снимката на Ридзитано.

— Още веднъж ме извинете, но ще ми донесете ли чаша вода?

* * *

Седнал на малката веранда, Монталбано си отговори на въпросите, които се пораждаха в главата му на ченге. Тялото на наемния убиец, макар и да го бяха намерили под развалините, със сигурност не е можело да бъде идентифицирано. Родителите на Лило или бяха повярвали, че тези останки са на сина им, или на версията на селянина, че той е бил натоварен на камиона полуумрял от военните. Но тъй като повече не се беше обадил, със сигурност са си помислили, че е умрял някъде. За Стефано Москато тези останки принадлежаха на наемния убиец, който, след като е извършил деянието си, тоест убил Лизета, Марио и Лило, е направил така, че телата им да изчезнат, върнал се е във вилата, за да открадне нещо, но е бил разкъсан от бомбардировката. Разбира се, за да прикрие смъртта на Лизета, беше измислил историята с американския войник. Неговият роднина от Серадифалко обаче, когато е дошъл във Вигата, изобщо не му е повярвал и е прекъснал връзките си с него. Фотомонтажът го подтикна да си припомни фотографията, която му показа старецът. Усмихна се. Сродствата по избор бяха груба игра, равна на мистериозните кръвни връзки, способни да придадат тежест, плътност и дух на паметта. Погледна си часовника и подскочи. Беше минал доста повече от час. Влезе в спалнята. Старецът, потънал в спокоен сън, дишаше равномерно с отпуснато и ведро изражение. Пътуваше из страната на сънищата, без вече да е претоварен с багаж. Можеше да спи дълго, защото така или иначе върху нощното му шкафче стояха портфейлът с парите и чашата с вода. Спомни си за плюшеното куче, което купи на Ливия в Пантелерия. Намери го върху скрина, скрито зад една кутия. Взе го и го сложи на пода до краката на леглото. И след това полекичка затвори вратата зад гърба си.