Андреа Камилери
Теракотеното куче (10) (Комисарят Монталбано упорства)

10

Спря се нерешително пред гостилницата „Свети Калоджеро“, разбира се, защото беше време за ядене, а и гладът му напомняше за себе си, но пък, от друга страна, идеята, която го беше осенила, виждайки репортажа, и която трябваше да се провери, го караше да продължи към Кастрираното агне. Но ароматът на пържен барбун, който се носеше от кръчмата, победи дуела. Изяде един специален ордьовър от морски дарове, след това поиска да му донесат два лаврака, които бяха толкова пресни, че изглеждаха сякаш още плуват във водата.

— Комисарю, вие днес ядете без желание.

— Вярно е, но ме измъчват мисли.

— Мислите трябва да се забравят пред прелестите, които Господ ни дава с тези лавраци — каза тържествено Калоджеро, отдалечавайки се.

Мина през полицейското управление, за да види дали има нещо ново.

— Много пъти се обажда господин Якомуци — съобщи му Джермана.

— Кажи му, ако се обади отново, че по-късно ще го потърся аз. Имаме ли някое силно електрическо фенерче?

Когато по междуградския път стигна до околностите на Кастрираното агне, остави колата си и продължи пеша. Денят беше хубав, а лекият ветрец освежаваше и повдигаше настроението на Монталбано. Теренът около зъбера сега беше набразден от колите на любопитните, минали през него. Канарата, която служеше за врата, беше отместена на разстояние от няколко метра и входът към пещерата беше открит. Точно докато влизаше, се спря и наостри слух. От вътрешността се носеше глух шум, който от време на време беше прекъсван от сподавени стенания. Изплаши се. По дяволите, нима вътре имаше някой, когото изтезаваха? Нямаше време да изтича до колата, за да вземе пистолета. Скочи вътре, като междувременно включи силното електрическо фенерче.

— Не мърдайте! Полиция!

Двамата, които бяха в пещерата, замръзнаха по местата си, но по-вцепененият от тях се оказа Монталбано. Вътре имаше двама голи, които правеха любов. Тя с изпънати ръце, опрени в стената, а той прилепнал към нея отзад. Под светлината на прожектора изглеждаха като много красиви статуи. Комисарят усети, че пламва от срам, и недодялано, докато се оттегляше, след като загаси фенерчето, измърмори:

— Извинете ме… обърках се… продължавайте си спокойно.

Излязоха навън след по-малко от минута, колко му беше да си облекат тениските и дънките. Монталбано искрено съжаляваше, че ги е прекъснал. Тези младежи по свой собствен начин освещаваха отново пещерата, сега, когато вече не беше склад на смъртта. Момчето мина пред него с наведена глава и ръце в джобовете, докато тя за миг го погледна със закачлив блясък в очите и лека усмивка.

На комисаря му беше нужно да направи само едно просто и повърхностно разузнаване, за да се убеди, че онова, което беше забелязал на записа, отговаря на това, което виждаше в действителност. Докато страничните стени бяха относително гладки и плътни, най-ниската част на задната стена, тоест тази, която беше противоположна на входа, се набиваше на очи със своите грапавини, издатини, вдлъбнатини и на пръв поглед изглеждаше недобре издялана. Но не се отнасяше за работа с длето, а за камъни, наредени както един над друг, така и един до друг. След това времето се беше погрижило да ги слепи един е друг, да ги циментира, замаскира с прах, пръст, водни пръски и селитра до такава степен, че да превърне грубия зид в почти естествена стена. Продължи внимателно да оглежда, да обследва сантиметър по сантиметър и накрая нямаше вече никакви съмнения: в дъното на пещерата, изглежда, имаше отвор, поне метър на метър, който беше прикрит, но, разбира се, не през последните години.

* * *

— Якомуци? Монталбано съм. Имам належаща нужда ти…

— Може ли да знам къде си се покрил? Загубих цяла сутрин да те търся!

— Хъм, сега съм тук.

— Намерих парче картон, от този за кутиите, всъщност за големите кашони за експедиция.

— Тайна за тайна — аз веднъж намерих едно червено копче.

— Ама че си лайнар! Спирам да говоря.

— Е, стига де, хубавият глезльо на татко, не се обиждай!

— Върху това парче картон има някакви отпечатани букви. Намерих го под пода, който беше в пещерата, вероятно се е бил напъхал във фугата между две дъски.

— Каква е думата, която каза?

— Под?

— Не, тази след нея.

— Фуга?

— Тази. Господи, колко си образован и как добре говориш! А друго не намерихте ли в това нещо, което ти го каза?

— Да. Ръждясали пирони, също и едно копче, но черно, едно моливче и късове хартия, но, виж, от влагата се бяха превърнали в каша. Това парче картон все още е в добро състояние, защото очевидно се е озовало там преди няколко дни.

— Прати ми го. Слушай, имате ли сонар и някой, който да знае да го използва?

— Да, преди седмица го дадохме да го използва Мизилмези, за да търси трима мъртви, които после открихме.

— Можеш ли да ми го пратиш тук, във Вигата, към пет часа?

— Луд ли си? Сега е четири и половина! Ще стане след два часа. Ще дойда и аз, за да ти донеса и картона. Ама за какво ти е?

— За да ти го напъхам в задника.

* * *

— Оттатък е директорът Бурджо. Пита дали може да го приемете, трябва да ви каже нещо, няма да отнеме повече от пет минути.

— Покани го да влезе.

Директорът Бурджо беше излязъл в пенсия преди десетина години, но всички в градчето продължаваха да се обръщат към него така, защото повече от трийсет години беше директор на търговската гимназия във Вигата. С Монталбано се познаваха добре. Бившият директор беше високоерудиран човек, здраво вкопчил се в живота въпреки възрастта си, и комисарят няколко пъти беше споделял успокояващите си разходки по кея с него. Посрещна го.

— За мен е удоволствие да ви видя! Заповядайте!

— Тъй като минавах оттук, ми хрумна да попитам за вас. Ако не ви бях намерил в полицейското управление, щях да ви се обадя по телефона.

— Слушам ви.

— Бих искал да ви кажа някои неща за пещерата, в която сте намерили оръжията. Не знам дали ще са ви интересни, но…

— Шегувате ли се? Разкажете ми всичко, което знаете.

— С предварителното условие обаче, че ще изразя мнението си на базата на онова, което съм чул по местните телевизии и съм прочел във вестниците. Възможно е в действителност нещата да не стоят по този начин. При всички случаи обаче някой каза, че канарата, която е покривала входа, била приспособена за врата от мафиотите или от онзи, който е търгувал с оръжието. Това не е вярно. Въпросното приспособление, ако може така да се каже, го направи дядото на Лило Ридзитано, един мой много скъп приятел.

— В кои години, знаете ли?

— Разбира се, че знам. Към четирийсет и първа, когато олиото, брашното и пшеницата започнаха да не достигат заради войната. По това време всичките земи около планината Овена и Кастрираното агне принадлежаха на Джакомо Ридзитано, дядото на Лило, който беше направил пари в Америка по недотам законен начин, поне така се говореше в градчето. На Джакомо Ридзитано му идва идеята да затвори пещерата с тази приспособена за врата канара. Вътре в дупката имаше от пиле мляко, а той въртеше черна борса с помощта на своя син Пиетро, бащата на Лило. Те бяха безскрупулни мъже, замесени и в други истории, изглежда, дори оцапани с кръв, за които тогава почтените хора не говореха. Лило обаче беше различен. Падаше си литератор, пишеше хубави стихотворения и много четеше. Той беше човекът, който ми отвори очите за „Твоите земи“ от Павезе и „Разговор в Сицилия“ от Виторини… Ходех да го навестя — обикновено когато родителите му ги нямаше, в една виличка в полите на планината Овена, откъм страната, която гледа към морето.

— Била е съборена, за да се направи тунелът ли?

— Да. Или по-точно казано, виличката буквално беше направена на пух и прах по време на бомбардировките, които предхождаха десанта на съюзническите войски през четирийсет и трета, а багерите, които копаеха тунела, изличиха руините и основите й.

— Мога ли да открия този ваш приятел?

— Не знам дори жив ли е, мъртъв ли е, нито къде е живял. Казвам го така, защото трябва да имате предвид, че Лило беше или е с четири години по-възрастен от мен.

— Слушайте, господин директор, вие били ли сте някога в тази пещера?

— Не. Само веднъж помолих Лило да отидем в нея, но той ми отказа. Беше получил категорични нареждания от дядо си и баща си. Той наистина се страхуваше от тях, беше прекалено дори, че ми е разказал за тайната на пещерата.

* * *

Полицай Баласоне, въпреки фамилното си име, което беше типично за Пиемонт, говореше на милански диалект и физиономията му беше изнурена като в Деня на мъртвите, втори ноември.

„Денят на мъртвите е, бъдете весели!“ — помисли си Монталбано, като го видя, и в паметта му изплува заглавието на малка поема от Делио Теса^[1].

След около половин час мотаене с апарата в дъното на пещерата Баласоне махна слушалките от ушите си и погледна комисаря с възможно най-опечаленото си изражение:

„Сбърках — помисли си Монталбано — и сега здравата ще се изложа пред Якомуци.“

Онзи Якомуци, който десет минути след като престоя в пещерата, си призна, че страда от клаустрофобия и излезе навън.

„Може би защото сега няма телевизионни камери, които да те заснемат“ — помисли си злорадо Монталбано.

— И така? — реши се да попита комисарят, за да получи потвърждението за провала си.

— Зад стената има нещо — каза, просъсквайки, Баласоне, който освен меланхоличен, беше и несловоохотлив.

— Би ли ми казал, ако обичаш и не те затруднявам много, какво има оттатък стената? — попита го Монталбано, превръщайки се в опасно любезен.

— On sit voeuij.

— Би ли бил така любезен да ми говориш на италиански?

Привидно, а и заради тона, който използваше, изглеждаше като благородник от кралския двор от осемнайсети век, но Балдасаре не знаеше, че ако продължеше по този начин, щеше да получи юмрук, който да разкървави носа му. За свой късмет, той го послуша.

— Има някаква кухина — каза той — и е също толкова голяма, колкото тази пещера тук.

Комисарят почувства облекчение, защото не беше сгрешил. В този момент влезе Якомуци:

— Намерихте ли нещо?

Баласоне стана словоохотлив със своя началник и Монталбано го погледна накриво.

— Да, господине. До тази трябва да има и друга пещера. Също като това, което видях по телевизията. Показваха ескимоска къща, как се казваше, ах, да, иглу, и точно до него имаше друго. Двете иглута бяха свързани помежду си с нещо подобно на съединителна тръба, тоест малък и нисък коридор. Тук ситуацията е същата.

— Поне на пръв поглед изглежда, че преградата на коридорчето между двете пещери трябва да датира отпреди много години — каза Якомуци.

— Да, господине — отвърна все по-измъчено Баласоне. — Ако случайно в другата пещера са скрити оръжия, те трябва да са поне от времето на Втората световна война.

* * *

Първото нещо, което Монталбано забеляза за парчето картон, сложено от криминолозите, както е редно, в прозрачно найлоново пликче, е, че имаше формата на остров Сицилия. В средата му се виждаха черни печатни букви: „АТО-КАТ“.

— Фацио!

— На вашите заповеди!

— Отиди да вземеш отново от фирма „Винти“ джипа, а също лопати, кирки и мотики. Утре аз, ти, Джермана и Галуцо ще се върнем при Кастрираното агне.

— Ама на вас май ви стана навик! — не можа да се въздържи Фацио.

* * *

Чувстваше се уморен. В хладилника намери сварени октоподчета и парче добре узрял кашкавал. Разположи се на верандата. Когато приключи с храненето, отиде да се порови из фризера. В него имаше скрежина от лимони, която домашната помощница приготвяше по формулата едно към две към четири: чаша лимонов сок, две чаши захар и четири чаши вода. Направо да го изпиеш на един дъх. Реши след това да се опъне в леглото и да довърши романа на Монталбан. Не успя да прочете дори една глава от него, защото, колкото и да му беше интересен, сънят го надви. Събуди се внезапно след по-малко от два часа, погледна часовника и видя, че беше едва единайсет вечерта. Докато оставяше будилника върху нощното шкафче, погледът му падна върху парчето картон, което беше оставил близо до себе си. Взе го и отиде в банята. Седнал на тоалетната чиния под неоновата светлина на лампата, продължи да го гледа. Внезапно го осени една идея. Стори му се, че за миг силата на светлината в банята постепенно се увеличи до такава степен, че избухна като проблясък на светкавица.

„Как е възможно идеите да ми идват само като съм в тоалетната? — погледна няколко пъти парчето картон. — Ще умувам утре сутрин на свежа глава.“

Но не беше така. След четвърт час, който прекара в леглото, като се обръщаше ту на едната, ту на другата страна, стана и започна да търси в тефтерчето телефонния номер на капитан Алиота от Финансовата полиция в Монтелуза, който му беше приятел.

— Извини ме за късния час, но наистина имам нужда от една спешна информация. Правили ли сте някога проверка на супермаркета на някой си Инграсия от Вигата?

— Името му нищо не ми говори. А щом не си го спомням, това ще рече, че проверка е правена, но след нея не е изскочило нищо неправомерно.

— Благодаря.

— Почакай. С тези ревизии се занимава старшина Лагана. Ако искаш, ще му кажа да ти се обади вкъщи. Вкъщи си, нали?

— Да.

— Дай ми десет минути.

Само отиде до кухнята, за да изпие чаша леденостудена вода, и телефонът му звънна.

— Лагана се обажда. Капитанът ми каза. Да, последната проверка на този супермаркет е отпреди два месеца, но всичко беше редовно.

— Проверката по ваша инициатива ли я правихте?

— Беше рутинна. Заварихме всичко в ред. Уверявам ви, че рядко се натъкваме на търговец, чиито документи да са така изрядни. Дори и да искахме да го глобим за нещо, нямаше никакъв повод за това.

— Всичко ли проверихте? Счетоводните книги, фактурите, разписките…

— Извинете, комисарю, ама вие как мислите, че се правят проверките? — попита го старшината, като гласът му леко охладня.

— За бога, не исках да го поставя под съмнение… Целта на питането ми беше друга. Аз не познавам някои механизми и затова моля за вашата помощ. Тези супермаркети как се снабдяват?

— От търговци на едро. Пет, десет или според нуждите си.

— Аха. А вие в състояние ли сте да ми кажете кои са доставчиците на супермаркета на Инграсия?

— Мисля, че да. Май някъде съм си записал.

— Наистина съм ви задължен. Утре сутринта ще ви се обадя в службата.

— Ама аз съм на работа сега! Останете на линия.

Монталбано го чу да си подсвирква.

— Ало, комисарю! Ето ме, търговците на едро, които зареждат Инграсия, са трима от Милано, един от Бергамо, един от Таранто и един от Катания. Запишете си. От Милано…

— Извинете, че ви прекъсвам. Започнете с този от Катания.

— Наименованието на фирмата от Катания е „Пан“, като Питър Пан, но без Питър отпред. Собственик е Салваторе Никозия, жител на…

Не отговаряше.

— Благодаря, това е достатъчно — каза разочаровано Монталбано.

— Почакайте, забравих да ви кажа нещо. Пак там, от Катания, супермаркетът зарежда стоки за домашни потреби от фирма, която се казва „Бранкато“.

„АТО-КАТ“ беше написано на парчето картон. Фирма „Бранкато — Катания“, отговаряше, ама как да не отговаряше! Радостният вик на Монталбано проехтя в ухото на старшината и го уплаши.

— Комисарю, комисарю? О, боже мой, какво става? Добре ли сте, комисарю?