Андреа Камилери
Теракотеното куче (18) (Комисарят Монталбано упорства)

18

Мина една седмица и на мястото на посещенията, прегръдките, обажданията и пожеланията за бързо оздравяване се настаниха самотата и скуката. Беше убедил Ливия да се върне при своята братовчедка в Милано, нямаше смисъл да си пропилява отпуска, а за планираното пътуване до Кайро в момента не беше удачно да се говори. Договориха се с Ливия тя да се върне в Сицилия веднага щом Монталбано излезе от болницата; едва тогава щеше да може да прецени как и къде да прекара двете седмици отпуск, които все още му оставаха.

Постепенно шумът около комисаря и около премеждията, които му се бяха случили, лека-полека започна да се превръща в ехо и след това напълно изчезна. Всеки ден обаче Ауджело или Фацио идваха да му правят компания, но не се задържаха дълго — само колкото да му съобщят новините и докъде са стигнали някои разследвания.

Всяка сутрин, отваряйки очи, Монталбано имаше намерението да размишлява, да разсъждава отвлечено над факта за мъртвите в Кастрираното агне, питаше се кога ли отново щеше да му се удаде възможността да си седи на пълно спокойствие, без тревоги от каквото и да е естество, така че да може да достигне до някаква логическа мисъл, от която да получи озарение? Казваше си, че трябва да се възползва от тази ситуация, и започваше да премисля отново случката, със същия плам на галопиращ кон, но не след дълго преминаваше в лек тръс, след това започваше да ходи, а после нещо като вцепенение бавно-бавно обземаше тялото и мозъка му.

„Трябва да е заради възстановителния период след болестта“ — казваше си той.

Сядаше на фотьойла, вземаше вестник или списание, но по средата на някоя малко по-дълга от другите статия се отегчаваше, очите му започваха да се притварят и потъваше в неспокоен сън.

* * *

„Сержант Фацио ми каза, че днес се връщате вкъщи. Ще бъда близо до вас. Сержантът ми каза също, че трябва да ви готвя леки храни. Аделина.“ Бележката от домашната помощница стоеше на масата в кухнята и Монталбано побърза да провери тя какво разбираше под леки храни: имаше две много пресни парчета риба треска, които трябваше да си подправи със зехтин и лимон. Изключи телефона, искаше на спокойствие да започне да привиква отново с дома си. Беше се насъбрала поща, но той не отвори нито едно писмо, нито пък погледна някоя картичка. Нахрани се и си легна.

Преди да заспи, си зададе въпроса: защо, след като лекарите го бяха уверили, че ще възвърне всичките си сили, чувстваше, че някаква буца се е свила в гърлото му от униние?

* * *

Първите десет минути шофира изпълнен с тревога, беше по-внимателен каква ли щеше да е реакцията на хълбока му, отколкото за пътя. Като установи, че друсането му понасяше добре, натисна газта, премина през Вигата и пое по пътя за Монтелуза. На кръстопътя за Монтаперто зави наляво, измина няколко километра, хвана по коларски път и достигна до неголямо равно място, върху което се издигаше селска къща. Слезе от колата. Мариана, сестрата на Джедже, която му беше учителка в училището, седеше на камъшитен стол до вратата и поправяше някаква кошница. Веднага щом видя комисаря, тръгна срещу него.

— Салво, знаех си, че ще дойдеш да ме видиш.

— Вие сте първият човек, когото посещавам след излизането ми от болницата — каза Монталбано, прегръщайки я.

Мариана започна да плаче — без стонове, само със сълзи, и очите на Монталбано също се овлажниха.

— Вземи си един стол — каза му тя.

Комисарят седна близо до нея, а тя хвана ръката му и я погали.

— Страдал ли е?

— Не. Разбрах още докато продължаваха да стрелят, че Джедже са го убили на място. След това ми потвърдиха. Мисля, че дори не е разбрал какво става.

— Вярно ли е, че ще убиеш този, който затри Джедже?

— Да, госпожо.

— Където и да се намира Джедже, ще остане доволен.

Мариана въздъхна и стисна още по-силно ръката на комисаря.

— Брат ми много държеше на теб.

Заглавието Meu amigo de alma^[1] мина през главата на Монталбано.

— Аз също много го обичах — каза той.

— Спомняш ли си го колко беше немирен?

Немирно, лошо дете, лентяй. Мариана очевидно нямаше предвид последните години на Джедже и проблемите му със закона, а по-далечното време, в което нейният по-малък брат е бил онова неспокойно и хитро дете. Монталбано се засмя.

— Спомняте ли си онзи път, когато пусна книжната бомбичка в големия казан, който някакъв мъж поправяше, и горкият човечец припадна от гърмежа?

— А онзи път, когато изсипа мастилницата в чантата на началната учителка Лонго?

Около два часа говориха за Джедже и за техните деяния, спирайки се винаги на епизоди, които стигаха най-много до юношеството им.

— Стана късно, ще си тръгвам — каза й Монталбано.

— Бих те поканила да останеш да хапнеш с мен, но имам ястия, които може би ще са тежки за теб.

— Какво сте приготвили?

— Охлюви със сос.

Охлюви, тоест от онези малките светлокафяви охлювчета, които, като изпаднеха в летаргия, отделяха слуз, която се втвърдяваше, превръщайки се в бяла коричка, която им служеше да се затвори, направо да се спре достъпът към къщичката им. Първоначалният импулс на Монталбано беше да откаже, отвратен. Докога щеше да бъде преследван от тази фикс идея? След това хладнокръвно реши да приеме поканата като двойно предизвикателство към корема и психиката си. Пред ястието с цвят охра, от което се разнасяше много фин аромат, трябваше да набере смелост, но след като извади първото охлювче с игла и го опита, изведнъж се почувства освободен. Фикс идеята му беше изчезнала, унинието — изгонено, и вече нямаше съмнение, че вероятно и коремът му щеше да се приспособи.

* * *

В полицейското управление щяха да го удушат от прегръдки, а Торторела направо избърса една сълза.

— Аз знам какво означава да се върнеш, след като си бил прострелян!

— Къде е Ауджело?

— Във вашия кабинет — каза Катарела.

Отвори вратата, без да почука, и Мими скочи от стола зад бюрото му, все едно го бяха изненадали, докато краде, и се изчерви.

— Нищо твое не съм пипал. Само че оттук телефонните обаждания…

— Мими, много добре си направил — отряза го Монталбано, сдържайки желанието си да нарита по задника онзи, който беше дръзнал да седне на неговия стол.

— Днес още щях да дойда в дома ти — каза Ауджело.

— Да правиш какво?

— Да организирам защитата.

— На кого.

— Как на кого? Твоята. Не е казано, че онези няма да опитат пак, след като първия път са се провалили.

— Грешиш, нищо повече няма да ми се случи. Защото, виж, Мими, ти си този, който стреля по мен.

В този момент Ауджело стана толкова червен, все едно някой му беше напъхал кабел с високо напрежение в задника, и започна да трепери. След това кръвта му се оттегли не се знае накъде, оставяйки го пребледнял като мъртвец.

— Ама какви неща ти минават през ума? — успя едва-едва да произнесе.

Монталбано прецени, че си е отмъстил достатъчно заради обсебването на бюрото му.

— Спокойно, Мими. Обърках думите. Исках да кажа, че ти си бил този, който е задвижил механизма, заради който ме простреляха.

— Обясни ми го по-добре — каза Ауджело, строполявайки се върху стола, като се забърса с кърпичка около устата и по челото.

— Скъпи мой, ти, без да се консултираш с мен, без да ме попиташ дали съм съгласен, или не, си поставил полицаи около Инграсия. Ама какво си мислеше — че този е толкова тъп, че няма да ги забележи ли? Най-много един ден му е бил достатъчен, за да разбере, че е следен. Помислил си е обаче, съвсем правилно при това, че аз съм издал заповедта. Знаел е, че е извършил поредица от глупости, заради които съм му вдигнал мерника, и тогава, за да се поправи в очите на Бранкато, който е имал намерението да го ликвидира — телефонния разговор между двамата ми го предаде ти, — е наел двамата лайнари, за да ме очистят. На този етап на Бранкато или на някого другиго му е писнало от Инграсия и неговите опасни остроумия. Между другото, да не забравяме и напразното убийство на горкия кавалер Мизурака. Ако ти не беше дал основание на Инграсия, Джедже щеше все още да е жив, а аз нямаше да имам тази рана в хълбока. Това е всичко.

— Ако нещата стоят по този начин, имаш право ти — каза унизеният Мими.

— Стоят така, можеш да заложиш задника си за това.

* * *

Самолетът се приземи много близо до аерогарата и пасажерите нямаше нужда да се качват на автобусчето. Монталбано видя Ливия как слиза от стълбичката и се насочва с наведена глава към входа. Той се скри сред тълпата и започна да я наблюдава — след дълго чакане тя си взе багажа от транспортната лента, сложи го в количката и се запъти към стоянката на такситата. Предната вечер се бяха разбрали по телефона, че тя ще вземе влака от Палермо за Монтелуза, а той щеше само да отиде да я вземе от железопътната гара. Но вече беше решил да я изненада, появявайки се на аерогарата „Пунта Раизи“.

— Сама ли сте? Мога ли да ви закарам?

Ливия, която се беше устремила към първото от редицата таксита, спря внезапно и изкрещя:

— Салво!

Прегърнаха се щастливи.

— Ама ти изглеждаш прекрасно!

— Ти също — каза Монталбано. — Повече от половин час те наблюдавам, от мига, в който започна да слизаш от самолета.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Харесва ми да те наблюдавам, докато си без мен.

Качиха се в колата и Монталбано, вместо да потегли, я прегърна и целуна, сложи ръката си върху бюста й, наведе глава, помилва с бузата си колената и корема й.

— Да се махаме оттук — каза с учестен дъх Ливия, — иначе ще ни задържат за непристойно поведение на публично място.

По пътя за Палермо комисарят й направи едно предложение, което току-що му беше хрумнало:

— Да спрем ли в града? Бих искал да ти покажа „Вучирия“^[2].

— Видях я вече. Гутузо.

— Ама тази картина е отвратителна, вярвай ми. Да си вземем стая в хотел, да се пошляем наоколо, да отидем на Вучирия^[3], ще преспим и утре сутринта ще отпътуваме за Вигата. Така или иначе, нямам какво да правя, мога да се причисля към отбора на туристите.

* * *

Пристигнаха в хотела, но изневериха на намерението си да си вземат само по един душ и да излязат. Не излязоха, а правиха любов и след това заспаха. Събудиха се след няколко часа и отново се любиха. Излязоха от хотела, когато почти се беше свечерило, и отидоха на Вучирия. Ливия се почувства замаяна и объркана от гласовете, подвикванията, крясъците, с които търговците възхваляваха стоките си, говора, противоречията, светкавичните сбивания и толкова ярките цветове, които чак изглеждаха като изкуствени, нарисувани. Ароматът на прясна риба се смесваше с този на мандарини, варена агнешка карантия, поръсена с кашкавал, така наречената mèusa, пържено, а съвкупността от всичко това представляваше едно неповторимо и почти вълшебно сливане. Монталбано се спря пред някакво магазинче за дрехи втора употреба.

— Когато учех в университета, идвах тук, за да ям хляб с mèusa, от която днес черният ми дроб просто би колабирал, а магазин като този нямаше друг по света. Сега продават употребявани дрехи, а тогава всички етажерки бяха празни. Собственикът му дон Чезарино седеше зад тезгяха, също напълно празен, и посрещаше клиенти.

— Щом полиците са били празни… Какви клиенти?

— Не бяха точно празни, бяха, как да ти кажа, пълни с намерения и желания. Този човек продаваше крадени вещи по поръчка. Отиваш при дон Чезарино и му казваш, че ти трябва часовник, такъв и такъв, или пък че се нуждаеш от картина, каква например, морски пейзаж от деветнайсети век, или от пръстен еди-какъв си модел. Той вземаше комисионата, пишеше на къс опаковъчна хартия за макарони — от онази жълтата, грапавата, спазаряваше се за цената и ти казваше кога трябва да минеш отново. В определената дата, без да закъснява дори с един ден, той изваждаше изпод тезгяха поръчаната стока и ти я предаваше. Не приемаше рекламации.

— Извинявай, ама за какво му е трябвало да държи цял магазин? Искам да кажа, че подобен занаят е можел да го върти навсякъде, в някое кафене, на ъгъла на улицата…

— Знаеш ли как го наричат приятелите му от Вучирия? Дон Чезарино Търговеца, Дюкянджията. Защото дон Чезарино не се смяташе нито за престъпник, който събира информация за онези, които щяха да извършват кражбата, без той да участва в нея, нито за такъв, който купува или укрива крадени вещи. Той беше търговец като много други и магазинът, за който плащаше наем и осветление, го доказваше. Той не му служеше нито за параван, нито за прикритие.

— Вие всички до един сте луди!

* * *

— Като син! Позволете ми да ви прегърна като син! — каза съпругата на бившия директор на училището, задържайки го за кратко до гърдите си.

— Вие си нямате представа как ни разтревожихте! — добави съпругът й.

Директорът му се беше обадил сутринта, за да го покани на вечеря, но Монталбано му отказа, като му предложи да се видят следобеда. Настаниха го в хола.

— Веднага ще започнем по същество, за да не ви губим времето — подхвана директорът Бурджо.

— Имам всичкото време на света, защото временно съм безработен.

— Съпругата ми ви разказа, когато останахте у нас на вечеря, че я наричам фантастична жена. И така, веднага след като напуснахте дома ни, жена ми започна да фантазира. Искахме да ви се обадим по-рано, но стана това, което стана.

— Нека да оставим господин комисаря да прецени дали това са фантазии, или не — каза леко засегната госпожата и продължи: — Ти ли ще говориш, или аз?

— Фантазиите са си твои.

— Не знам дали все още си спомняте, но когато вие попитахте съпруга ми къде можете да откриете Лило Ридзитано, той ви отговори, че няма сведения за него от юли 1943 година. Тогава си спомних, че и една моя приятелка изчезна в същия този период, или ако трябва да бъдем точни, ми се обади по-късно, но по странен начин, който…

Монталбано усети, че тръпка премина по гърба му, защото двамата от Кастрираното агне бяха убити твърде млади.

— На колко години беше тази ваша приятелка?

— На седемнайсет. Но беше доста по-зряла от мен, а аз все още си бях дете. Ходехме заедно на училище — отвори един плик, който лежеше върху масичката, извади от него една снимка и я показа на Монталбано. — Направихме си я в последния учебен ден, когато бяхме трета година в лицея. Тя е първата вляво на последния ред, а до нея съм аз.

Всичките усмихнати, облечени в униформата на организацията на младите фашисти, а един учител правеше римския поздрав.

— С оглед на страшната ситуация, в която се намираше островът заради бомбардировките, училищата бяха затворени в последния ден на април и ние си спестихме ужасната матура, като преминахме или останахме на базата на показания успех през годината. Лизета, това беше името на моята приятелка, а фамилията — Москато, се премести със семейството си в някакво селце във вътрешността на Сицилия. Пишеше ми през ден, запазила съм всичките й писма, поне тези, които са пристигнали. Знаете пощите в онези времена… Моето семейство също се премести, ние обаче отидохме на континента при един от братята на баща ми. Когато войната свърши, писах на приятелката си — както на адреса в селцето, така и на този във Вигата. Не получих отговор и това ме обезпокои. Най-после в края на четирийсет и шеста година се върнахме във Вигата. Отидох да потърся родителите на Лизета. Майка й беше умряла, а баща й първо се опита да избегне срещата, след това се отнесе много зле с мен, но ми каза, че Лизета се е влюбила в американски войник и го е последвала въпреки волята на родствениците си. Добави, че за него дъщеря му все едно е умряла.

— Честно казано, историята ми се струва правдоподобна — каза Монталбано.

— Какво ти казах? — намеси се директорът с победоносно изражение.

— Вижте, комисарю, въпреки всичко фактът е странен, дори и да не се вземе предвид онова, което се случи по-късно. Най-напред е необичайно, защото, ако Лизета се е била влюбила в американския войник, е щяла да ми го каже по някакъв начин. Освен това в писмата, които тя ми изпращаше от Серадифалко — така се казваше селцето, където бяха намерили убежище — продължаваше да повтаря все едно и също: колко много страда, че е далеч от своята мистериозна и изпепеляваща любов. Младеж, чието име никога не пожела да ми каже.

— Сигурна ли си, че тази загадъчна любов наистина е съществувала? Не може ли да е било някаква девича фантазия?

— Лизета не беше от този тип момичета, които се отдават на фантазии.

— Знаете ли — каза Монталбано, — на седемнайсет години, а за съжаление, може би и след това не може да се закълнем в постоянство на чувствата.

— Приеми го и толкова — каза директорът.

Без да каже нито дума, госпожата извади от плика още една снимка. На нея се виждаше млада жена с булчинска рокля, която вървеше под ръка с красив младеж, облечен в американска военна униформа.

— Тази я получих от Ню Йорк, така поне показваше пощенското клеймо, в първите месеци на четирийсет и седма година.

— И, струва ми се, че с това всички съмнения изчезват — завърши директорът.

— Е, не, най-малкото е подозрително.

— В какъв смисъл, госпожо?

— Защото в пощенския плик беше само тази фотография, само тази снимка на Лизета с войника и нищо друго, нямаше нито бележка, нищо. И дори отзад на снимката няма драснат нито ред. Може да проверите. Тогава можете ли да ми обясните защо една истинска и много близка приятелка ще ми изпрати само снимка, без нито дума към нея?

— Разпознахте ли почерка на приятелката си върху пощенския плик?

— Адресът беше написан на машина.

— А, така ли? — попита Монталбано.

— Искам да ви кажа още едно последно нещо: Елиза Москато беше първа братовчедка на Лило Ридзитано. А той много я обичаше, като по-малка сестра.

Монталбано погледна директора.

— Обожаваше я — допълни той.