Андреа Камилери
Теракотеното куче (3) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

3

Монталбано пресметна, че Фацио и Гало от пет минути поне трябваше да са се разположили зад къщурката. Що се отнася до него, той се беше проснал по корем в тревата с пистолет в ръка, а един камък го натискаше неприятно по стомаха. От всичко това се чувстваше ужасно смешен и му се струваше, че се е превърнал в герой от гангстерски филм. Затова нямаше търпение да даде сигнал за атака. Погледна Галуцо, който беше до него, а Джермана беше по-надалече, вдясно; попита го шепнешком:

— Готов ли си?

— Да, господине — отговори полицаят, който се виждаше, че се е превърнал в кълбо от нерви и се потеше.

Монталбано го съжали, но не можеше, разбира се, да му каже, че става въпрос за постановка, вярно, със съмнителен изход, но все пак с картонени декори.

— Тръгвай! — заповяда му той.

Все едно изхвърлен от докрай притисната пружина, почти без да докосва земята, Галуцо с три скока стигна до къщурката и се опря на стената, вляво от входната врата. Изглеждаше като човек, който не е направил никакво усилие, но комисарят видя как гърдите му се повдигаха и спадаха заради учестеното му дишане. Галуцо стисна още по-силно картечния пистолет и направи знак на комисаря, който беше готов за втората част. Тогава Монталбано погледна към Джермана, който не само че изглеждаше ведър, но направо отпуснат.

— Аз тръгвам — каза му беззвучно на срички, като кривеше прекалено устните си.

— Аз ще ви прикривам — отговори му Джермана със същия маниер, посочвайки му с кимване на глава картечницата, която държеше в ръцете си.

Първият скок на комисаря в посока напред беше ако не христоматиен, то поне най-малкото като от наръчник: решително и уравновесено откъсване от земята, достойно за експерт по скок височина, леко задържане във въздуха с чисто и правилно приземяване, което би удивило всеки един балетист. Галуцо и Джермана, които го гледаха от различни позиции, взаимно се възхитиха от енергията на своя шеф. Вторият му скок беше по-премерен от първия. При увисването му във въздуха обаче се случи нещо, от което Монталбано, както си беше изправен, се изкриви настрани като кулата в Пиза, а падането му се оказа като истински и неподправен номер на клоун. След като се олюля, разпервайки ръце в търсене на някаква несъществуваща опорна точка, падна тежко на едната си страна. Инстинктивно Галуцо се затича да му окаже помощ, но се спря навреме и се залепи за стената. Вероятно и Джермана се беше изправил внезапно, но след това се наведе. „Слава богу, че всичко е нагласено — помисли си комисарят, — иначе в този момент Тано би могъл да ги повали като кегли.“ Бълвайки най-съдържателните ругатни от своя богат репертоар, Монталбано пълзешком започна да търси пистолета си, който при падането се беше изплъзнал от ръката му. Най-накрая го видя под едно храстче с диви дини и едва бе протегнал наполовина ръката си, за да го вземе, когато всички плодове се пръснаха и напръскаха лицето му със семената си. С определено ядна тъга комисарят си даде сметка, че от герой от гангстерски филм беше понижен в персонаж от филмовите ленти с Бъд Абът и Лу Костело[1]. Вече не му се искаше нито да се прави на атлет, нито на балетист, затова, леко свит на кълбо, премина с пъргави стъпки няколкото метра, които го разделяха от къщурката.

Поглеждайки се в очите, Монталбано и Галуцо се разбраха без думи. Застанаха на три крачки от вратата, която не изглеждаше особено стабилна, затаиха дъх и се хвърлиха върху нея с цялата тежест на телата си. Тя се оказа все едно е направена от пергамент или от нещо подобно; достатъчен й беше само един удар с ръка, за да падне, затова двамата, връхлитайки, се озоваха направо вътре. Комисарят успя като по чудо да се спре, докато Галуцо под напора на собственото си засилване премина през цялата стая и се заби с лице в стената, като си разби носа и за малко да се задуши от кръвта, която започна ожесточено да блика. Под мъждивата светлина на газената лампа, която Тано Гърка беше оставил да свети, комисарят успя да се наслади на вещото му актьорско майсторство. Преструвайки се, че са го изненадали в съня му, скочи на крака, изричайки богохулства на висок глас, и се втурна към калашника си, който беше подпрян на масата и по тази причина далече от походното му легло. Монталбано беше готов да изиграе своята, както се нарича в театъра, поддържаща роля.

— Не мърдай! В името на закона, не мърдай или ще стрелям! — извика с пълен глас и възпроизведе четири изстрела към тавана.

Тано замръзна на мястото си с вдигнати ръце.

Галуцо, притеснен, че в стаята отгоре може да има и друг, изстреля един картечен откос към дървената стълба. Отвън Фацио и Гало, като чуха цялата тази престрелка, откриха отчаян огън по прозорчето. Всички вътре в къщурката направо бяха оглушали от пукотевицата, когато дойде Джермана, за да влоши още повече вече утежнената ситуация.

— Спирайте всички или ще стрелям!

Нямаше време дори да довърши заплашителната си заповед, когато се оказа избутан в гръб от Фацио и Гало, принуден да се озове в компанията на Монталбано и Галуцо, който пък беше оставил картечния си пистолет и извадил от джоба си една носна кърпичка, с която се опитваше да избърше носа си, а кръвта вече беше изцапала ризата, вратовръзката и сакото му. Гало, като го видя, се ядоса:

— Простреля ли те? Простреля ли те, а, този рогоносец? — разгневи се, обръщайки се към Тано, който все така с велико търпение си стоеше на мястото с вдигнати ръце, в очакване, че силите на реда ще въдворят ред в бъркотията, която създадоха.

— Не, не ме е прострелял. Ударих се в стената — произнесе неразбираемо Галуцо.

Тано не се взираше в никого, а разглеждаше върховете на обувките си.

„Идва му да се разсмее“ — помисли си Монталбано и с рязък тон заповяда на Галуцо:

— Сложи му белезниците!

— Той ли е? — попита полугласно Фацио.

— Той е, не го ли разпозна? — каза Монталбано.

— Какво ще правим сега?

— Качвайте го в колата и го карайте в областната дирекция на полицията в Монтелуза. По пътя се обади на началника на дирекцията, обясни му всичко и нека той ти каже какво трябва да направите. Действайте така, че никой да не го види и да не го разпознае. Засега арестът му трябва да остане в абсолютна тайна. Тръгвайте!

— А вие?

— Аз ще огледам къщата и ще я претърся, нищо не се знае.

Фацио и останалите полицаи, като водеха между тях Тано с белезници на ръцете, тръгнаха да излизат, а Джермана носеше калашника на арестувания. Едва тогава Тано Гърка повдигна глава и погледна за миг Монталбано. Комисарят забеляза, че погледът му „на статуя“ се беше стопил и сега очите му бяха станали изразителни, почти жизнерадостни.

Когато в края на коларския път петимата се изгубиха от погледа му, Монталбано влезе отново в къщурката, за да започне обиска. В действителност обаче отвори бюфета, взе бутилката с вино, която си стоеше пълна до половината, занесе я под сянката на едно маслиново дърво, за да си я допие на пълно спокойствие. Залавянето на опасния укриващ се от правосъдието престъпник беше приключило успешно.

* * *

Мими Ауджело, който изглеждаше като обсебен от дявола, веднага щом видя, че Монталбано се появи в участъка, се блъсна в него като разбесняло се прасе.

— Къде беше? Къде се беше покрил? Къде са останалите? Според теб това ли е начинът, мамка му курвенска?

Трябваше наистина да е вбесен, за да започне да говори като каруцар. Вече от три години работеха заедно, но комисарят никога не беше чувал заместника си да сипе такива ругатни. Всъщност не — само онзи път, когато някакъв щурак стреля в корема на Торторела, беше реагирал по същия начин.

— Мими, какво те прихваща?

— Как какво ме прихваща? Изкарах си акъла!

— Изплашил си се? И за какво?

— Обадиха се поне шест човека. Разказваха различни неща по отношение на подробностите, но всички бяха единодушни за същинската част: конфликт с престрелка, в която има мъртви и ранени. Единият дори говореше за кръвопролитие. Ти не си беше вкъщи, Фацио и другите бяха излезли с колата, без да кажат на никого нищо… Помислих си, че две и две правят четири. Сбърках ли?

— Не си сбъркал. Но не си го изкарвай на мен, а на телефона, негова е вината.

— Какво общо има телефонът?

— Има, и още как! Защото днес можеш да намериш телефон и в най-забутания плевник из селата. Тогава какво правят хората, които имат телефон подръка? Обаждат се. Разказват истински, измислени, възможни, невъзможни, сънувани неща, като в комедията на Едуардо[2], как се казваше, ах, „Гласове отвътре“, раздуват, изпускат въздуха и никога не съобщават името на онзи, за когото говорят. Набират зелени номера, на които всеки може да изговори възможно най-големите глупости на този свят, без да поема отговорност за казаното! А междувременно специалистите по мафията се ентусиазират и съобщават: „В Сицилия намалява взаимопомощта между престъпниците, съучастничеството, страхът!“ Не са намалели изобщо, повишили са се само телефонните сметки.

— Монталба̀, не ме заглавичквай с твоите бръщолевения! Вярно ли е, че има умрели и ранени?

— Изобщо не е вярно. Не е имало конфликт, стреляхме само във въздуха. Галуцо сам си разби носа, а онзи се предаде.

— Онзи кой?

— Един укриващ се от правосъдието.

— Да, но кой?

Пристигането на задъхания Катарела го извади от неудобството на отговора.

— Комисерийо, би трябвало на тилифона да е гос’ин началника на областната дерекция на полицията.

— След това ще ти кажа — каза Монталбано, потъвайки в кабинета си.

* * *

— Скъпи ми приятелю, обаждам се, за да ви изкажа моите най-искрени поздравления!

— Благодаря.

— Направили сте страхотен удар, знаете ли!

— Имахме късмет.

— Изглежда, въпросното лице е много по-важно, отколкото винаги се е представяло.

— В този момент къде е?

— На път за Палермо. От отдел „Антимафия“ поискаха така, нямаше как да се избегне. Вашите хора не можаха дори да спрат в Монтелуза, трябваше веднага да продължат. Аз добавих една ескортираща кола с четирима от моите хора.

— Значи, вие не сте говорили с Фацио?

— Нямах нито начин, нито време. Почти нищо не знам за тази история. Затова ще ви бъда благодарен, ако днес следобед минете през кабинета ми и ми разкажете подробностите.

„Това е трудност“ — помисли си Монталбано, спомняйки си един превод от деветнайсети век на монолога на Хамлет. Но се ограничи да попита:

— В колко часа?

— Да кажем, към пет. Ах, да, от Палермо препоръчаха пълно мълчание относно операцията, поне засега.

— Ако зависеше само от мен…

— Не го казвам на вас, познавам ви много добре, мога да потвърдя, че в сравнение с вас рибите са бъбрива порода. Слушайте, по въпроса за…

Настъпи дълга пауза. Началникът на полицията спря, а и Монталбано нямаше желание да го слуша как му говори, защото едно досадно звънче беше започнало да дрънчи в главата му след тази възхвала: „Аз ви познавам много добре“.

— Слушайте, Монталбано — подхвана нерешително началникът, докато пред това негово колебание звънчето дрънчеше все по-силно.

— Кажете.

— Мисля, че този път няма да успея да избегна повишението ви в заместник-началник на областната дирекция на полицията.

— О, света Богородице! Ама защо?

— Не бъдете смешен, Монталбано.

— Извинете ме, но защо трябва да бъда повишаван?

— Що за въпрос? За това, което направихте тази сутрин.

Монталбано усети, че му става едновременно студено и топло, челото му беше потно, а гърбът замръзнал. Тази перспектива го ужасяваше.

— Господин началник, аз не съм направил нищо по-различно от това, което правят всеки ден колегите ми.

— Не го поставям под съмнение. Но за този арест конкретно, когато се разчуе за него, ще се вдигне голям шум.

— Няма ли никаква надежда?

— Хайде, не се правете на дете.

Комисарят се почувства като риба тон в мрежата на смъртта, започна да му липсва въздух, отвори и затвори уста без причина, след това опита с един отчаян ход:

— Не можем ли да кажем, че е по вина на Фацио?

— Каква вина?

— Извинете ме, обърках се, исках да кажа заслуга.

— До по-късно, Монталбано.

* * *

Ауджело, който го причакваше зад вратата, направи въпросително изражение.

— Какво ти каза началникът?

— Говорихме за ситуацията.

— Хъм… Видът ти е един!

— Какво ми е на вида?

— Посърнал.

— Организмът ми не е смлял още онова, което изядох вчера на вечеря.

— Какво яде?

— Кило и половина сладки, правени с греяно вино.

Ауджело го погледна учудено, а Монталбано, който долавяше, че към него се приближава въпросът за името на укриващия се от правосъдието арестант, се възползва, за да смени темата и да вкара събеседника си в друг коловоз.

— Намерихте ли нощния пазач?

— Онзи от супермаркета ли? Да, аз го намерих. Крадците го ударили доста силно по главата, запушили му устата, завързали му ръцете и краката и го сложили в един голям фризер.

— Мъртъв ли е?

— Не, но ми се струва, че той самият не се чувства жив. Когато го извадихме оттам, изглеждаше като гигантски чироз.

— Имаш ли някаква хипотеза?

— Имам някаква половинчата идея, но е различна от тази на старши лейтенанта от карабинерите. Едно нещо обаче е сигурно: за да отмъкнат цялата тази стока, са използвали голям камион. А за да го натоварят, трябва да се е погрижила бригада поне от шест души, командвана от професионалист.

— Слушай, Мими, аз ще прескоча до вкъщи да си сменя дрехите и след това ще се върна.

* * *

На път за Маринела забеляза, че лампичката за горивото беше започнала да премигва. Спря на бензиностанцията, на която преди време беше станала една престрелка и се наложи да арестува бензинджията, за да му каже всичко, което е видял. Той обаче не беше злопаметен и веднага щом го зърна, го поздрави с онзи свой глас, достигащ до най-високите октави, от който го побиваха тръпки. След това напълни догоре резервоара, преброи парите и погледна комисаря:

— Какво става? По-малко ли съм ти дал?

— Не, господине, парите са точно. Исках да ви кажа нещо.

— Казвай! — рече му нетърпеливо Монталбано, защото ако онзи само още малко продължеше да му говори, нервите му щяха да се скъсат.

— Погледнете камиона там — посочи му голямото превозно средство с ремарке, спряно на паркинга зад бензиностанцията. Платнището му беше добре опънато, за да скрие товара. — Рано тази сутрин — продължи човекът, — когато отворих, камионът беше вече тук. Минаха четири часа и все още никой не е дошъл да си го прибере.

— Погледна ли дали някой не спи в кабината?

— Да, господине, вътре в нея няма никой. Има и още нещо, което е странно — ключовете висят на мястото си. Първият, който се появи, може да го подкара и да го открадне.

— Заведи ме да видя — каза Монталбано внезапно заинтересуван.

Бележки

[1] Американски комици. Работата им на сцената, в радиото, телевизията и киното ги превръща в най-популярната комедийна двойка от 1940 до началото на 1950 година. — Б.пр.

[2] Едуардо де Филипо (1900–1984) — световноизвестен италиански драматург, поет, актьор, режисьор и пожизнен сенатор. — Б.пр.