Андреа Камилери
Теракотеното куче (14) (Комисарят Монталбано упорства)

14

С Аделина беше възможно да не се видят през целия сезон. Всяка седмица Монталбано оставяше на масата в кухнята пари за пазаруване и през трийсет дни заплатата й. Бяха си изградили обаче някакъв непринуден начин за общуване — когато Аделина искаше повече пари за пазаруване, му оставяше на масата касичката. Тя беше от глина, Монталбано я беше купил от някакъв панаир и я използваше за украшение. А когато имаше нужда да му се купят чорапи или гащи, тя му оставяше един чифт на леглото. Естествено, системата не функционираше еднопосочно, защото и Монталбано й съобщаваше някои неща, като използваше по-странни знаци, които тя обаче разгадаваше. От известно време комисарят беше разбрал, че ако той е напрегнат, притеснен, нервен, Аделина подразбираше за това от начина, по който той сутрин оставяше къщата. Тогава правеше така, че той да завари някакви специални гозби, които да му повдигнат настроението. И през този ден Аделина се беше мобилизирала, тъй като Монталбано намери готов в хладилника соса от сепии, гъст и тъмен, както му харесваше на него. Имаше ли, или не риган в него? Мириса го дълго, преди да го сложи да се затопли, но този път разследването му беше безрезултатно. Като свърши с яденето, си сложи банския с намерението да направи една кратка разходка по брега на морето. Повървя съвсем малко, но се почувства уморен и усети, че прасците го заболяха.

„Правенето на секс накрак или разхождането по сух пясък води човека до гибел.“

Само веднъж беше „чукал“ изправен и след това не се чувстваше чак толкова смазан, както твърдеше пословицата, но беше вярно, че по пясъка, дори и върху влажния, който е близо до морето, беше изморително да се върви. Погледна часовника и се удиви: какво ти малко! Беше се разхождал цели два часа! Сгромоляса се, сядайки.

* * *

— Комисарю! Комисарю!

Гласът идваше отдалече. Изправи се с усилие. Погледна морето, убеден, че някой го викаше от някаква дървена или надуваема лодка. В морето обаче не се виждаше жива душа чак до линията на хоризонта.

— Комисарю, тук съм! Комисарю!

Обърна се. Беше Торторела, който му махаше с ръце от междуградското шосе, успоредно на плажа в един дълъг участък.

* * *

Докато се миеше и се обличаше бързешком, Торторела му каза, че в полицейския участък се е получило анонимно обаждане.

— Кой го пое? — попита го Монталбано.

Ако беше отговорил Катарела, кой знае какви глупости беше разбрал и предал.

— Не, господине — каза му, усмихвайки се, Торторела, прочел мисълта на началника си. — За момент той отиде до тоалетната и аз го замествах на телефонната централа. Гласът имаше типичния акцент на човек от Палермо, поставяше „и“ на мястото на „р“, но е възможно да го правеше нарочно. Каза, че на Егрека в една зелена кола се намира трупът на някакъв рогоносец.

— Кой отиде натам?

— Фацио и Галуцо, аз дойдох набързо да ви потърся. Не знам дали съм направил добре, може би телефонното обаждане е някаква шега, подигравка.

— Ех, колко ни харесва на нас, сицилианците, да се вземаме на подбив!

* * *

Пристигна на Егрека в пет — часа, наричан от Джедже „смяна на караула“, в който некомерсиалните двойки, тоест тези на любовниците, прелюбодейците и годениците, си тръгваха от мястото, слизаха („Във всеки един смисъл“ — помисли си Монталбано), за да опразнят терена за стадото на Джедже: руси проститутки от Източна Европа, български травестити, нигерийки като абанос, бразилски хомосексуалисти, марокански гейове, курви и така нататък, едно истинско ООН на фалоса, задника и „сливата“. Зелената кола стоеше там с отворен багажник, обградена от три коли на карабинерите. Тази на Фацио беше леко настрана. Слезе, а Галуцо го пресрещна.

— Късно идваме.

С карабинерите си имаха неписано съглашение. Който пристигнеше най-напред на местопрестъплението, викаше „Пръв лъв!“ и поемаше случая. С това се избягваха сблъсъци, полемики, удари с лакти и нацупени физиономии. Дори Фацио изглеждаше навъсен:

— Те дойдоха по-напред.

— Ама какво ви прихваща? Какво сте загубили? Да не ни плащат на бройка умрели, не работим на парче.

Любопитно съвпадение, защото зелената кола се намираше зад същия храст, до който преди година бяха намерили един височайш труп. Случай, който беше заинтригувал доста Монталбано. С лейтенанта от карабинерите, който беше от Бергамо и се казваше Доницети, си стиснаха ръцете.

— Бяхме информирани от едно анонимно телефонно обаждане — каза лейтенантът.

Следователно са искали да бъдат повече от сигурни, че трупът ще бъде намерен. Комисарят разгледа набутания в багажника мъртвец. Изглежда, беше прострелян само веднъж. Куршумът беше влязъл през устата, разбивайки устните и зъбите му, и излязъл през тила, правейки дупка в него, голяма колкото юмрук. Физиономията не му беше позната.

— Казаха ми, че вие познавате собственика на този бордей на открито — осведоми се с известно презрение лейтенантът.

— Да, мой приятел е — каза Монталбано с ясното намерение да му противоречи.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— В дома му, предполагам.

— Няма го.

— Извинете, но защо искате да разберете от мен къде се намира?

— Защото вие, самият вие казахте, че ви е приятел.

— А, така ли? Това означава ли, че вие сте в състояние да знаете точно в този момент къде и какво правят вашите приятели от Бергамо?

От междуградското шосе непрекъснато пристигаха автомобили, навлизаха по черните пътища на Егрека, но виждайки раздвижването на колите на карабинерите, включваха на задна предавка и бързешком поемаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Проститутките от Източна Европа, бразилските хомосексуалисти, нигерийките и цялата останала компания пристигаха на работното си място, но подушваха, че нещо не е наред, и се разбягваха. Тази щеше да е една от много лошите вечери за бизнеса на Джедже.

Лейтенантът се върна близо до зелената кола, а Монталбано му обърна гръб и без да му каже довиждане, се качи в колата си. Каза на Фацио:

— Ти и Галуцо останете тук. Гледайте какво правят и какво ще открият. Аз отивам в полицейското управление.

* * *

Спря пред книжарницата на Саркуто, единствената във Вигата, която отговаряше на табелата си, защото другите две не продаваха книги, а раници, тетрадки, химикалки. Спомни си, че беше довършил романа на Монталбан и нямаше нищо друго за четене.

— Има нова книга за Фалконе и Борсалино! — съобщи му госпожа Саркуто веднага щом го видя да влиза.

Все още не беше разбрала, че Монталбано ненавиждаше да чете книги, в които се говореше за мафия, убийци и жертви на мафията. Той не можеше да разбере защо, не си даваше сметка за това, но не си ги купуваше и дори не четеше написаното от вътрешната страна на кориците им. Взе си една книга на Консоло, който беше спечелил преди време важна литературна награда. Едва направил няколко крачки по тротоара, и томчето се изхлузи от подмишницата му и падна на земята. Монталбано се наведе да го вземе и се качи в колата си.

В полицейския участък Катарела му каза, че няма нищо ново. Монталбано беше маниак да се подпише веднага върху всяка книга, която си купуваше. Тръгна да взима една от химикалките, които стояха върху бюрото му, и погледът му падна върху монетите, дето му ги остави Якомуци. Първата, медна, от 1934 година, от едната й страна стоеше профилът на краля и надпис:

Виктор Емануил Трети, крал на Италия

а от другата пшеничен сноп е надпис Ч 5, пет чентезими. Втората също беше медна, малко по-голяма, от едната й страна — обичайното лице на краля със същия надпис, а от другата пчела, кацнала върху цвете, с буква Ч и числото 10, десет чентезими, от 1936 година. Третата беше от метал, но от лека сплав, от едната й страна — неизменното лице на краля и надписа, а от другата орел с прибрани криле, зад който смътно се забелязваха ликторски фасции. На тази втора страна надписите бяха четири: Л1, което означаваше една лира, Italia, което означаваше Италия, 1942, годината на сеченето й, и XX, тоест година двайсета от фашистката ера. И докато разглеждаше тази последна монета, Монталбано си спомни онова, което видя, докато се навеждаше да вземе книгата, която беше паднала пред книжарницата — витрината на съседния магазин, на която бяха изложени старинни монети.

Изправи се, предупреди Катарела, че излиза и ще се върне най-много след половин час, и тръгна пеша към магазина. Той се казваше „Неща“ и предлагаше различни неща: пустинни рози, марки, свещници, пръстени, брошки, монети, минерали. Влезе, а едно спретнато и симпатично момиче го посрещна с усмивка. Като съжали, че трябва да я разочарова, комисарят обясни, че не е дошъл да пазарува, а да разбере дали в магазина или във Вигата има някой, който да разбира от нумизматика.

— Разбира се, че има — каза момичето, което беше прелестно и продължаваше да се усмихва. — Моят дядо.

— Къде мога да го обезпокоя?

— Изобщо няма да го обезпокоите, напротив, ще бъде доволен. Вътре в стаята е, почакайте да му кажа.

Нямаше време дори да разгледа един револвер без петле от края на деветнайсети век, когато момичето се появи отново.

— Заповядайте.

В стаята зад магазина цареше очарователен безпорядък — беше пълна със стари грамофони с фунии, праисторически шевни машини, канцеларски преси, картини, гравюри, нощни гърнета, лули. Помещението беше като библиотека, върху чиито полици безразборно бяха нахвърляни инкунабули^[1], подвързани с пергамент томове, абажури, чадъри и сгъваеми шапки цилиндри. В средата й имаше писалище, зад което седеше старец, а лампа в стил ар нуво разпръскваше светлина около него. Държеше с пинсета някаква марка и я разучаваше под лупа.

— Какво има? — попита грубо, без дори да повдигне поглед.

Монталбано постави пред него трите монети. Старецът за миг отмести погледа си от марката и ги погледна разсеяно.

— Нямат никаква стойност.

Сред старците, с които се беше запознал по време на разследването относно мъртвите в Кастрираното агне, този се оказа с най-труден характер.

„Би трябвало да ги привикам до един в някой старчески дом — помисли си комисарят, — така ще ми бъде по-лесно да ги разпитвам.“

— Знам, че нямат никаква стойност.

— Ами тогава какво искате да разберете?

— Кога са излезли от обращение?

— Напънете се малко.

— Когато е провъзгласена републиката? — опита се колебливо да налучка Монталбано.

Чувстваше се като студент, който не се е подготвил за изпита си. Старецът се засмя, а смехът му наподобяваше шума на две празни тенекиени кутии, които се трият помежду си.

— Сгреших ли?

— Сгрешихте, и то много. Тук, при нас, американците направиха десанта през нощта на девети срещу десети юли 1943 година. През октомври същата година тези монети излязоха от обращение. Съюзното командване ги замести с военната лира, хартиената банкнота, която въведе върху окупираните територии. И с оглед на това, че тези пари бяха със стойност от една, пет и десет лири, чентезимите изчезнаха от паричното обращение.

* * *

Фацио и Галуцо се върнаха, когато вече се беше стъмнило, и комисарят им се скара:

— По дяволите! Ама хич не сте си давали зор!

— Ние?! — отговори му Фацио. — Не знаете ли лейтенантът що за птица е? Преди да направи оглед на мъртвия, изчака да дойдат съдебният следовател и доктор Паскуано. А те, да, наистина не си дават никакъв зор!

— И така?

— Става въпрос за мъртвец от днес. Пресен-пресен. Паскуано каза, че между убийството и телефонните обаждания не е минал дори час. В джоба му беше личната карта. Казва се Пиетро Гуло, на четирийсет и две години, със сини очи, руси коси, бяла кожа, роден в Мерфи, жител на Фела, улица „Матеоти“ номер трийсет и две, женен, особени белези няма.

— Защо не започнеш работа в отдел „Гражданско състояние“?

Фацио с достойнство отмина провокацията му и продължи:

— Отидох в Монтелуза и направих справка в архива. Този Гуло не е имал някаква буйна младост, само две кражби и едно сбиване. След това се е очовечил, поне така изглежда. Търгувал е със зърно.

* * *

— Наистина съм ви много задължен, че се съгласихте да ме приемете веднага — каза Монталбано на директора, който беше дошъл да му отвори вратата.

— Ама какво говорите? За мен е удоволствие — покани го да влезе, отведе го в хола, настани го и извика: — Анджелина!

Появи се дребна старица, изпълнена с любопитство към неочакваното посещение, спретната, много поддържана, с очила с дебели стъкла, зад които проблясваха жизнерадостните й и много прозорливи очи.

„Старческият дом“ — каза си наум Монталбано.

— Позволете ми да ви представя Анджелина, съпругата ми.

Монталбано й се поклони с уважение, защото, честно казано, харесваше възрастните жени, които дори и вкъщи държаха на външността си.

— Моля да ми простите, че всявам смут, когато вече е време за вечеря.

— Ама какъв смут! Напротив, комисарю, имате ли някакви ангажименти?

— Никакви.

— Защо не останете да вечеряте с нас? Менюто ни е като за възрастни хора, които не трябва да преяждат: листа от тиквички и скална барбуна със зехтин и лимон.

— Вие ме каните на сватбена трапеза.

Госпожата остана щастлива.

— Казвайте — подкани го директорът Бурджо.

— Успях да определя периода, в който е извършено двойното престъпление в Кастрираното агне.

— Така ли. И кога е станало?

— Със сигурност между началото на 1943-та и октомври същата година.

— Как стигнахте до този извод?

— Много просто. Теракотеното куче, както ни каза счетоводителят Буруано, е продадено след Коледата на 1942 година, следователно се предполага, че е станало, след като е минало Богоявление на 1943-та. Откритите в гаванката монети са излезли от обращение през октомври същата година — направи пауза. — И това означава само едно нещо — добави комисарят, но не каза нещото. Изчака търпеливо Бурджо да се съсредоточи, да се изправи, да направи няколко крачки из стаята и да заговори:

— Разбрах, комисарю. Искате да кажете, че в този период пещерата в Кастрираното агне е била собственост на Ридзитано.

— Точно така. Още оттогава вие ми съобщихте, че пещерата е била затворена от канарата, защото семейство Ридзитано са държали в нея стока, за да я продават на черния пазар. Те на всяка цена е трябвало да знаят за съществуването на другата пещера, онази, в която са били положени мъртвите.

Директорът го погледна неуверено.

— Защо казвате „положени“?

— Защото са били убити на друго място, това се знае със сигурност.

— Какъв е бил смисълът? Защо са ги сложили там, подредени един до друг, все едно са заспали, със стомната, гаванката с парите и кучето?

— И аз се питам. Може би единственият човек, който може да ни каже нещо, е Лило Ридзитано, вашият приятел.

Влезе госпожа Анджелина.

— Готово е.

Листата и филизите от сицилианска тиквичка, онази дългата, гладката, бялата, току-що започнала да позеленява, бяха сварени перфектно и станали толкова меки и приятни, че Монталбано направо усети как се топят в устата му. След всяка хапка чувстваше, че стомахът му се прочиства и става огледален, както беше видял да го правят определени факири по телевизията.

— Как ги намирате? — попита го госпожа Анджелина.

— Грациозни — каза Монталбано и при демонстрираната изненада от страна на двамата старци се изчерви и им обясни: — Простете ми, често пъти използвам неподходящи прилагателни.

Сварените скални барбуни, подправени със зехтин, лимон и магданоз, бяха също толкова леки, както листата и филизите от тиквички. Едва когато дойде ред на плодовете, директорът подхвана въпроса, който му беше подсказал Монталбано, но не и преди да свърши да говори за проблемите в училищата, за реформата, която министърът от новото правителство беше решил да проведе, премахвайки, между другото, лицеите^[2].

— В Русия — каза директорът — в епохата на царете е имало лицеи, може би на руски са се казвали по друг начин. У нас Джентиле ги нарече лицеи, когато направи своята реформа, която идеалистично поставяше над всичко хуманитарните науки. Добре де, но комунистите на Ленин, комунисти, каквито са били те, не са имали смелостта да премахнат лицеите. Само един новобогаташ, парвеню, полуграмотен, посредствен и без никакъв мироглед — като този министър, може да измисли подобно нещо. Как се казва, Гуастела?

— Не, Вастела — каза госпожа Анджелина.

Вероятно и това не беше името му, но комисарят се отказа да го уточнява.

— С Лило бяхме другари във всичко, но не и в училище, защото той беше по-напред от мен. Когато аз бях трета година в лицея, той току-що се беше дипломирал в университета. В нощта на десанта къщата на Лило, която се намираше в полите на планината Овена, беше разрушена. Доколкото успях да разбера, след като преминала офанзивата, в същата тази нощ Лило, който е бил сам във вилата, бил тежко ранен. Някакъв селянин видял, че докато италианските военни го качвали в един камион, губи много кръв. Това е последното нещо, което научих за Лило. Оттогава повече нямам новини от него, въпреки че много пъти съм го издирвал!

— Възможно ли е да няма нито един оцелял от това семейство?

— Не знам.

Директорът забеляза, че съпругата му, блуждаеща, с полузатворени очи, се беше вглъбила в някаква своя мисъл.

— Анджелина! — каза той.

Възрастната дама се стресна и се усмихна на Монталбано.

— Трябва да ми простите. Съпругът ми винаги казва, че съм фантастична жена, но това не е похвала, а означава, че от време на време политам върху крилете на фантазията.