Андреа Камилери
Теракотеното куче (4) (Комисарят Монталбано упорства)

4

Дребен, мустаци като миши опашки, антипатична усмивчица, очила със златни рамки, кафяви обувки, кафяви чорапи, кафяв костюм, кафява риза, кафява вратовръзка, не друго, а някакъв кафяв кошмар беше Кармело Инграсия, собственикът на супермаркета. Той изглади с пръсти гънката върху десния крачол, кръстосал го върху левия, и изрецитира за трети път своето сбито тълкувание на фактите.

— Било е шега, комисарю, искали са да ме вземат на подбив.

Монталбано се беше вторачил в химикалката, която държеше в ръце. Съсредоточил се беше в капачката й, извади я, разгледа я отвътре и отвън, като че ли преди това никога не беше виждал подобен предмет, духна в нея, за да я почисти от някакви невидими прашинки, погледна я отново, но не остана удовлетворен, поиздуха я отново и я остави върху бюрото си. Отвъртя металния й връх, позамисли се малко над него и го остави до капачката. Внимателно разгледа централната й част, която стоеше в ръката му, подреди я близо до другите две части и дълбоко въздъхна. По този начин успя да се успокои и да обуздае импулса си, който за миг почти го беше надвил, да се изправи, да се доближи до Инграсия и да му забие юмрук в лицето, а след това да му каже:

— Кажете ми честно, според вас шегувам ли се, или го правя наистина?

Торторела, който присъстваше на срещата и познаваше някои от реакциите на шефа си, видимо се успокои.

— Помогнете ми да разбера — каза Монталбано, който се владееше напълно.

— И какво толкова има за разбиране, комисарю? Всичко е ясно като бял ден. Цялата открадната стока беше в намерения камион. Нищо не липсваше, дори една клечка за зъби, една близалка. Тогава, след като не са го сторили с цел кражба, е било, за да се пошегуват и да направят нещо нестандартно.

— Аз съм малко бавен в мисленето, имайте търпение, господин Инграсия. И така, преди осем дни от автопарк в Катания, тоест от диаметрално противоположна страна на нашата, двама души отмъкват камион с ремарке от фирма „Сферлаца“. В този момент камионът е бил свободен. Седем дни този камион го държат скрит някъде в отсечката Катания — Вигата, така че никой не го е виждал наоколо. Следователно, ако разсъждаваме логично, единственият мотив, заради който този камион е откраднат и скрит, е бил да го извадят в правилния момент, за да се пошегуват с вас. Продължавам напред. Вчера през нощта камионът се появява и към един часа, когато по улиците вече има малко хора, спира пред вашия супермаркет. Нощният пазач си мисли, че карат стока, въпреки необичайния за това час. Не знаем как точно са се развили нещата, защото човекът от охраната все още не успява да проговори, но е сигурно, че са го извадили извън играта, взели са му ключовете и са влезли. Един от крадците го съблича и облича униформата му, разбира се, това е гениално решение. Второто гениално решение е, когато другите запалват лампите и започват да действат пред очите на всички, без предпазни мерки, може да се каже — посред бял ден, ако не е било през нощта. Без съмнение гениално. Защото, ако някой чужд човек случайно се окаже наблизо и види униформения пазач, който надзирава няколкото човека, които товарят камиона, няма изобщо да му мине през ума, че всъщност е кражба. Възстановката, направена от колегата ми Ауджело бе потвърдена и от свидетеля кавалер Мизурака, който по това време се е прибирал вкъщи.

Инграсия, който започваше да губи интерес, докато комисарят му говореше, при произнасяне на името подскочи като ухапан от оса.

— Мизурака?

— Да, онзи, който работеше в адресната служба.

— Ама той е фашист!

— Не виждам какво общо имат политическите пристрастия на кавалера със случката, за която говорим.

— Разбира се, че имат! Защото, когато аз се занимавах с политика, той беше мой враг.

— Сега вече не се ли занимавате с политика?

— Как да го правя! С онази групичка магистрати от Милано^[1], които решиха да унищожат политиката, пазара и индустрията!

— Слушайте, онова, което кавалерът ни съобщи, не са нищо друго, освен чисто и просто свидетелски показания, които потвърждават действията на крадците.

— През оная работа ми е какво потвърждава кавалерът. Казвам ви, че е само един жалък изкукуригал старец, който отдавна е преминал осемдесетте. Той е в състояние да види котка и да каже, че е слон. Освен това какво е правил там в този час на нощта?

— Не знам, ще го попитам. Искате ли да се върнем към нашия разговор?

— Да се върнем.

— След като е бил натоварен във вашия супермаркет след поне два часа работа, камионът е потеглил. Изминава пет или шест километра, върнат е назад и е бил паркиран зад бензиностанцията. Останал е там, докато не се появих аз. И според вас крадците са вдигнали цялата тази дандания, извършвайки половин дузина престъпления, рискувайки да лежат с години в затвора, само за да се посмеят или да ви накарат вие да се посмеете?

— Комисарю, може да останем да си говорим тук цяла нощ, но аз ви се заклевам, че този случай не може да е нещо различно от шега.

* * *

В хладилника намери студени макарони с домати, босилек, сушени и черни маслини, от които се носеше такъв аромат, че можеше да събуди дори умрял, и една втора гозба с хамсия, лук и оцет. Монталбано обичаше да се доверява изцяло на кулинарната, но апетитна и простонародна фантазия на Аделина, домашната помощница, жената в дома му, която идваше веднъж на ден да се погрижи за него. Тя беше майка на двама непоправими престъпници, единият от които все още беше в затвора благодарение на Монталбано. В действителност дори и този ден Аделина не го беше разочаровала. Всеки път, когато тръгваше да отвори фурната или хладилника, Монталбано започваше да изпитва същия трепет като на втори ноември^[2], когато беше малък и рано сутринта търсеше коша от върбови пръчки, в който през нощта мъртвите бяха оставили своите дарове. Вече позабравен празник, заличен от баналността на подаръците под коледната елха, така както в днешно време лесно се заличаваше и паметта на умрелите. Единствените, които не забравяха мъртвите, дори упорито поддържаха жив спомена за тях, си оставаха мафиотите, но подаръците, които изпращаха в тяхна памет, не бяха, разбира се, тенекиени влакчета или сладкиши, или красиво оформени плодове.

Изненадата беше една от неизменните подправки в ястията на Аделина. Взе блюдата, бутилка вино, хляб, пусна телевизора и се настани на масата. Харесваше му да се храни сам и мълчаливо да се наслаждава на хапките си. Сред многото неща, които го свързваха с Ливия, може би беше и това, че когато ядеше, не говореше. Помисли си, че по отношение на вкусовете беше по-близо до Мегре, отколкото до Пепе Карвальо, главния герой от романите на Монталбан, който се тъпчеше с гозби, способни да подпалят дори стомаха на акула.

Гледаше националните телевизии и от тях научаваше, че е надвиснала гнусна атмосфера на безпокойство, защото самото управляващо мнозинство се беше оказало разединено заради закон, който отменяше предсрочното освобождаване от затвора на хора, разграбили половината държава. Магистратите, разкрили тайните на политическата корупция, съобщаваха, че подават оставка в знак на протест, а лекият полъх на бунт оживяваше интервютата с обикновените хора.

Превключи на първата от местните телевизии — „Телевигата“, която беше официоз по наследство, независимо какво беше правителството — червено, черно или небесносиньо. Говорителят дори не споменаваше за залавянето на Тано Гърка, казваше само, че няколко съвестни граждани съобщили на комисаря на Вигата за една колкото оживена, толкова и загадъчна престрелка призори в местност, наречена Ореха, но следователите, пристигнали незабавно на мястото, не открили нищо подозрително. За ареста на Тано не спомена дори журналистът от „Свободна мрежа“ Николо Дзито, който не криеше, че е комунист. Знак, че новината, за щастие, не беше излязла навън. Дзито обаче напълно неочаквано заговори за странния обир в супермаркета на Инграсия и за необяснимото откриване на камиона с цялата стока, която беше отмъкната. Съобщи също за всеобщото мнение, че превозното средство е било изоставено след спор между съучастниците при подялбата на откраднатата стока. Но той не беше съгласен, защото според него нещата, изглежда, се бяха развили по друг начин и проблемът, разбира се, беше доста по-сложен.

— Комисар Монталбано, обръщам се директно към вас. Вярно ли е, че историята е много по-заплетена, отколкото изглежда? — попита накрая журналистът.

Като чу, че се обръщат лично към него, и видя очите на Дзито, които го гледаха от апарата, докато се хранеше, Монталбано се задави, разкашля се и започна да ругае.

След като приключи с яденето, си сложи банския и влезе във водата. Беше ледена, но плуването го възвърна към живот.

* * *

— Ще ми разкажете ли как точно се развиха нещата? — попита началникът на областната дирекция на полицията.

Покани комисаря да влезе в кабинета му, станал на крака го пресрещна и прегърна поривисто.

В този момент Монталбано, абсолютно неспособен да лъже и да разказва измишльотини на честни и уважавани хора, беше принуден да го направи. Пред престъпниците обаче лъжеше без окото му да мигне, можеше дори да потвърди, че е видял луната цялата в дантели. Не само фактът, че уважаваше началника си, но и поради това, че той се държеше с него понякога бащински, го изпълваше с безпокойство как да отговори на предложението му. Изчерви се, изпоти се, смени няколко пъти позата си в креслото, все едно беше неудобно. Началникът на полицията забеляза затруднението на комисаря, но го придаде на притеснението, което Монталбано изпитваше всеки път, когато говореше за своя сполучлива акция. Не беше забравил и как на последната пресконференция пред камерите, комисарят заекваше дълго и мъчително, а облещените му очи танцуваха като пияни.

— Бих помолил за един съвет, преди да започна да разказвам.

— На ваше разположение съм.

— Какво трябва да напиша в рапорта?

— Що за въпрос е това, извинете? Никога ли не сте правили рапорти? В тях се описват произшествията, които са се случили — отговори му хладно и леко озадачен началникът. И с оглед на това, че комисарят все още не се решаваше да заговори, продължи: — Всъщност вие сте съумели ловко и смело да извлечете облагата от една случайна среща и да я превърнете в успешна полицейска акция, съгласен съм, но…

— Ами, исках да ви кажа…

— Оставете ме да довърша. Принуден съм обаче да подчертая, че сте рискували много и сте изложили на голям риск хората си, вместо да поискате солидно подкрепление и да вземете необходимите предпазни мерки. За късмет, всичко е минало добре, но твърде хазартно. Това е, което исках да ви споделя с цялата си искреност. А сега вие кажете.

Монталбано погледна пръстите на лявата си ръка, като че ли изведнъж му бяха пораснали и той не знаеше за какво можеха да му послужат.

— Какво има? — попита го търпеливо началникът на полицията.

— Проблемът е, че всичко е фалшиво! — избухна Монталбано. — Не е имало никаква случайна среща, отидох при Тано, защото той беше поискал да ме види. И тогава се договорихме.

Началникът на полицията прекара ръката си пред очите.

— Договорили сте се?

— Абсолютно.

И както седеше пред него, му разказа всичко — от телефонното обаждане на Джедже до инсценировката по залавянето.

— Има ли и друго? — попита накрая началникът.

— Да. След като работите стоят по този начин, аз не заслужавам никакво повишение като заместник-началник. Ако ме повишат, ще бъде заради нещо фалшиво и измамно.

— Оставете това аз да го реша — каза троснато другият. Изправи се, кръстоса ръце на гърба и остана известно време да размишлява. След това реши и се обърна: — Ще направим така: напишете два рапорта.

— Два?! — каза Монталбано, сещайки се за трудностите, които обикновено изпитваше, когато трябваше да напише нещо черно на бяло.

— Няма да го разискваме. Фалшивия ще го оставя на видно място за неизбежната „къртица“, която ще си направи труда да го предаде на пресата или на мафията. Онзи, достоверния, ще го сложа в сейфа — усмихна се. — Що се отнася до повишението, което, струва ми се, ви ужасява, елате в петък вечерта у дома и ще поговорим на спокойствие. Знаете ли, съпругата ми е измислила някакъв страхотен специален сос със сибирски лук.

* * *

Кавалер Джерландо Мизурака, на осемдесет и четири години, които войнствено отстояваше, не изневери на себе си и веднага намери повод, за да започне да се кара с комисаря, щом той вдигна телефона:

— Кой е този глупав телефонист, който ме свърза с вас?

— Защо, какво ви е направил?

— Не можеше да разбере фамилията ми! Не успяваше да влезе в тази негова желязна глава! Наричаше ме Бизурата, като лекарството, което съдържа магнезий! — Направи подозрителна пауза и смени тона: — Вие давате ли гаранция, че става въпрос само за една нещастна дървена глава?

Като си помисли, че на телефона е бил Катарела, Монталбано демонстрира своята убеденост:

— Мога да ви го гарантирам. Ама защо искате гаранции, извинете?

— Защото, ако има намерението да ме прецака или да прецака това, което представлявам аз, след пет минути идвам в полицейското управление и ще му скъсам задника, честен кръст!

„Какво представлява кавалер Мизурака? — запита се Монталбано, докато другият продължаваше с ужасяващите си заплахи. — Нищо, абсолютно нищо от гледна точка на, как да я наречем, официалната информация. Общински чиновник, отдавна пенсионер, който не беше заемал публични длъжности и беше само един обикновен член на партията. Безупречно честен, той живееше скромно, почти бедно. Дори във времената на Мусолини не беше поискал да се възползва от властта и беше останал завинаги, както се казваше тогава, един верен, но прост редник. От 1935 година нататък за компенсация беше участвал във всички войни, озовавайки се в центъра на най-тежките битки, но не беше загубил нито една. Изглеждаше като надарен със способността да се намира на няколко места едновременно — от Гуадалахара в Испания до Бир ел Гоби в Северна Африка, преминавайки през Аксум в Етиопия. Следваха пленничеството в Тексас и отказът му да сътрудничи, което следователно го беше довело до още по-тежък плен, само на хляб и вода. Значи, представляваше — заключи Монталбано — историческата памет за историческите грешки, разбира се, но преживени от него с наивна вяра и плащайки лично за тях. Сред доста сериозните си рани имаше една, заради която куцаше с левия крак.“

— Ама вие, ако сте били в състояние, щяхте ли да отидете да се сражавате в Сало^[3] с немците и републиканците? — беше го попитал неочаквано веднъж Монталбано, който по свой начин му мислеше доброто. Така е, защото в това голямо кино от корумпиращи и корумпирани, рушветаджии, подкупващи, лъжци, крадци, клетвопрестъпници, към което всеки ден се присъединяваха нови и нови епизоди, комисарят беше започнал да изпитва чувство на привързаност към хората, за които знаеше, че са неизлечимо честни.

След въпроса видя как старецът все едно се изпразни от съдържание, бръчките по лицето му започнаха да се умножават, докато погледът му се замъгляваше. Тогава разбра, че същия този въпрос Мизурака си го беше задавал хиляди пъти и никога не беше успял да си отговори на него. Не настоява повече.

— Ало? Там ли сте все още? — попита със сприхавия си глас Мизурака.

— Кажете, кавалере.

— Сега ми дойде нещо на ума, затова не ви го казах, когато дойдох, за да свидетелствам.

— Кавалере, нямам никаква причина да се съмнявам в това. Слушам ви.

— Нещо странно, което ми се случи, когато почти се бях изравнил със супермаркета, но в този момент не му придадох значение. Бях изнервен и превъзбуден, тъй като наоколо се въртят рогоносци, които…

— Искате ли да ми го кажете?

Ако го оставеше да говори, кавалерът беше в състояние да започне да му разказва за основаването на фашизма в Италия.

— По телефона не. Само лично. Ако съм видял добре, работата е дебела.

Старецът минаваше за човек, който винаги казва това, което има да казва, без да го украсява.

— Отнася се за обира в супермаркета ли?

— Разбира се.

— Говорили ли сте с някого за това?

— С никого.

— Моля ви, дръжте си езика зад зъбите.

— Искате да ме обидите ли? Гроб съм. Утре рано сутринта ще дойда в кабинета ви.

— Кавалере, само от любопитство — какво правехте сам и нервиран в този среднощен час в колата си? Не знаете ли, че след една определена възраст е нужно да проявявате повече благоразумие?

— Идвах от Монтелуза. Имаше събрание на провинциалния комитет на партията и аз, въпреки че не съм част от него, исках да присъствам. Никой не е способен да затвори вратата под носа на Джерландо Мизурака. Трябва да попреча нашата партия да загуби лицето и честта си. Не може да управлява заедно с такива копелета и да е съгласна да изготви с тях указ, който позволява на онези кучи синове, които съсипаха отечеството ни, да излязат от затвора! Вие трябва да разберете, комисарю, че…

— Събранието до късно ли продължи?

— Чак до един през нощта. Аз исках да продължи, но другите се противопоставиха, защото умираха за сън.

— За колко време стигнахте до Вигата?

— За около половин час. Карам бавно. И така, както ви казвах…

— Извинете ме, кавалере, търсят ме на другия телефон. До утре — отряза го Монталбано.