Андреа Камилери
Теракотеното куче (11) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

11

Свеж, усмихнат, със сако и вратовръзка, обгърнат от ароматния облак на одеколона си, в шест сутринта Монталбано се появи в къщата на господин Франческо Лакомаре, директор на супермаркета на Инграсия, който го посрещна освен с неподправено удивление, по гащи и с чаша мляко в ръка.

— Какво е станало? — попита го директорът, пребледнявайки, като го разпозна.

— Две много лесни въпросчета и ще ви освободя от присъствието си. Но преди това трябва доста сериозно да ви предупредя, че тази среща трябва да си остане между нас. Ако вие кажете на някого, дори и на вашия началник, аз под един или друг предлог ще ви хвърля в дранголника, може да се обзаложите за това.

Докато Лакомаре се опитваше да си поеме въздух, който беше започнал да му липсва, от вътрешността на апартамента се разнесе креслив и дразнещ женски глас:

— Чичино, ама кой е по това време?

— Никой, никой, Кармилина, спи си — успокои я Лакомаре, притваряйки вратата зад гърба си.

— Комисарю, неприятно ли ще ви е, ако поговорим тук на площадката? Последният етаж, който е точно над този, е необитаем. Няма опасност някой да ни обезпокои.

— Вас кой ви обслужва от Катания?

— „Пан“ и „Бранкато“.

— Има ли предварително определено време за доставката на стоките?

— Всяка седмица „Пан“ и всеки месец „Бранкато“. Договорили сме го с другите супермаркети, които използват същите тези търговци на едро.

— Много добре. Значи, доколкото разбрах, фирма „Бранкато“ товари един камион със стока и го изпраща да обикаля супермаркетите. И така, в тази обиколка вие на кое място се намирате? Ще ви обясня по-добре…

— Разбрах ви, комисарю. Камионът тръгва от Катания, минава през област Калтанисета, след това през Трапани и после Монтелуза. Ние във Вигата сме последните, през които минава камионът, за да се върне празен в Катания.

— Един последен въпрос. Стоката, която крадците отмъкнаха, а след това я оставиха да бъде намерена…

— Вие сте много умен, комисарю.

— Вие също, щом успявате да ми отговорите още преди да съм ви задал въпросите си.

— Факт е, че точно заради този обир не мога да мигна нощем. И така, стоката от „Бранкато“ ни я докараха предварително. Очаквахме я рано сутринта на следващия ден, вместо това дойде предишната вечер, когато се готвехме да затваряме. Шофьорът каза, че заварил затворен заради траур един супермаркет в Трапани, и затова избързал и дошъл по-рано. Тогава господин Инграсия, за да освободи камиона, каза да се разтовари, провери по списък кашоните и ги преброи. Но не ги отвори, каза, че е много късно, не искаше да плаща извънреден труд, и останалото да се довърши на другия ден. След няколко часа стана обирът. Затова се чудя и се мая: кой ли е съобщил на крадците, че стоката е дошла предварително?

Лакомаре започваше да се пристрастява към разсъжденията си. Монталбано реши да влезе в ролята на негов опонент, защото директорът не биваше да се доближава много до истината, тъй като можеше да предизвика проблеми. Освен това беше в пълно неведение относно трафиците на Инграсия.

— Не е казано, че двете неща имат връзка помежду си. Крадците може да са дошли да откраднат това, което вече е било в склада, а всъщност са намерили и току-що пристигналата стока.

— Да, но защо след това са я оставили да бъде намерена?

Точно там беше проблемът. Монталбано се поколеба дали да даде някакъв отговор, който да е в състояние да удовлетвори любопитството на Лакомаре.

— Мога ли да знам кой, по дяволите, е? — попита този път вече разгневено женският глас.

Госпожа Лакомаре трябва да беше жена с превъзходен слух. Монталбано се възползва от ситуацията, за да си тръгне, а пък и беше разбрал това, което го интересуваше.

— Моите почитания към вашата любезна съпруга — каза той, като заслиза по стълбите.

Веднага щом стигна до вратата, се върна назад презглава и натисна отново звънеца.

— Пак вие? — Лакомаре беше изпил млякото си, но беше все така по гащи.

— Забравих нещо, простете ми. Сигурен ли сте, че камионът е потеглил напълно празен, след като е бил разтоварен?

— Е, не съм казал такова нещо. Все още в него имаше петнайсетина големи кашона, които принадлежали, така ми каза шофьорът, на супермаркета в Трапани, който бяха заварили затворен.

— Ама що за лудница става тази сутрин? — нададе вой отвътре госпожа Кармилина и Монталбано избяга, без дори да каже довиждане.

* * *

— Мисля, че разбрах приблизително какъв е бил пътят, който са изминавали оръжията, за да стигнат до пещерата. Изслушайте ме, господин началник. И така, по начин, който все още не сме открили, оръжията от някаква част на света пристигат във фирма „Бранкато“ от Катания, която ги складира и слага в кашони, като върху тях е напечатано името й. Все едно съдържат нормални електроуреди, предназначени за супермаркетите. Когато идва редът за доставката, онези от „Бранкато“ товарят кашоните с оръжията заедно с другите. За да се подсигурят, в някаква отсечка от пътя между Катания и Калтанисета сменят камиона на фирмата с друг, който преди това е бил откраднат. Ако някой открие оръжията, фирма „Бранкато“ може да отрече, че има нещо общо с тях и не знае нищо за този трафик, че камионът не е неин и дори тя самата е жертва на обир. Откраднатият камион започва своята обиколка, оставя кашоните, как да ги наречем, онези, нормалните, в различните супермаркети, които трябва да зареди, и накрая се отправя към Вигата. Преди да дойде обаче, в късна доба спира при Кастрираното агне и разтоварва оръжията в пещерата. Рано сутринта, така ми каза директорът Лакомаре, доставят последните кашони в супермаркета на Инграсия и потеглят обратно. По пътя на връщане към Катания откраднатия камион го заменят с истинския от фирмата, който пристига в седалището й все едно е осъществил пътуването си. Може би всеки път имат грижата да му превъртат километража. И тази шегичка я правят от не по-малко от три години, защото Якомуци каза, че преустройството на пещерата датира именно от около три години.

— В това, което ми обяснявате — започна началникът — за тяхната стандартна процедура, има логика сто процента. Но продължавам да не разбирам инсценировката на псевдообира.

— Реагирали са така, защото са били принудени. Спомняте ли си престрелката между патрул на карабинерите и трима бандити в полята на Санта Лучия? Един от карабинерите бе ранен.

— Спомням си я, но какво общо има тя?

— Локалните радиа съобщиха новината към двайсет и един часа, точно докато камионът е бил на път към Кастрираното агне. Санта Лучия отстои на не повече от два-три километра от целта на контрабандистите, които трябва да са чули новината точно по радиото. Би било непредпазливо от тяхна страна да се натъкнат в такава запустяла местност на някой патрул, а на мястото на престрелката са пристигнали много. Тогава са решили да продължат към Вигата. Със сигурност са щели да попаднат на някоя проверка, но това е било по-малкото зло, защото са имали добри възможности да се оправят. Така и е станало. Пристигнали са много по-рано и са измислили историята със затворения супермаркет в Трапани. Инграсия, предупреден за непредвиденото обстоятелство, е казал да стоварят стоката и после са се престорили, че камионът потегля за Катания. Оръжията са все още на него, те са в кашоните, които, както са разказали на директора Лакомаре, били предназначени за супермаркета в Трапани. Камионът е скрит в покрайнините на Вигата в имот на Инграсия или на някой друг съучастник.

— Връщам се отново към въпроса си: защо е трябвало да симулират обира? Оттам, където са го били скрили, камионът безпроблемно е можел да стигне до Кастрираното агне, без да се налага да минава отново през Вигата?

— Всъщност се е налагало. Спрени от карабинерите, от Финансовата полиция или от който щете, с товар от петнайсет кашона без товарителница, е имало опасност да събудят подозрение. С искането да отворят някой от кашоните е щял да дойде и провалът им. Било е абсолютно необходимо да си вземат стоварените кашони при Инграсия и затова той умишлено не е искал да бъдат отваряни.

— Започвам да разбирам.

— По някое време през нощта камионът се връща в супермаркета. Пазачът не е в състояние да разпознае нито хората, нито камиона, защото вечерта все още не е бил застъпил на смяна. Натоварват все още неотворените кашони с оръжията и тръгват към Кастрираното агне. Стоварват ги, връщат се назад, изоставят камиона на паркинга на бензиностанцията и работата е приключена.

— Извинете ме, но защо не са се отървали от крадената стока, продължавайки след това директно за Катания?

— Точно това е гениалното, че оставяйки да бъде намерен камионът, в който привидно е цялата открадната стока, насочват следствието към фалшива следа. Ние автоматично сме принудени да предположим, че всичко това е заради някаква обида, заплаха, предупреждение за неплатен рекет. Всъщност ни принуждават да разследваме на някакво по-ниско ниво — нещо, което, за съжаление, се случва почти всекидневно по нашия край. А Инграсия играе твърде добре своята роля, разказвайки ни абсурдната история за шегата, както я нарича той.

— Наистина гениално — каза началникът.

— Да, но ако се търси добре, някаква грешка или недоглеждане винаги може да се намерят. Ето, в нашия случай например не са забелязали, че парче картон е паднало под дъските, с които е бил покрит подът на пещерата.

— Така е, така е — отвърна замислено висшестоящият, а след това, все едно си говореше сам, попита: — Кой ли знае къде са изчезнали празните кашони? — От време на време началникът на полицията се вторачваше в някакви нищожни детайли.

— Трябва да са ги натоварили на някоя кола и да са ги изгорили в полето. Защото при Кастрираното агне е имало поне две коли на съучастници, може би за да закарат шофьора на камиона, след като веднъж той го е оставил на паркинга.

— Следователно без това парче картон нямаше да открием нищо — заключи началникът.

— Ех, нещата не стоят точно по този начин — каза Монталбано. — Аз следвах друга следа, която неминуемо щеше да ме отведе до същите изводи. Вижте, били са принудени да убият един горкичък старец.

Началникът му подскочи, помръкнал.

— Убийство? Как така аз нищо не знам за него?

— Защото го представиха като пътен инцидент. Едва вчера вечерта получих потвърждение, че са повредили спирачките на колата.

— Казахте ли го на Якомуци?

— За бога! Якомуци е добър, мил и много компетентен, но да го уведомим, е все едно да направим прессъобщение.

— Трябва някой ден хубаво да го нахокам и да му дам добър урок на Якомуци — каза началникът, въздишайки дълбоко. — Разкажете ми всичко, но в хронологичен ред и бавно.

Монталбано му описа историята с Мизурака и писмото, което той му беше изпратил.

— Убит е напразно — заключи той. — Палачите му не са знаели, че той вече ми е бил изпратил всичко.

— Вижте, ако трябва да се вярва на Мизурака, бихте ли ми обяснили какъв мотив е имал Инграсия да стои близо до супермаркета си, докато са симулирали обира.

— Защото, ако е имало някаква друга спънка, някакво неуместно посещение, той е щял да излезе навън, готов да обясни, че всичко е наред, че връщат стоката, защото онези от „Бранкато“ са объркали поръчката.

— А нощният пазач в хладилната камера?

— Той не им е бил проблем. Щели са да се отърват от него.

— Как ще действаме? — попита началникът след кратка пауза.

— Подаръкът, който Тано Гърка ни направи, без да съобщава имена, беше голям — започна Монталбано — и не бива да се пропилява. Ако действаме разумно, може да се доберем до афера, която не знаем колко голяма може да се окаже. Нужна е предпазливост. Ако веднага арестуваме Инграсия или някого от фирма „Бранкато“, няма да направим нищо. Трябва да стигнем до по-големите риби.

— Съгласен съм — каза началникът. — Ще предупредя Катания да държат под строг конт… — Спря, направи гримаса, защото болезнено си спомни за „къртицата“, предизвикала смъртта на Тано, за която беше говорил в Палермо. Нищо чудно такава да имаше и в Катания.

— Нека действаме незабележимо — реши той. — Ще държим под контрол само Инграсия.

— Тогава ще отида при съдебния следовател, за да получа необходимите разрешителни — каза комисарят.

Докато излизаше, началникът го повика отново:

— А, слушайте, съпругата ми вече е много по-добре. Ще ви бъде ли удобно събота вечер? Имаме още много неща за обсъждане.

* * *

Завари съдебния следовател Ло Бианко в необичайно добро настроение и с блеснали очи.

— Много добре изглеждате — не можа да се въздържи да не му го каже комисарят.

— Ех, да, да, наистина съм добре — огледа се наоколо, а лицето му придоби конспиративно изражение. Наклони се към Монталбано и заговори с нисък глас: — Знаете ли, че Риналдо е имал шест пръста на дясната си ръка?

За момент Монталбано остана шокиран. След това си спомни, че от години съдебният следовател се беше посветил на една величава творба — „Животът и делото на Риналдо и Антонио Ло Бианко, заклети учители в Университета на Акрагент по времето на крал Мартин I Млади (1402–1409)“, защото си беше наумил, че те са негови роднини.

— Наистина ли? — каза Монталбано с радостно удивление. Беше по-добре да го накара да почувства удовлетворение.

— Да, господине. Шест пръста на дясната си ръка.

„Може би с тях прекрасно е мастурбирал“ — беше на път кощунствено да му отвърне Монталбано, но реши да се въздържи.

Разказа на съдебния следовател всичко за трафика на оръжия и за убийството на Мизурака. Обясни му дори стратегията, която му се искаше да следва, и му поиска съдебно разрешение, за да може да започне да подслушва телефоните на Инграсия.

— Веднага ще кажа да ви го изготвят — каза Ло Бианко.

В друг момент би поставил под съмнение нещата, създал пречки, предвидил неприятности, но този път, щастлив заради откритието за шестте пръста на дясната ръка на Риналдо, беше готов да предостави на Монталбано дори разрешения за изтезания, набиване на кол, изгаряне на клада.

* * *

Отиде си вкъщи, сложи си банския и много дълго плува. Върна се, подсуши се, но не се облече. В хладилника нямаше нищо, но във фурната се набиваше на очи тава с четири огромни порции макарони с патладжан, доматен сос, моцарела, пармезан и босилек. Гозба, достойна за Олимп. Изяде две порции и върна тавата във фурната. Нави си будилника и спа непробудно един час. Стана от леглото, взе си душ, облече си вече изпотените риза и дънки и отиде в полицейското управление.

Фацио, Джермана и Галуцо го чакаха, облечени в работни дрехи, и веднага щом го видяха, грабнаха лопатите, кирките и мотиките и запяха старата песен на ратаите, размахвайки във въздуха инструментите:

— „Време е! Време е! Земята да е на който я работи!“

— Ама че сте лайнари — беше коментарът на Монталбано.

* * *

На входа на пещерата в Кастрираното агне ги чакаха вече Престия, зетят журналист на Галуцо, и операторът, който носеше със себе си два големи прожектора.

Монталбано погледна накриво Галуцо.

— Да — каза той, изчервявайки се, — с оглед на това, че миналия път му дадохте разрешение…

— Добре, добре — отряза го комисарят.

Влязоха в пещерата с оръжията и под наставленията на началника си Фацио, Джермана и Галуцо започнаха да откъртват камъните, които все едно се бяха споили един в друг. Работиха повече от три часа, дори комисарят, Престия и операторът видяха голям зор, когато смениха другите трима мъже. Най-накрая стената беше съборена. Както Баласоне го беше описал, различиха ясно коридорчето, но останалото се губеше в тъмнината.

— Отивай ти — каза Монталбано на Фацио.

Той взе едно фенерче, пропълзя по корем и изчезна. След няколко секунди чуха удивения му глас:

— О, боже! Комисарю, елате да видите!

— Вие ще влезете, когато ви извикам — каза Монталбано на останалите, но най-вече на журналиста, който, като чу Фацио, подскочи като пружина и се заприготвя да легне по корем и да запълзи.

Дължината на коридорчето фактически беше колкото тази на тялото му. Само за миг се озова от другата страна. Включи фенерчето. Втората пещера беше по-малка от първата и веднага се забелязваше, че в нея няма никаква влага. Точно в средата й имаше килим в доста добро състояние. В горната му лява част — една гаванка. Отдясно, точно в противоположната страна, стомна. В долната — едно теракотено овчарско куче в естествена големина, което представляваше върхът на този обърнат триъгълник. Върху килима имаше две прегърнати изсъхнали тела като във филм на ужасите.

Монталбано усети, че дъхът му спира, и не успя да продума. Кой знае защо, се сети за двамата млади, които беше изненадал в другата пещера, докато правеха любов. Останалите се възползваха от мълчанието му, не издържаха и влязоха един след друг. Операторът включи лампите и започна лудешки да заснема с камерата. Никой не говореше. Пръв от всички се съвзе Монталбано.

— Уведоми криминолозите, съдебния следовател и доктор Паскуано — каза той, но докато даваше нареждането си, дори не се обърна към Фацио. Стоеше там като омагьосан да гледа сцената, боейки се, че само едно малко движение от негова страна можеше да го изтръгне от съня, който преживяваше.