Андреа Камилери
Теракотеното куче (2) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

2

Монталбано полека се обърна, сякаш искаше да уравновеси мълчаливата си и внезапна ярост, че се остави да бъде хванат изневиделица в гръб, като някакъв новак. Колкото и да беше нащрек, не беше успял да чуе дори минимален шум.

„Едно на нула за теб, рогоносецо!“ — помисли си той.

Въпреки че никога не го беше виждал на живо, веднага го разпозна. В сравнение със снимките от полицейските досиета отпреди няколко години Тано си беше пуснал брада и мустаци, но очите му бяха все същите, лишени от каквато и да е изразност, като на „статуя“, както правилно му беше казал Джедже.

Тано Гърка се поклони леко и в жеста му липсваше дори далечен намек за насмешка или подигравка. Машинално Монталбано отвърна на половинчатия му поклон. Тано наклони главата си назад и се засмя.

— Приличаме на двама японци, от онези воини с мечовете и бронята. Как се казват?

— Самураи.

Тано протегна ръце, сякаш искаше да прегърне мъжа, който стоеше пред него.

— За мен е удоволствие да се запозная лично с известния комисар Монталбано.

Монталбано реши да отклони любезностите и да го атакува веднага, за да канализира срещата им в правилната посока.

— Не знам какво удоволствие може да изпитвате от запознанството си с мен.

— Междувременно едно от удоволствията вече ме карате да го изпитвам.

— Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Малко ли ви се вижда това, че ми говорите на „вие“? Нито едно, ама как не се намери нито едно ченге, а аз съм се срещал с много от тях, което да ми е говорило на „вие“.

— Надявам се, си давате сметка, че аз представлявам закона, докато вие сте опасен човек, извършил няколко убийства, който се укрива от правосъдието? И се намираме лице в лице.

— Аз съм невъоръжен. А вие?

— Може би и аз.

Тано отново отметна главата си назад и се захили с пълно гърло.

— Никога не съм грешал по отношение на хората, никога!

— Въоръжен или не, въпреки всичко трябва да ви арестувам.

— Аз затова съм тук, комисарю, за да ме арестувате. Точно затова исках да се видим.

Нямаше съмнение, че беше искрен, но точно тази открита честност накара Монталбано да заеме отбранителна позиция, защото не разбираше Тано накъде бие.

— Можеше да дойдете в полицейския участък и да се предадете. Тук или във Вигата, все същото е.

— Е, не е същото, комисарю, не е същото, ще бъда учуден, ако вие, който знаете да пишете и четете, не знаете, че думите не са еднакви. Искам да направя така, че да ме арестуват, а не да се предам. Вземете си дрехата, за да поговорим вътре, аз междувременно ще отворя вратата.

Монталбано откачи сакото си от маслиновия клон, метна го на рамото си и влезе в къщата, следвайки Тано. Вътре беше тъмно като в рог и Гърка запали газена лампа. Направи знак на комисаря да се настани в едно от двете кресла, които бяха разположени до малка маса. В стаята имаше походно легло само с матрак върху него, без възглавница или чаршаф, малък шкаф със стъклени вратички, в който бяха наредени бутилки, чаши, сухари, чинии, пакети с макарони, бурканчета със салца, консерви. Не липсваше печката на дърва, върху която се мъдреха глинени гърнета и тенджери. Паянтово дървено стълбище водеше към горния етаж. Погледът на комисаря обаче се спря върху едно животно, доста по-опасно от гущера, който „спеше“ в жабката на колата му, то беше истинска отровна змия — картечния пистолет, който „спеше“ прав, подпрян до стената при походното легло.

— Имам хубаво вино — каза като истински домакин Тано.

— Да, благодаря — каза Монталбано.

Между студа, дългата нощ, напрежението и килото и нещо сладки с греяно вино, които беше излапал, наистина усещаше, че има нужда от вино.

Гърка наля и вдигна чашата си:

— Наздраве.

Комисарят вдигна своята и отвърна на наздравицата му.

— За ваше здраве.

Трябваше да внимава с виното, защото влизаше като еликсир и оставяше усещането за комфорт и топлина.

— Наистина е хубаво — поздрави го Монталбано.

— Още една?

Комисарят, за да не изпадне в изкушение, отдалечи с рязък жест чашата си.

— Ще говорим ли?

— Ще говорим. И така, аз ви казах, че съм решил да бъда арестуван…

— Защо?

Въпросът на Монталбано, който прозвуча като пистолетен изстрел, остави другия без думи. Но само за миг и после се съвзе.

— Имам нужда от лечение, болен съм.

— Ако ми позволите, тъй като вие мислите, че ме познавате добре, вероятно знаете, че съм човек, който не позволява да го вземат за мезе.

— Убеден съм в това.

— Тогава защо не проявите уважение към мен и не спрете да ми разказвате небивалици?

— Вие не ми вярвате, че съм болен?

— Вярвам, но небивалицата, в която се опитвате да ме накарате да повярвам, е, че за да бъдете лекуван, трябва да ви арестуват. Ако желаете, ще ви го обясня по-добре. Лежали сте в клиниката „Мадоната от Лурд“ в Палермо цял месец, а след това три месеца в клиниката „Джетсемани“ в Трапани, където професор Америко Гуарнера вероятно ви е оперирал. Ако искате, още днес, въпреки че нещата стоят по малко по-различен начин отпреди няколко години, може да намерите болница, готова да си затвори очите и да не сигнализира в полицията за вашия престой в нея. Следователно мотивът за желанието ви да бъдете арестуван не е свързан с болестта ви.

— А ако ви кажа, че времената се променят и колелото все по-бързо се върти?

— Това ми звучи по-убедително.

— Вижте, баща ми, който е покойник, беше мъж на честта във времената, в които думата „чест“ имаше стойност. Той ми обясняваше, когато бях дете, че каручката, в която пътуват хората на честта, има нужда от много смазка, за да се задвижат колелата й и да ги накара да се завъртят по-чевръсто. После, след поколението на баща ми, когато аз трябваше да се кача в каручката, някой от нашите каза: „Ама защо трябва да продължаваме да просим смазката, която ни е нужна, от политиците, кметовете, от онези, които имат банки и всичко останало? Нека си произведем ние смазката, която ни трябва!“. Добре! Браво! Всички съгласни. Разбира се, винаги имаше някой, който открадваше коня на другаря си или спъваше съдружника си да поеме по определен път, или започваше да стреля напосоки по каручката, коня и конника от някоя друга клика… Всичките тези неща обаче можеше да се уредят помежду ни. Каручките се умножаваха, имаше и повече пътища, по които да се движат. В един определен момент някакъв голям инженер го осени велика мисъл, запита се защо да продължаваме да се движим с каручката. Обясни, че сме твърде бавни и ни прецакват заради скоростта. Целият свят сега се движи с коли, не може да се спре прогресът! Добре! Браво! И всички се спуснаха да сменят каручката с автомобил и да вземат книжки. Някои обаче не успяха да издържат изпита в автошколата и си тръгнаха или ги накараха да излязат навън. Нямаше дори време да се свикне с новата кола и по-малките от нас, които се возеха в автомобили, откакто се бяха родили, и бяха учили право и икономика в Щатите или в Германия, ни дадоха да разберем, че нашите коли са твърде бавни и в днешно време е нужно да подкараш спортна кола, ферари, мазерати, снабдена с радиотелефон и факс, и да сме в състояние да потегляме като ракети. Тези младежи са модерни, говорят с апарати, а не с хора, дори не те познават, не знаят кой си бил, а ако го знаят, не им пука изобщо, дори те самите не се познават помежду си, защото си говорят през компютъра. Накратко, тези момченца не се съобразяват с никого, веднага щом те видят, че си в затруднение заради бавната кола, те избутват от пътя, без много да му мислят. И ти се озоваваш в канавката със счупен врат.

— Вие не можете ли да управлявате ферари?

— Точно. Затова, преди да умра в някоя канавка, е по-добре да се оттегля.

— Вие обаче не ми изглеждате от хората, които се оттеглят по собствено желание.

— По собствено желание е, комисарю, уверявам ви, че е по собствено желание. Разбира се, има начини и начини да убедиш един човек да постъпи свободно по собствено желание. Веднъж един мой приятел, който четеше много и беше образован, ми разказа история, която ще ви препредам дословно. Беше я прочел в някаква немска книга. Имало един мъж, който казал на приятеля си: „Да се хванем ли на бас, че котката ми яде от най-лютата горчица, толкова е люта, че ти прави дупка в корема?“. „Котките не харесват горчица“ — казал приятелят му. „Аз обаче давам на моята котка от нея“ — продължил мъжът. „Как й даваш да я яде, с бой или с удар с тояга?“ — попитал го приятелят му. „Не, господине, без насилие, яде си я доброволно, по собствено желание“ — отговорил човекът. Сключили баса и мъжът гребнал с една голяма лъжица от горчицата, от тази, която само докато я погледне човек, усеща как устата му започва да пламти, гушнал котката и бам! — набутал горчицата в дупето й. Горкото животно, като усетило как му пари задникът, започнало да си го ближе. Лиже, та лиже, доброволно изяло всичката горчица. Това е всичко, уважаеми.

— Много добре разбрах. Сега да започнем разговора отначало.

— Казвах, че аз ще се оставя да ме арестуват, но се нуждая от малко театър, за да спася реномето си.

— Не ви разбирам.

— Сега ще ви обясня по-добре.

* * *

Обясни му обстоятелствено, като от време на време отпиваше от чашата с виното. Най-накрая Монталбано се остави да бъде убеден от доводите на другия. Но можеше ли да се вярва на Тано? Това беше истински проблем. В младежките си години на Монталбано му харесваше да играе карти, след това, за късмет, му мина желанието: усещаше обаче, че другият не играе с белязани карти и го прави без никакви трикове. Трябваше насила да се довери на това свое усещане, надявайки се да не сгреши. Старателно и педантично планираха детайлите за ареста, за да избегнат нещата да тръгнат наопаки. Когато приключиха с разговора, слънцето вече се беше вдигнало нависоко. Преди да излезе от къщурката и да даде начало на буфонадата, комисарят дълго гледа Тано в очите.

— Кажете ми истината.

— На вашите заповеди, комисар Монталбано.

— Защо избрахте точно мен?

— Защото вие, демонстрирахте го и сега, сте човек, който разбира нещата.

* * *

Докато слизаше презглава по коларския път сред лозята, Монталбано си спомни, че дежурен в полицейския участък трябваше да е Агатино Катарела, и затова телефонният разговор, който се гласеше да проведе с него, щеше да се окаже най-малкото труден, може би и основа за злополучни и опасни двусмислици. Този Катарела не беше с всичкия си. Бавно проумяваше, бавно реагираше, бяха го взели в полицията, разбира се, защото е далечен роднина на бившия всемогъщ народен представител Кузумано, който след едно лято, прекарано на хлад в затвора „Учардоне“[1], беше съумял да завърже пак връзки с новите властимащи. И да си спечели пак голямо парче от онази торта, която чудодейно от време на време се подновяваше, достатъчно беше само да се промени някой захаросан плод по нея или да се сложат нови свещички на мястото на вече изгорелите. Нещата с Катарела се оплитаха още повече, ако го обземеше вдъхновението, което често му се случваше, да започне да говори на език, който той наричаше „талиански“.

Един ден му се представи с подобаващо изражение:

— Комисерийо, вие случайно бихте ли ми назовали името на някой от онези медици, които са специалисти?

— Специалисти по какво, Катарѐ?

— По срамни болести.

Монталбано зяпна от учудване.

— Ти? Срамна болест? И кога си я хванал?

— Спомням си, че ме приклещи още когато бях малък, не съм бил на повече от шест-седем години.

— Що за щуротии ми разказваш, Катарѐ? Сигурен ли си, че се отнася за срамна болест?

— Повече от сигурен съм, комисерийо. Идва и си отива като срама. Срамна е.

* * *

В колата, движейки се в посока телефонната кабина, която би трябвало да се намира към кръстопътя за Торесанта (би трябвало, при положение че не е отрязана и отмъкната слушалката, не е откраднат целият апарат или самата кабина не е изчезнала), Монталбано реши да не се обажда дори на своя заместник Мими Ауджело, защото той беше от хората, които нищо не можеше да ги спре, и най-напред щеше да го съобщи на журналистите, правейки се след това на учуден от тяхното присъствие. Не му оставаха други, освен Фацио и Торторела, двамата сержанти, или както, по дяволите, сега ги наричаха. Избра Фацио, тъй като преди време бяха стреляли в корема на Торторела — той все още не се беше съвзел и от време на време раната го наболяваше.

Като по чудо кабината все още съществуваше и телефонът работеше, а Фацио отговори още преди да свърши второто позвъняване.

— Фацио, на крак ли си вече в този час?

— Да, да, комисарю. Преди половин минута ми се обади Катарела.

— Какво искаше?

— Не разбрах много, защото беше на вълна „талиански“. Но горе-долу схванах, че тази нощ са обрали супермаркета на Кармело Инграсия, онзи големия, който е малко извън селището. Отишли са поне с тир или с голям камион.

— Не е ли имало нощен пазач?

— Имало е, но не могат да го намерят.

— Ти натам ли отиваше?

— Да, господине.

— Недей. Обади се веднага на Торторела, кажи му да съобщи на Ауджело. Да отидат те двамата. Обясни му, че ти не можеш, измисли някаква гламавщина, че си паднал от люлката и си си ударил главата. Всъщност не. Съобщи му, че карабинерите са дошли да те арестуват. По-добре е да му телефонираш и да му кажеш тях да ги уведоми, така или иначе, случилото се не е нещо особено, някакъв глупав обир, а пък и те ще останат доволни, защото сме им се обадили за сътрудничество. Сега ме чуй: след като се свържеш с Торторела, Ауджело и карабинерите, се обади на Гало[2], Галуцо[3], о, света Богородице, имам чувството, че се намирам в кокошарник, и Джермана и елате където ви кажа. Всички се въоръжете с картечници.

— Мамка му!

— Да, господине, мамка му. Отнася се за голяма работа, която трябва да се свърши предпазливо, а от устата на никого от вас не трябва да излезе дори половин дума, най-вече от тази на Галуцо пред неговия зет журналиста. Предупреди и онзи дръвник Гало да не започне да кара като на пистата в Индианаполис. Никакви сирени, никакви въртящи се лампи. Когато има резки движения или водата се размърда, рибата бяга. А сега ме слушай внимателно, защото ще ти обясня къде трябва да дойдете.

* * *

По-малко от половин час след обаждането пристигнаха мълчаливи и изглеждаха като обикновен патрул. Слязоха от колата и се насочиха към Монталбано, който им направи знак да го последват. Събраха се зад една полуразрушена къща, така от междуградското шосе не можеха да ги видят.

— В колата има един картечен пистолет и за вас — каза Фацио.

— Заври си го в задника. Чуйте ме! Ако си изиграем добре картите, е възможно да си заведем у дома Тано Гърка.

Монталбано долови как дъхът на хората му за миг спря.

— Тано Гърка по тия места? — удиви се Фацио, който се съвзе пръв.

— Видях го добре, той е, пуснал си е брада и мустаци, но въпреки това се вижда, че е той.

— А вие как сте го срещнали?

— Фацио, не ми досаждай, ще ти обясня всичко по-късно. Тано е в една къщурка на върха на този хълм, която не се вижда оттук. Около нея има сарацински маслинови дървета. Постройката има две стаи, една горе и една долу. Отпред има врата и прозорец и още един прозорец има в горната стая, но гледа към задния двор. Ясен ли съм? Всичко ли разбрахте? Тано няма друг изход освен този отпред. Или да скочи през прозореца на стаята от горния етаж, но е възможно да си счупи крак. Ще направим така: Фацио и Гало ще отидат отзад, а аз, Джермана и Галуцо ще съборим вратата и ще влезем.

Фацио се колебаеше.

— Какво има? Не си ли съгласен?

— Не е ли по-добре да обградим къщата и да му кажем да се предаде? Ние сме петима срещу един, няма да успее да избяга.

— Сигурен ли си, че Тано е сам вътре в къщата?

Фацио замлъкна.

— Слушайте ме — каза Монталбано, слагайки край на краткия им военен съвет, — по-добре е да оставим намирането на великденското яйце за него да се окаже изненада.

Бележки

[1] Името на затвора произлиза от сицилианската дума u ciarduni, която означава магарешки бодил. Сицилианците го наричат див ангинар и той присъства в кухнята им. В миналото това хранително растение се е отглеждало на терена, върху който след това е построена сградата на затвора. — Б.пр.

[2] Гало на италиански език означава „петел“. — Б.пр.

[3] Галуцо на италиански език означава „петле“. — Б.пр.