Андреа Камилери
Теракотеното куче (13) (Комисарят Монталбано упорства)

13

— Доктор Паскуано? Монталбано се обажда. Исках да разбера дали има някакви новини.

— Да, господине. Съпругата ми е настинала, а на внучката ми й падна едно зъбче.

— Да не сте ядосан, докторе?

— Ех, да, господине!

— На кого?

— След като ме попитахте дали има някакви новини! С какви очи ме питате в девет сутринта? Какво си мислите — че аз съм прекарал нощта, отваряйки коремите на онези двамата мъртви, като че ли съм някакъв ястреб, лешояд? Аз спя през нощта! А сега работя върху онзи удавник, когото са намерили в Торе Спаката. Който, между другото, не се е удавил, защото, преди да го хвърлят в морето, са го намушкали три пъти в гърдите.

— Докторе, искате ли да се хванем на бас?

— За какво?

— За това, че вие сте прекарали нощта с онези двамата мъртви.

— Добре де, познахте.

— Какво открихте?

— Засега мога да ви кажа малко, трябва да огледам и другите неща. Сигурно е, че са били застреляни. Той в слепоочието, а тя в сърцето. Раната на жената не се виждаше, защото неговата ръка беше отгоре върху нея. Екзекуция по всички правила, докато са спали.

— Вътре в пещерата ли?

— Не ми се вярва. Мисля, че са били закарани там, когато вече са били трупове, следователно са ги префасонирали, като се има предвид, че са били голи.

— Успяхте ли да установите възрастта им?

— Надявам се да не греша, но трябва да са били млади, много млади.

— Според вас откога е този случай?

— Мога да рискувам да направя хипотеза, но я приемете с известно съмнение. Горе-долу отпреди петдесетина години.

* * *

— Няма ме за никого и не ме свързвай с никого по телефона за петнайсет минути — каза Монталбано на Катарела.

След това затвори вратата на кабинета си, върна се на бюрото си и се настани. Мими Ауджело също беше седнал, но с изправен гръб, като набит на кол.

— Кой ще започне пръв? — попита Монталбано.

— Започвам аз — каза Ауджело, — с оглед на това, че аз поисках разговора. Защото си мисля, че е дошъл моментът да поговоря с теб.

— Аз съм тук, за да те изслушам.

— Може ли да знам какво съм ти направил?

— Ти? На мен никога нищо не си ми направил. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото ми се струва, че тук, вътре, съм се превърнал в чужд човек. Не ми казваш нищо за това, което правиш, държиш ме на разстояние. И аз се чувствам обиден. Например според теб нормално ли е да скриеш от мен историята за Тано Гърка? Аз не съм Якомуци, който говори наляво и надясно, аз мога да пазя тайна. Това, което се е случило в моя участък, да го научавам от пресконференцията?! Струва ли ти се, че е редно по отношение на човек като мен, който до доказване на противното е и твой заместник?

— Ама ти разбираш ли колко беше деликатна цялата тази работа?

— Точно затова, тъй като го разбирам, още повече се ядосвам. Защото това означава, че за теб аз не съм правилният човек за деликатните неща.

— Това никога не съм си го помислял.

— Не си го мислил, но винаги си го правил. Както и историята с оръжията, за която разбрах случайно.

— Знаеш ли, Мими, бях обхванат от умопомрачение, всичко стана набързо и не се сетих, че трябва да те уведомя.

— Не говори глупости, Салво. Историята е съвсем друга.

— И каква е?

— Ще ти кажа. Ти си създал едно полицейско управление по твой образ и подобие. От Фацио и Джермана до Галуцо, вземи от тях когото искаш, — не може и дума да става за друго, освен за послушни ръце само с една глава: твоята. Защото те не ти противоречат, не поставят под съмнение нищо, изпълняват и толкова. Тук, вътре, чуждите тела сме само две. Катарела и аз. Катарела, защото е голям кретен, а аз…

— … защото си твърде умен.

— Така ли? Аз не казвах това. Ти ми приписваш надменност, която не притежавам, и при това го правиш със злоба.

Монталбано го погледна, изправи се, сложи ръцете си в джобовете, заобиколи стола, на който седеше Ауджело, и след това спря:

— Няма злоба, Мими. Ти наистина си интелигентен.

— Ако наистина го мислиш, тогава защо ме изключваш? Бих могъл да съм ти полезен, поне колкото останалите.

— Това е проблемът, Мими. Не колкото другите, а повече от тях. Говоря ти от цялата си душа, защото ме караш да разсъждавам върху държанието си по отношение на теб. Може би това най-вече ме притеснява.

— Тогава, за да си доволен, да оглупея ли леко?

— Направи го, ако държиш хубаво да се скараме. Не това исках да кажа. Факт е — с годините си дадох сметка, че съм нещо като самотен ловец — прости ми глупавия начин на изразяване, който може дори да е грешен, защото ми харесва да ловувам с другите, но искам сам да организирам лова. Това е задължителното условие, за да може мозъкът ми да работи правилно. Една интелигентна забележка, направена от някого, ме угнетява и ме обезверява дори за цял ден, като е способна да ме извади до такава степен от равновесие, че да не мога повече да следвам логиката на собствените си разсъждения.

— Разбрах — каза Ауджело. — Вече го бях разбрал, но исках да го чуя от теб, да го потвърдиш. Тогава те предупреждавам, без неприятелски чувства и злопаметност, още днес ще пиша на началника, за да поискам преместване.

Монталбано прецени казаното, приближи се до него, наведе се напред, сложи ръцете си върху раменете му:

— Ще ми повярваш ли, като ти кажа, че ако направиш това, ще ми причиниш истинска болка?

— Ама че работа! — избухна Ауджело. — Ти искаш максимума от всички ли? Що за човек си? Първо се отнасяш с мен все едно не съществувам, а сега се опитваш да ме трогнеш? Знаеш ли, че си чудовищен егоист?

— Да, знам — каза Монталбано.

* * *

— Позволете ми да ви представя счетоводителя Буруано, който любезно се съгласи да дойде с мен — каза, изпълнен с почитание, директорът Бурджо.

— Заповядайте, седнете — предложи Монталбано, посочвайки старите кресла, предназначени за гости, които бяха в ъгъла на стаята. За себе си взе един от двата стола пред бюрото.

— Изглежда, че тия дни имам задачата да коригирам или поне да уточнявам онова, което казват по телевизията — започна директорът.

— Коригирайте и уточнявайте — усмихна се Монталбано.

— Аз и счетоводителят сме почти на една възраст, той е по-голям от мен с четири години и си спомняме едни и същи неща.

Монталбано усети определена гордост в гласа на директора. Но имаше основание за това, защото Буруано, треперещ, с леко замъглено зрение, изглеждаше по-стар от приятеля си поне с десет години.

— Вижте, веднага след предаването по „Телевигата“, в което ни показаха пещерата отвътре, където са били намерени…

— Извинете ме, че ви прекъсвам. Вие миналия път ми говорихте за пещерата с оръжията, но за тази, втората, изобщо не ми споменахте. Защо?

— Просто защото не знаех, че съществува, Лило никога не ми е говорил за нея. И така, веднага след предаването се обадих на счетоводителя Буруано, исках потвърждение, защото статуята на кучето я бях виждал по друг повод.

Кучето! Ето защо го беше сънувал в кошмара си — защото директорът му беше намекнал за него по телефона. Беше изпълнен с нещо като детска благодарност.

— Желаете ли кафе, а, по едно кафенце? В кафенето наблизо го правят хубаво.

И двамата едновременно поклатиха глава.

— Една оранжада? Кока-кола? Бира?

Ако не направеха нещо, за да го спрат, чувстваше, че не след дълго щеше да им предложи и по десет хиляди лири на калпак.

— Не, благодаря, не можем да консумираме нищо. От възрастта е — каза директорът.

— Тогава разказвайте.

— По-добре е да започне счетоводителят.

— От февруари 1941-ва до юли 1943 година — започна Буруано, — като много млад, бях кмет на Вигата. Не само защото фашизмът казваше, че младите му харесват, така или иначе, ги изконсумира всичките или печени, или замразени, но и защото в градчето бяха останали само старци, жени и деца, другите бяха на фронта. Аз не можах да отида, защото бях — и бях наистина — белодробно болен.

— Аз пък бях твърде малък, за да отида на фронта — намеси се директорът, за да избегне подозренията.

— Бяха ужасни времена. Англичаните и американците ни бомбардираха всеки ден. Веднъж преброих десет бомбардировки за трийсет и шест часа. Хората, които бяха останали в селището, бяха съвсем малко. По-голямата част от тях се бяха разпръснали, живееха в издълбаните скривалища в хълма, който се издигаше над градчето. В действителност бяха галерии с два изхода, доста сигурни. Вътре си бяха занесли дори легла. Сега Вигата е станал по-голям, не като тогава — няколко къщи, съсредоточени около пристанището, и една ивица от жилища между полите на хълма и морето. На хълма Пиано Лантерна, който сега изглежда като Ню Йорк с небостъргачите си, имаше четири сгради, разположени от двете страни на единствената улица, която водеше към гробището, а след това се губеше из полята. Мишените на вражеските самолети бяха три: електроцентралата, пристанището с неговите военни и търговски кораби, зенитните и флотските батареи, които бяха разположени по билото на хълма. Когато атакуваха англичаните, нещата бяха по-добре, отколкото когато атакуваха американците.

Монталбано беше нетърпелив, искаше му се онзи да стигне до сърцевината, до факта с кучето, но нямаше желание да прекъсне неговите отклонения.

— В какъв смисъл бяха по-добре, счетоводителю? Бомбите винаги са си бомби.

Вместо Буруано, който сега си замълча, вглъбен в някой свой спомен, заговори директорът:

— Англичаните бяха, как да кажа, по-внимателни, хвърляха бомбите си, стараейки се да удрят само по военни цели, докато американците ги пускаха безразборно, както им падне.

— Към края на четирийсет и втора — подхвана отново Буруано — ситуацията стана още по-зле. Липсваше всичко — от хляб до лекарства и от вода до дрехи. Тогава за Коледа си помислих да се направи макет на обора, където е роден Младенецът, пред който всички можехме да застанем, за да се помолим. Друго не ни оставаше. Исках обаче да го направя специален. Така възнамерявах поне за няколко дни да разсея мислите на жителите на Вигата от безпокойствата, които бяха много, и от страха от бомбите. Нямаше семейство, от което поне един мъж да не се биеше навън, в мраза на Русия или в ада на Африка. Всички бяхме станали нервни, отдалечени един от друг, свадливи, достатъчно беше само едно „не“, за да се заформи скандал, нервите ни бяха разстроени. Нощем не успявахме да затворим очи от картечниците на зенитната батарея, избухващите бомби, шума на летящите ниско аероплани и корабните канонади. А после всички идваха при мен или при свещеника, за да ни питат за едно или друго нещо, а аз не знаех на кой светец по-напред да се помоля. Струваше ми се, че младостта, която имах, вече си беше отишла, тогава се чувствах, както съм сега — спря, за да си поеме дъх.

Нито Монталбано, нито директорът бяха в състояние да запълнят тази пауза.

— И така, накратко, говорих с Баласаро Киаренца, който беше истински творец с глината. Месеше я за собствено удоволствие, защото като занаят беше каруцар. И негова беше идеята да се направят статуи с естествена големина. Тази на Младенеца, Богородица, свети Йосиф, вола, магаренцето, овчаря с агнето върху раменете си, овцата, кучето и обичайния смаян човек пред обора с яслите, който е някакъв пастир, вдигнал ръцете си в знак на удивление. Направи ги и станаха много красиви. Тогава решихме да не вкарваме макета в църквата, а да го разположим под арката на една бомбардирана къща, все едно Христос се ражда сред мъката на нашия народ.

Буруано пъхна ръка в джоба, извади от него снимка и я подаде на комисаря. Макетът на обора с яслите беше много хубав, както правилно беше казал счетоводителят. Предизвикваше усещане за нещо нереално, излъчваше утеха и невероятна ведрост.

— Прекрасен е — направи му комплимент Монталбано и почувства, че е развълнуван. Но само за миг, защото ченгето в него надви и започна внимателно да разглежда кучето. Нямаше никакво съмнение, че беше точно това, което стоеше в пещерата.

Счетоводителят сложи снимката в джоба си.

— Знаете ли, че макетът на обора с яслите стори чудо? За няколко дни проявявахме разбиране един към друг.

— Какво стана със статуите?

Това беше нещото, което интересуваше Монталбано. Старецът се усмихна.

— Продадох ги на търг, всичките. Спечелих толкова, колкото да платя за работата на Киаренца, който поиска само това, което е похарчил за материалите, а останалото да го дам като милостиня на онези, които имаха по-голяма нужда от него. А те бяха много.

— Кой купи статуите?

— Това е проблемът. Вече не си спомням. Имах разписки и всичко, но се загубиха, когато част от кметството се запали по време на американския десант.

— В периода, за който ми говорите, появявала ли се е новина за изчезването на двама млади?

Счетоводителят се усмихна, а директорът избухна в силен смях.

— Някаква глупост ли казах?

— Извинете ме, комисарю, но наистина я изтърсихте — каза му директорът.

— Вижте, през 1939 година във Вигата бяхме четиринайсет хиляди души. Помня точните цифри — обясни му Буруано. — През 1942-ра обаче бяхме спаднали на осем хиляди. Хората, които имаха възможност, се махаха. Временно се устройваха в селищата във вътрешността на страната, които бяха затънтени и не представляваха интерес за американците. За изтеклия период от май до юни на 1943 година намаляхме приблизително на четири хиляди, като в бройката не влизат италианските и немските военни и моряците. Другите се бяха разпръснали из полята и селата, живееха в пещери, плевници, във всякакви дупки. Как бихме могли да знаем за някакво изчезване? Когато всички бяха изчезнали!

Започнаха отново да се смеят. Монталбано им благодари за информацията.

* * *

Добре, все пак нещо беше успял да научи. Благодарственият порив, който комисарят изпита по отношение на директора и счетоводителя, се смени веднага щом двамата си тръгнаха, с неудържима атака на щедрост, за която беше ясно, че рано или късно щеше да се разкайва. Повика в кабинета си Мими Ауджело и за да изкупи вината си по отношение на своя приятел и сътрудник, сложи ръката си върху раменете му, разходи се с него из стаята, изрази му своето „безусловно доверие“, говори му надълго и нашироко за разследването, което провеждаше, свързано с трафика на оръжия, разкри му фактите за убийството на Мизурака и му съобщи, че е поискал разрешение от съдебния следовател да подслушва телефоните на Инграсия.

— Какво искаш от мен да направя? — попита Ауджело, обзет от ентусиазъм.

— Нищо. Ти само трябва да ме слушаш — каза Монталбано, който изведнъж беше дошъл на себе си. — Защото, ако направиш по собствена инициатива дори нещо минимално, аз ще ти съдера задника, може да се закълнеш в това.

Телефонът звънна. Монталбано вдигна слушалката и чу гласа на Катарела, който изпълняваше длъжността телефонист.

— Ало, комисерийо? Би бил, как да кажа, господин Якомуци.

— Прехвърли ми го.

— Говорете с комисерийо, комисерийо по тилифона — чу как му казваше Катарела.

— Монталбано? Тъй като минавах оттук на връщане от Кастрираното агне…

— Ама къде си?

— Как къде съм? В стаята, която е до твоята.

Монталбано започна да ругае всички светци, питайки се дали има по-голям идиот от Катарела.

— Ела при мен.

Вратата се отвори и влезе Якомуци, изцапан с червен пясък и прах, разчорлен и размъкнат.

— Защо твоят полицай искаше да ме накара да говоря с теб само по телефона?

— Якому, не знаеш ли какъв е Катарела? Трябваше да го ритнеш по задника и да влезеш.

— Приключих със събирането на доказателствата и огледа на пещерата. Пресях пясъка прашинка по прашинка. Виж, дори и златотърсачите от американските филми не го правят така. Не открихме нищо, ама нищо. Това може да означава само едно нещо, като се вземе предвид и казаното от Паскуано, а именно че раните имат вход и изход.

— Че двамата са били разстреляни на друго място.

— Правилно. Ако са били убити в пещерата, трябваше да намерим куршумите. А, и едно странно нещо. Пясъкът в пещерата беше смесен с много фино смачкани охлювени черупки. Там вътре трябва да е имало хиляди от тях.

— О, боже! — измърмори Монталбано. Сънят, кошмарът, голото тяло на Ливия, върху което пълзяха градински охлюви. Какъв смисъл имаше всичко това? Сложи ръката си върху челото, което беше окъпано в пот.

— Зле ли ти е? — попита го притеснено Якомуци.

— Нищо ми няма, само някакъв световъртеж, чувствам се само леко уморен.

— Обади се на Катарела и му кажи да ти донесе един ликьор от бара.

— Катарела? Ти майтапиш ли се? Този, веднъж като му казах да ми донесе едно еспресо, се върна с пощенска марка.

Якомуци остави на масата три монети.

— От тези, които бяха в гаванката. Другите ги изпратих в лабораторията. Няма да ти послужат за нищо, запази си ги за спомен.