Андреа Камилери
Теракотеното куче (6) (Комисарят Монталбано упорства)

6

Напълно беше забравил за свръхличното писмо, предизвестено му от Катарела. Дойде му на ум за него едва когато го настъпи, докато влизаше в дома си. Пощальонът го беше пъхнал под вратата. Адресът изглеждаше като написан върху анонимно писмо. „Монталбано — Полицейски участък“, а горе вляво — обозначението: лично. От което, за съжаление, всички мозъчни връзки в главата на Катарела бяха дали накъсо.

Но за анонимно — не се оказа анонимно, напротив. Подписът, който Монталбано веднага видя, го взриви.

Уважаеми комисарю,

помислих си, че е твърде вероятно да не съм в състояние да дойда при вас утре сутринта, както се бяхме уговорили. Ако случайно, което ми се струва много вероятно, събранието на провинциалния комитет в Монтелуза, където отивам веднага щом приключа с това писмо, би могло да завърши безрезултатно относно моето искане, считам за мое задължение да отида в Палермо, за да се опитам да разбуня духовете и съзнанието на онези другари, които заемат наистина решаващи длъжности вътре в партията. Готов съм дори да отлетя за Рим, за да поискам аудиенция с националния секретар. Тези мои намерения, ако се реализират, биха отдалечили малко нашата среща и затова моля да бъда извинен, че в писмен вид изпращам онова, което бих желал да ви кажа на глас лично.

Както със сигурност ще си спомните, на следващия ден след странния обир-необир на супермаркета спонтанно дойдох в участъка, за да разкажа онова, което случайно бях видял, а именно група хора, които спокойно вършеха работата си, дори и в необичайния час на запалени лампи. Наглеждаше ги някакъв индивид в униформа, която ми се стори, че е на нощния пазач. Никой, преминавайки, не би могъл да забележи нещо ненормално в тази сцена. Ако бях забелязал нещо необичайно, аз самият щях да се погрижа да уведомя органите на реда.

В нощта след като дадох моите свидетелски показания, не успях да затворя очи от нервна превъзбуда, причинена ми от дискусиите с някои другари, така че се върнах в мислите си към сцената на обира. Едва тогава си спомних факт, който може да се окаже доста важен. На връщане от Монтелуза, както бях нервиран, обърках пътя за влизане във Вигата, отскоро превърнат в сложен за шофиране град заради поредицата безсмислени еднопосочни улици в него. По тази причина, вместо да поема по улица „Гранет“, навлязох по старата улица „Линкълн“, но се оказах в насрещното движение. Забелязвайки след около петдесетина метра грешката си, реших да се върна на задна скорост. Маневра, която приключих там, където започваше уличка „Трупия“, в която щях да вляза на заден, а след това да тръгна в правилната посока. Но ми беше невъзможно да го направя, защото същата я намерих буквално задръстена от някаква голяма кола, марка „Улис“, нашироко рекламирана през последните дни, но все още непусната в продажба, освен няколкото пилотни бройки. Беше с номер Монтелуза 328280. При това положение не ми оставаше друго, освен да продължа да карам в нарушение. След няколко метра излязох на площад „Старата църква“, където се издига супермаркетът.

Ще ви спестя по-нататъшните разследвания, защото тази кола, между другото, единствена в градчето, принадлежи на господин Кармело Инграсия. И така, с оглед на това, че Инграсия живее в Монте Дукале, какво правеше неговата кола на две крачки от супермаркета, също собственост на Инграсия, който междувременно привидно го ограбваха? Оставям на вас да намерите отговора.

Вярвайте ми, ваш много предан

Кавалер Джерландо Мизурака

„Прекара ме по всички правила на изкуството, кавалере!“ — направи накрая коментара си Монталбано, гледайки накриво писмото, което беше оставил на масата в трапезарията. А за ядене вече изобщо и дума не можеше да става. Отвори хладилника само за да отдаде тъжно почит на кулинарната мъдрост на камериерката си, при това заслужена почит, защото веднага усети примамливия аромат на октоподчетата в доматен сос с чесън и зехтин. Затвори хладилника, не можеше и да си помисли за ядене, защото все едно някой го притискаше с юмрук в стомаха. Съблече се и както беше гол, тръгна да се разхожда по брега на морето, така или иначе, по това време нямаше жива душа. Никакъв глад и никакъв сън. Към четири сутринта се хвърли в ледената вода. Плува дълго, а после се върна вкъщи. Направи му впечатление, че членът му се е втвърдил, и се засмя. Реши да му поговори, да го убеди да размисли:

— Безсмислено е да се отдаваш на фантазии.

Втвърденият пенис му подсказа, че може би едно обаждане на Ливия ще му се отрази добре, така както е гола и затоплена от съня в своето легло.

— Ти си дървена глава, която ми говори глупости. Това е работа за младежи онанисти.

Обидено, твърдото му достойнство се оттегли. Монталбано си сложи гащи, суха хавлия на раменете, взе си един стол и седна на верандата, която гледаше към плажа.

Взираше се в морето, което много бавно се проясняваше, след това започна да придобива цвят и да се нашарва от жълтите лъчи на слънцето. Очертаваше се един хубав ден и комисарят се почувства ободрен, готов за действие. Бяха му дошли някакви идеи, след като прочете писмото от кавалера, а къпането му помогна да ги сложи в ред.

* * *

— Не може да се появите на пресконференцията облечен така — каза му нравоучително Фацио, измервайки го строго с поглед.

— Ти да не вземаш уроци от тези в отдел „Антимафия“? — отвори издутия найлонов плик, който държеше в ръката си, Монталбано. — Тук имам панталони, сако, риза и вратовръзка. Ще се преоблека, преди да тръгна за Монтелуза. Всъщност свърши ми една работа: извади ги и ги сложи на стол, защото ще се измачкат.

— Те вече са се измачкали. Но не говорех за дрехите, а за лицето ви. На всяка цена трябва да отидете на бръснар. На всяка цена — повтори Фацио, който познаваше добре комисаря и знаеше какво му струва това.

Прекарвайки ръката си през главата чак към тила, Монталбано се съгласи, че косите му имаха нужда от подстрижка. Изведнъж помръкна:

— Днес ще е много калпав ден! — предсказа той и преди да излезе, нареди, докато се разкрасява, някой да отиде да потърси Кармело Инграсия и да го доведе в участъка.

— Ако ме попита защо, какво да му отговоря? — поинтересува се Фацио.

— Няма да му отговаряш.

— Ами ако настоява?

— Ако настоява, му кажи, че искам да знам откога не си е правил клизма. Така добре ли е?

— Трябва ли да се дразним?

Бръснарят, неговият чирак и някакъв клиент, седнал на един от двата въртящи се стола, едва побиращи се в салона, който в действителност беше мазе под стълбищата, разговаряха оживено. Щом видяха комисарят да се появява, веднага замлъкнаха. Монталбано влезе с лице, което той самият наричаше „бръснарско“, тоест с уста, заприличала на процеп, съмнително присвити очи, навъсени вежди и изражение същевременно презрително и строго.

— Добър ден, да почакам ли?

Дори гласът му излизаше нисък и дрезгав.

— Не, господине! Комисарю, сядайте.

Докато Монталбано се настаняваше на свободния стол, бръснарят със забързани движения като във филм на Чарли Чаплин показа на клиента свършената работа, като приближи огледалото зад тила му, махна пешкира от него и го хвърли в коша, взе друг чист и го сложи върху раменете на комисаря. Клиентът, който отказа обичайното изчеткване от страна на чирака, след като измънка „Приятен ден“, буквално избяга.

Ритуалът по бръсненето и подстригването, извършен в пълно мълчание, беше бърз и тъжен. Нов клиент тръгна да влиза, отмествайки завесата с мъниста, но като подуши каква е обстановката и разпозна комисаря, каза:

— Ще мина после — и избяга.

По пътя на връщане към полицейското управление Монталбано усети, че около него се разнася някаква неопределена, но гадна миризма, нещо между терпентин и определен вид пудра, която са използвали леките жени преди трийсетина година. Бяха неговите коси, които смърдяха така.

* * *

— В кабинета ви е Инграсия — каза му с нисък глас Торторела, като че ли се отнася за някакво заклинание.

— Къде е отишъл Фацио?

— Вкъщи, за да се преоблече. Обадиха се от дирекцията на полицията. Казаха, ако е възможно, на пресконференцията да присъстват също Фацио, Гало, Галуцо и Джермана.

„Вижда се, че от обаждането ми до онзи лайнар Шакитано е имало ефект“ — помисли си Монталбано.

Инграсия, който този път беше облечен изцяло в бледозелено, понечи да се изправи.

— Спокойно, спокойно — каза комисарят, сядайки на свой ред зад бюрото си.

Прекара разсеяно ръка по косите си и веднага миризмата на терпентин и пудра се усети още по-силно. Разтревожен, поднесе пръстите си към носа, подуши ги и получи потвърждение за подозрението си. Но нищо не можеше да направи, защото в банята на полицията не държеше шампоан. Изведнъж „бръснарското му лице“ се завърна. Като го видя така внезапно да се променя, Инграсия се притесни и раздвижи върху стола:

— Какво има? — попита той.

— В какъв смисъл, извинете?

— Ами… Във всякакъв — смути се Инграсия.

— Хъм… — каза уклончиво Монталбано. Пак подуши пръстите си и разговорът им за миг секна. — Чухте ли за горкия кавалер? — попита го, все едно си говореха приятелски в някой хол.

— Ех! Това е животът! — въздъхна съкрушено другият.

— Представете си, господин Инграсия, бях го помолил, ако може да се върне, за да ми съобщи други подробности във връзка с това, което е видял в нощта на обира. Договорихме се да се срещнем, а всъщност…

Инграсия разпери ръце в знак, подканящ Монталбано да се примири със съдбата. След наложителната пауза за размисъл каза:

— Извинете ме, но какви други подробности е могъл да ви разкаже горкият кавалер? Всичко, което е видял, ви го е казал.

Монталбано му направи отрицателен знак с показалеца.

— Вие мислите, че не е казал всичко, което е видял? — попита заинтригувано Инграсия.

Отново Монталбано направи отрицателен знак с показалеца си.

„Пържи се в собствената си мазнина, рогоносецо!“ — мислеше си междувременно.

Зеленият клон, на какъвто приличаше Инграсия, се раздвижи като разклатен от някакъв ветрец.

— Тогава какво сте искали да узнаете от него?

— Онова, което си мислеше, че не е видял.

Ветрецът се превърна в силен вятър, а клончето се разлюля.

— Не разбрах.

— Ще ви го обясня. Няма как да не сте виждали онази рисунка на Питер Брьогел, която се казва „Детски игри“?

— Кой? Аз? Не! — каза разтревожено Инграсия.

— Няма нищо. Тогава сигурно сте виждали нещо от Йеронимус Бош.

— Не, господине — каза Инграсия и започна да се поти. Този път наистина се изплаши, а лицето му започна да придобива зеления цвят на облеклото му.

— Няма значение, както и да е — каза великодушно Монталбано. — Исках да кажа, че човек, като види някаква картина, му остават първите общи впечатления, които е придобил от нея. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — каза Инграсия, вече подготвен за най-лошото.

— След това лека-полека в мисълта му може да се върне някой детайл, който е видял и се е запечатал в паметта му, но е бил сложен настрана, като нещо не особено важно. Ще ви дам няколко примера: отворен или затворен прозорец, някакъв шум, откъде да знам какъв, изсвирване, песен, преместен стол, автомобил, който е бил там, където не е трябвало да бъде, някаква угасена светлина… Такива ми ти работи, детайли, особености, които накрая се оказва, че са от изключителна важност.

Инграсия извади от джоба си бяла носна кърпичка със зелен ръб и попи потта си.

— Накарахте ме да дойда тук само за да ми кажете това ли?

— Не. Щях да ви създам напразно неудобство, не бих си го позволил. Исках да разбера дали сте получили новини от онези, които според вас са ви организирали шегата с престорения обир.

— Никой не се е обаждал.

— Странно.

— Защо?

— Защото хубавото на шегата е да й се насладиш след това с човека, чиято жертва е. На всяка цена, ако случайно се обадят, ме уведомете. Приятен ден.

— Приятен ден — отговори Инграсия, изправяйки се. От него течеше пот, а панталоните му се бяха залепили за задника.

Фацио се появи облечен елегантно с чисто новата си униформа.

— Аз съм тук — каза.

— А папата в Рим.

— Окей, комисарю, разбрах, че днес не ви е ден — понечи да си тръгне, но се спря на прага. — Обади се заместникът ви Ауджело, каза, че зъбите го болят ужасно. Ще дойде само ако има нужда от него.

— Слушай, знаеш ли къде са откарани парчетиите от фиатчето на кавалер Мизурака?

— Да, господине, все още са тук, в нашия гараж. Чуйте какво ще ви кажа, всичко това е чиста завист.

— Ама за какво ми говориш?

— За зъбобола на господин Ауджело. Обзет е от пристъп на завист.

— И на кого завижда?

— На вас, защото вие ще участвате в пресконференцията, а той не. А може и да е ядосан, защото не му казахте името на онзи, когото арестувахме.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Да, господине, разбрах, тръгвам си.

Когато Фацио затвори добре вратата зад себе си, Монталбано набра някакъв номер. Отговори му женски глас, който звучеше като пародия на дублиран глас на негърка.

— Ало? Кой обажда? Кой говора ти?

„Откъде ли намират камериерките в къщата на семейство Кардамоне?“ — запита се Монталбано.

— Там ли е госпожа Ингрид?

— Да, но кой говора?

— Аз съм Салво Монталбано.

— Ти чака.

Гласът на Ингрид обаче беше идентичен с този на италианската актриса, която дублираше Грета Гарбо, която впрочем също беше шведка.

— Здрасти, Салво. Как си? Отдавна не сме се виждали.

— Ингрид, имам нужда от помощта ти. Свободна ли си тази вечер?

— Наистина не съм. Но ако е нещо важно за теб, ще пратя по дяволите ангажимента си.

— Важно е.

— Тогава къде и в колко часа?

— Тази вечер в девет в бара в Маринела.

* * *

Пресконференцията се разви за Монталбано, както впрочем той вече беше предположил, като голям и много изстрадан резил. От Палермо беше дошъл заместник-началник на полицията Де Доминичис от отдел „Антимафия“, който зае мястото отдясно на шефа на полицията. Повелителни жестове и погледи принудиха Монталбано, който искаше да остане сред хората си, да се настани от лявата страна на своя висшестоящ. Отзад прави стояха Фацио, Джермана, Гало и Галуцо. Най-напред започна да говори началникът на областната дирекция на полицията и първото нещо, което каза, беше името на арестувания — той беше номер едно сред тези, които бяха номер две в мафиотската йерархия. Гаетано Беничи, известен като Тано Гърка, с множество убийства зад гърба си и укриващ се от правосъдието с години. Всичко това прозвуча буквално като залп. Журналистите бяха много, дори имаше и четири телевизионни камери, всички скочиха и започнаха да си говорят помежду си. Полицейският началник доста се затрудни, докато ги накара да запазят мълчание. Каза, че заслугата за ареста е на комисар Монталбано, който, подпомогнат от хората си, (изброи имената им и ги представи), е съумял ловко и смело да използва благоприятната възможност. След това Де Доминичис обясни ролята на Тано Гърка вътре в организацията, която, дори да не беше сред тези на босовете, със сигурност беше първостепенна. Седна си на мястото и Монталбано разбра, че е оставен на кучетата.

Въпросите заваляха като откоси, по-зле и от тези на автомат „Калашников“. Имало ли е престрелка? Тано Гърка сам ли е бил? Имало ли е ранени от силите на реда? Какво е казал Тано при арестуването? Тано спял ли е, или е бил буден? При него имало ли е жена? Някакво куче? Вярно ли е, че се е дрогирал? Колко убийства има зад гърба си? Как е бил облечен? Гол ли е бил? Вярно ли е, че Тано е запалянко на „Милан“? Какво е носел със себе си, снимка на Орнела Мути ли? Иска ли да обясни каква е била благоприятната възможност, за която говори полицейският началник?

Монталбано не смогваше да им отговори и все по-малко осмисляше онова, което казваше.

„Слава богу, че има телевизия — помисли си той. — След това ще се видя и ще разбера глупостите, които съм казал“.

Освен това, за да бъде още по-трудно положението, се забелязваха боготворящите го очи на инспектор Анна Ферара, вторачени в него.

Журналистът Николо Дзито от „Свободна мрежа“, който наистина му беше приятел, се опита да го извади от движещите се пясъци, в които започваше да потъва.

— Комисарю, ще ми позволите ли? Вие казахте, че сте срещнали Тано, връщайки се от Фиака, където сте били поканен от приятели да хапнете по една табиска^[1]. Добре ли съм разбрал?

— Да.

— Какво е табиска?

Много пъти бяха похапвали заедно от нея, затова сега Дзито му хвърляше спасителния пояс. Монталбано го улови. Изведнъж пак стана уверен, прецизен и се захвана да описва подробно тази изключителна пица, събрала в себе си много и различни вкусове.