Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (9)

Глава 9

И така, ето какво стана: създадох линии за комуникация, за да бъда във връзка с Нод. След това направих пуф-паф с влака под Ламанша до Париж, където се качих на един самолет на „Аеролинеас Архентинас“ от летище „Шарл дьо Гол“. Тринадесет часа по-късно допряхме колела на международното летище „Езейза“ в Буенос Айрес и преминахме през митницата и емиграционната служба без проблеми. Наех едно от местните remises (таксита с предплащане) от летището и се отправих към града.

Докато пътувам, ще ви кажа някои неща, които сигурно искате да знаете за Аржентина и за Буенос Айрес. Най-основната информация е, че аржентинското песо и доларите се разменят. Курсът е едно към едно. Значи щяхме да си плащаме в долари без problemas^[1]. Градът се простира върху стотици квадратни мили. Населението е малко над дванадесет милиона души. И повече от една трета от населението на Аржентина живее в Буенос Айрес. Трето, всеки един от тези дванадесет милиона се мисли за шибания Марио Андрети. Сложи аржентинец в кола и веднага той става състезател от Формула едно. И така, пътуването до града ми напомни сесиите за обучение, които провеждахме на пистата в Западна Вирджиния, където изостряхме шофьорските си умения, като играехме на автомобилна гоненица с около двеста километра в час. Нека ви кажа, че возенето в remise е изживяване, при което дори и онези от нас, които са свирепи по вероизповедание, се държат където намерят с побелели от обезкървяване ръце.

Излязох с несигурна стъпка от таксито и стъпих на малък калдъръмен площад в Реколета, точно в центъра на града. Огледах се. Винаги са ми казвали, че Буенос Айрес е като Париж. Всъщност на пръв поглед изглеждаше по-добре от Париж. Времето беше по-хубаво, а хората определено бяха по-приятелски настроени. Парижани почти никога не се усмихват. Porteños, което се превежда като „пристанищни хора“ и както се наричат хората от Буенос Айрес, имаха латиноамериканските искрици в погледа. А Porteñas — това си го преведете сами, — леле! Нека ви кажа още сега, че само след час тук видях жени, които бяха чудна гледка.

Проведох бързо разузнаване. Точно пред мен се намираха дебелите и невпечатляващи двойни стъклени врати на хотел „Етоал“. От едната страна на входа имаше две яркочервени телефонни будки, точно копие на ония от петдесетте години в Лондон. Зад гърба ми се намираше малък триъгълен парк, пълен с дузина млади мъже и жени и всички държаха по осем, девет, десет нашийника на щастливи, усмихнати кучета с размахани опашки. На пейките под сенчестите дървета седяха двойки. По тесните виещи се пътеки летяха кънкьори в слалом между пешеходците. Право зад парка се виждаше огромната и живописна порта на „Cementerio de la Recoleta“, огромния некропол от деветнадесети век, където наред с други в своя мавзолей лежи Ева Перон. А дясно и ляво на борд от мен имаше редици открити кафенета, пълни с шумната тълпа на обедния час. Сервитьори в бяло носеха подноси с пържоли, салати, омлети и сандвичи. Виждаха се чаши с пенлива бира и гарафи с червено и бяло вино. Беше като в някакъв шибан карнавал посред бял ден.

Застанах достатъчно дълго за бърз оглед. Масите бяха пълни с всевъзможни хора. Виждаха се бизнесмени с костюми и вратовръзки, които разговаряха по мобилните си телефони в преследване на печалби. Имаше маси с богати кучки в тоалети на „Шанел“ и „Ланвин“, които отпиваха бутилирана вода и чоплеха салатите си, а цигарите им, белязани с тънки линии червило, изпращаха тесни колони дим към небето във все още пролетния въздух. Двойка влюбени, седнали един до друг, се галеха по лицата, раменете и ръцете, а омлетите им стояха недокоснати. Двама мъже на около двадесет години седяха един срещу друг и работеха трескаво на преносими компютри, свързани с мобилни телефони.

Чух силно изсвирване някъде отляво на борд. Обърнах се и погледнах. На петдесетина метра, в най-голямото кафене, защитено от съседната улица с висок жив плет, стоеше Мик Оуен с усмивка на лице и ми махаше да дойда. С него бяха Хюго, Бумеранга, Гнилия Ранди Майкълс, Таймекса и един непознат с костюм и вратовръзка, потънали в оживен разговор около бяла масичка под сянката на огромен бял плажен чадър с редуващи се надписи „Олд смаглър скоч уиски“ и „La Biela“ с богато украсени букви.

Метнах ремъка на чантата си на рамо, проправих си път през лабиринта от претъпкани маси, като дръпнах един празен черен стол по пътя си и го повлякох към тях.

Бумеранга, седнал до очевидно повлияната от Париж улична лампа в стил ар деко, присви очи и погледна към мен, докато се приближавах. Носеше риза с крещящи хавайски щампи, дънки и сандали. Бившият сърфист бе прекарал не повече от ден тук, но вече имаше доста добър тен. Вдигна очилата върху високото си чело и на лицето му се появи огромна усмивка, когато акостирах при масата.

— Bienos dias, Pibe^[2] Como está usted?^[3]

— Todo bien, gracias. Yusted?^[4]

Пуснах сака си до Таймекса, който полагаше сериозни усилия да се справи с една бутилка „Килмес“, местната бира, и се пльоснах на стола.

Бумеранга отпи от своя пастелен на цвят jugo^[5].

— Piola.^[6]

Той посочи с палец слабия непознат в групата и каза:

— Това е Робърт Евърс, шефе на пичовете. Той е приятелят на Мик от посолството.

Робът Евърс имаше типичния вид на несъмнен Робърт. Нека обясня. Преди да стана важен, комплексен и многостранен Ричард, аз бях прост Дик. Но не и този. Той никога не е бил Боб — винаги Робърт. Носеше същата униформа на посолството, типична за старшите американски и британски дипломати по целия свят: сив костюм на тънки райета, колосана бяла риза и зелена вратовръзка, от която се разбираше, че е член на Военноморския и военен клуб в Лондон. Той беше по-млад от Мик и от мен — към тридесетгодишен, — с пръски преждевременно посивяла коса по слепоочията и от онези незабележими лица, които човек не си спомня съвсем добре. С други думи — типичен шпионин.

Протегнах ръка над стъклената маса.

— Дик Марчинко, Робърт. Приятно ми е.

Ръката му беше твърда и суха.

— Робърт Евърс, господин Марчинко. На мен също ми е приятно.

Мик се намеси:

— Робърт е политически съветник в нашето посолство. Тук е вече малко повече от година.

— Сигурно ви харесва.

Евърс ме изгледа.

— Страната си има своите моменти — каза загадъчно.

След като приключихме с формалностите, махнах с ръка на един сервитьор, поръчах двойно еспресо, а после върнах погледа си върху Робърт Евърс.

— Е, ето ни и нас — група средностатистически туристи. Какви са най-добрите забележителности?

— О, предполагам, че няма да стоите дълго време в Буенос Айрес, за да разгледате много от забележителностите му — отвърна Евърс.

Реших да последвам нишката.

— О?

— Да — продължи той. — От разговора с господин Оуен разбрах, че желаете да се разходите из провинцията, из храсталаците. Точно когато пристигнахте, предлагах на господин Оуен и на вашите хора да идете на къмпинг в провинция Мисионес.

Знам всичко за провинция Мисионес — вие също. Помните ли? Там палестинските и ливанските търговци на оръжие вкарват контрабанда оръжия през слабо пазената бразилска и парагвайска граница, за да могат да ги превозят с камиони или лодки по мрежата от пътища и реки, която стига до делтата на Параня, близо до град Тигре, където оръжията се скриват из хилядата квадратни мили блата и равнини между столицата на страната и района Ентре Риос. Ухилих се на Робърт Евърс. Много обичам да се говори с открит шифър.

— Звучи добре — казах. — Аз много си падам по дейностите на открито. Изграждат характера.

След малко мълчание добавих:

— Разбира се, иска ми се и да ловувам, ако е възможно.

— О, ловът в Мисионес сега е много добър — отвърна Робърт Евърс. — Но ще трябва да действате бързо, защото дивечът се движи много бързо и е трудно да го проследи човек, ако не е вещ.

— Ние опитваме да сме добри, когато следим дивеч.

Изчаках сервитьорът да постави кафето пред мен, казах „gracias“^[7] и след като се оттегли, продължих:

— Бих искал да тръгнем след няколко дни.

— Бих предложил да тръгнете дори по-рано от това — отвърна Евърс. — Всъщност ловният сезон в Мисионес е много кратък.

— Следователно кога трябва да тръгнем?

— Бих ви препоръчал да тръгнете най-късно утре вечер — каза Евърс.

Погледнах Мик.

— Това как ти звучи, Мик?

Лицето му беше безстрастно.

— От всичко чуто смятам, че предложенията на Робърт са напълно уместни, Ричард.

— Е, това ни оставя цял един ден за разглеждане, нали? — запитах.

Погледнах встрани от Евърс. Двама млади мъже, всеки с по една дузина кучета, си проправяха път по тротоара към ъгъла до улицата с четири платна, претъпкани с таксита и коли, които надуваха моторите си в очакване на смяната на светофарите.

— Робърт — запитах, — какъв е случаят с тези кучета?

Той проследи пръста ми.

— А — каза. — Тези са основен елемент на стила на живот в Буенос Айрес. Наричаме ги pasaperros. Това означава професионални разхождачи на кучета.

Той махна с ръка към жилищните блокове, построени нагъсто по улиците около малкия парк.

— Говори се, че в този град има три милиона кучета. А porteños обичат кучетата си. Глезят ги. И затова хората, които живеят в тези апартаменти, наемат професионални разхождачи на кучета — pasaperros, — които ги разхождат два, три, а дори и четири пъти дневно. Голяма гледка, нали?

Кимнах.

— Из целия град ли е така?

— Където има богаташки блокове — каза Евърс. — В бедните квартали кучетата се разхождат свободно. В кварталите с къщи кучетата се разхождат в собствени частни дворове. Най-вече разхождачите са тук, в Реколета, и в Барио Норте или в по-скъпите barrios — тук така наричат кварталите, — като Белграно, Сан Телмо или Микроцентро.

Човек се учи, докато е жив.

— Предполагам, че там може да се видят много неща.

— Аз съм все още новак — отговори Евърс. — А вече година бродя сериозно из града.

Обзалагам се, че е бродил сериозно. Нека ви кажа, че ако искате да опознаете един град добре, трябва да излезете с опитен и даровит служител от разузнаването. Добрите разузнавачи познават всяка задна алея, всяка странична уличка и всяко ъгълче на града, защото, като излизат на среща със своите агенти, не могат да се губят или да не знаят къде се намират. Те трябва да могат да ДЕЙСТВАТ, защото са длъжни винаги да смятат, че са под наблюдение. И затова отделят необходимото време да опознаят градовете, в които работят.

— Вероятно нямаме време за разглеждане на забележителностите — казах. — Но тази вечер ще искаме да се храним и според мен ще бъде добре да намерим ресторант за по някоя бира. Можете ли да ни предложите нещо?

— Ами — поде Евърс с лукава усмивка на тънките си устни, — след като сте в Аржентина, трябва да хапнете по една страхотна пържола.

Изгледа ме заговорнически.

— Като британски дипломат сигурно не трябва да ви го казвам, но от аржентинското говеждо стават най-добрите пържоли на света — по-добри са дори от нашата шотландска порода ангъс, — а един от най-добрите ресторанти е германският, който се казва „Цум еделвайс“. Близо до театъра „Колон“ — ще се разходите от хотела. След това, както казахте, вероятно ще поискате да се разходите из кръчмите. Препоръчвам ви да не ходите в един ирландски бар, който се казва „Кухнята на мисис Кели“.

Той рязко вдигна брадичката си към претъпкания тротоар вдясно от мен.

— Намира се на три пресечки в тази посока.

— Добър съвет.

Колкото и да ми се искаше да посетя това заведение, щях да стоя далеч от него. Не желаех да вдигам антените на Гуилям Кели. Погледнах към Мик Оуен, който отговаряше за доставката на оръжието.

— Мик казал ли ви е, че желаем да се сдобием с ловно оборудване за посещението си в провинция Мисионес?

Главата на Евърс се поклати надолу-нагоре.

— Аз потърсих информация от мои източници — каза. — Но исканията ви може да създадат проблеми.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Още не знам. Имам няколко варианта — отговори със сериозно лице дипломатът. — Може да успея да ви осигуря нещо до утре сутринта.

Бях объркан. Искането ни не беше чак толкова трудно за изпълнение. След това отправих поглед към Мик и от лицето му разбрах какво ставаше. Вероятно бяхме поставили Робърт Евърс в неприятна позиция. Британците не обичат оръжията. Оставят ги на хора като Мик и мен.

И все пак понатиснах британския шпионин.

— Смятате ли, че ще можете да ни помогнете?

Робърт Евърс прокара ръка през гъстата си коса, като за първи път от момента, в който го видях, прояви малко нервност.

— Мисля, че да — каза той накрая. — Мисля, че да.

Е, това беше потенциално хубава новина. Ако Евърс успее да осигури оръжие и муниции, можехме да съберем останалите неща само за няколко часа от магазините за туристическо или за армейско оборудване.

Британецът допи кафето си и стана.

— Трябва да вървя — каза. — Имаме организационно събрание в посолството. Нали знаете, трябва да държим посланика доволен, за да не ни досажда.

Ръкува се с всички.

— Приятно ми е, че се запознахме, момчета — каза. — Приятна разходка из града.

Смигна на Мик.

— Чао, господин Оуен. Ще поддържаме връзка.

 

 

Помислих дали да не се обадя на Джариел в нашето посолство, но реших да не го правя. Той вече беше ни помогнал и тъй като тук бяхме тайно, вестта за присъствието ми можеше да му се отрази зле. Затова наех стая в хотел „Етоал“. Още преди да бях разопаковал багажа си, Мик включи телевизора. След като предприе тази стъпка, която трябваше да гарантира тайната на нашия разговор, той ми обясни, че Робърт Евърс е заложил задника си за нас. Каза, че действията на „МИ6“ в Буенос Айрес били силно ограничени от политическите шефове в Лондон, които по никому неизвестни причини не искали да обидят аржентинското правителство с операции, изискващи вербуване и ползване на аржентинци като агенти.

Казвате, че такъв начин на мислене е нелогичен. Според мен Робърт Евърс е съгласен с вас, защото той беше огънал правилата още от самото начало. Огънал друг път. Според Мик не им обръщал абсолютно никакво внимание. Бил агресивен и вербувал аржентински агенти още от деня на пристигането си и сега използвал мрежите си да събира информация за Мик и за мен.

Заради което и знаехме, че Гуилям Кели все още се намира в Буенос Айрес, в петстаен апартамент на последния етаж на „Гранд Хаят“, огромния луксозен хотел до френското посолство в южния край на широкия и претъпкан с коли булевард „9-ти юли“, който със своите двадесет и четири платна представляваше кошмар за пешеходците. „9-ти юли“ е аржентинският еквивалент на парижкия „Шанз-Елизе“, римския „Виа Национале“ или лондонския „Пел Мел“, или по-точно на всичките тях, събрани в един огромен булевард, дълъг две мили, заобиколен от високи блокове и къщи, повечето с грамадни неонови реклами по покривите, които създаваха почти карнавална атмосфера.

Робърт Евърс имаше агент сред персонала на „Хаят“ и така движенията на Гуилям можеха да бъдат следени донякъде. Човекът на Евърс беше успял даже да вреди един от своите подагенти като редовен шофьор на лимузина в хотела, което му даваше възможност от време на време да вози Гуилям и богатата курва. Графикът на Гуилям беше нередовно редовен. Денят му започвал в 18:00 и продължавал до ранните часове на сутринта. Обикалял от заведение на заведение, като привършвал вечерта в собственото си заведение, където стоял от три сутринта докъм шест и тридесет. Преди три дни той и богатата курва станали рано — обадили се за лимузината малко след обяда — и заедно с един местен адвокат и някакъв съмнителен на вид колумбиец в сладоледенобял костюм отишли до град Тигре в северозападната част на страната, където колумбиецът заплатил един куфар пари за огромна, оградена със зид вила с пристан на река Аройо Гамбадо, един от по-широките водни пътища за Рио Лухан. Евърс бе казал, че сега тази вила се охранява от разнородна група южноамериканци.

— Разнородна? — попитах.

— Колумбийци, панамци и никарагуанци — отвърна Мик. — Вероятно са обучавани от израелци или кубинци и имат опит като охрана на наркотрафиканти.

В това имаше смисъл. Едно цяло поколение латиноамерикански бодигардове бяха обучени да работят за колумбийските картели от изменници от Израел или бивши служители от сигурността на Източна Германия и Куба. Много от тях сега предлагаха услугите си другаде по света.

Двадесет часа по-късно, според друг агент на Евърс, Брендън О’Донъл и двама от четиримата му другари от ИИРА от „Кухнята на мисис Кели“ се качили на самолет от летище „Аеропарк“ в Буенос Айрес за „Посадас“, на десетина мили южно от парагвайско-аржентинската граница в провинция Мисионес. Тръгнали от Буенос Айрес малко преди ние да пристигнем — нищо чудно, че Робърт Евърс беше казал, че трябва да действаме бързо.

Бързите действия са едно от нещата, в които ни бива. Бумеранга и Таймекса вече обикаляха града, за да търсят екипировка. Скапания Ранди пазаруваше оръжие с остриета. Хюго имаше списък с необходимите ни дрехи и адресите на пет-шест магазина, където трябваше да ги търси. Парите не бяха проблем. Тайният характер на ПД „Браво“ означаваше, че имахме огромни суми оперативни пари в огнеупорната каса в мазето на сградата на „Кързън стрийт“. Двамата с Мик бяхме натъпкали по петстотин стодоларови банкноти в чантичките. Смятах, че щяхме да се справим с броячите на моливи, като му дойде времето.

Единственото необичайно искане от страна на Робърт Евърс беше всички ние да идем в някоя от многобройните фотокабини из града, които правеха по пет снимки за пет долара, и да му дадем снимките.

— Моля ви — каза той. — Събирам си ги в албум.

Странно желание, но Робърт ни правеше толкова много услуги, че изобщо не се замислих.

— Ако искаш снимки, ще ги имаш — казах и шест часа по-късно Мик подаде на младия шпионин шест хартиени ленти с цветни снимки на гадните ни муцуни. Постарали се бяхме на поне една от снимките на всяка лента да покажем на младия Робърт Евърс, че за нас той е номер едно.

Мик каза, че Робърт се усмихнал.

— Каза, че точно тези щял да сложи във витрина, и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Свих рамене.

— Всекиму заслуженото.

След това се заех с работата си. Обадих се на Нод Дикарло, който каза в предварително уговорен шифър, че на фронта при Джери Кели няма нищо ново. Съобщи ми, че местният футболен тим вкарал гол. Това означаваше, че някой от механиците на Мик е успял да закачи микрофон към телефонната линия в дома на Джери. Добави още, че Найджъл отишъл да разглежда забележителностите на града. Това означаваше, че се е промъкнал в служебния гараж на Кели и е поставил маяк на шасито на неговия мерцедес.

Каза ми също, че енергично активният обществен живот на Дигър, изглежда, е тръгнал в положителна посока. Това се превеждаше с факта, че мацето от посолството му е дало възможност да се сдобие с един от новите ръчно преносими апарати на Агенцията за национална сигурност за подслушване на мобилни телефони.

— Мисля, че той ще обяви новината до няколко часа — каза Нод. Добре: това значеше, че скоро щяха да държат един такъв апарат в собствените си длани. Казах на Нод да предаде на момчетата код браво, а после прекъснах връзката. Чакаше ме работа.

 

 

Самоопределил се бях за служител по транспорта и тъкмо спирах пред терминала на еднопистовото летище „Аеропарк Хорхе Нюбери“, което се намира на брега на река Рио де ла Плата, на някакви си десет минути от центъра, когато осъзнах, че подхождам към тази задача напред с гъза си.

Ето защо: полетът до провинция Мисионес нямаше да разреши нищо. Брендан О’Донъл и неговите ИИРА-джии отдавна ги нямаше и щяхме трудно да намерим дирите им, ако това изобщо е възможно. Щяха да ми трябват дни, за да ги открия — а аз не разполагах с дни.

Ето защо: екшънът щеше да се състои тук, в Буенос Айрес. Тук именно едно от приятелчетата на Гуилям си беше купило голяма вила с удобен излаз на стотиците мили безименни водни пътища. Именно тук Великобритания и САЩ поддържаха две огромни посолства и тук можеха да бъдат убити наведнъж стотици британци и американци. Подобни операции са провеждани и преди. През 1998 г. Осама Бен Даден нападна едновременно нашите посолства в Кения и Танзания. През 1985 г. Абу Нидал нападна летищата в Рим и Виена през най-натоварения сезон, около Коледа.

„Само като наблюдаваш врага и научаваш намеренията му — пише генерал Тай Лян в своя трактат по стратегия, — можеш да разбереш какво да направиш, за да овладееш събитията, които ще определят изхода на боя.“

Това нямаше да може да стане, ако гонех Брендан О’Донъл из провинция Мисионес. Това можеше да стане единствено ако останех тук, в Буенос Айрес, и подготвех себе си и своите момчета за предстоящата битка. Исках да видя какво става зад стените на тази вила — така щях да разбера дали Гуилям и хората му замислят нападение над американското посолство.

И така, вместо да купя билети за самолет, се метнах обратно в таксито и казах на шофьора да ме закара на „Плаза Италия“, което е съвсем близо до американското посолство. Да, разбира се, казах ви неотдавна, че не желаех никой в посолството да научи за присъствието ми. Но и не възнамерявах да правя посещения от светски характер. Исках да проведа бърза оценка на заплахите и да видя дали посолството е уязвимо.

Как бих могъл да направя такава преценка само за минути или часове, питате. Ами, като стана дума, въпросът е да знаеш какво да търсиш и какви въпроси да задаваш. А аз търся и питам вече две десетилетия. Затова поех на разходка. Тръгнах от автобусната спирка на 150 метра от тежко укрепената порта, която водеше към посолството, и заобиколих отвсякъде триметровата ограда, направена от устойчива на обстрел с реактивни гранати мрежа, която беше изправена на стоманени пръти и заобикаляше огромното модернистично здание.

АМПОС в Буенос Айрес (както го наричат на държавнодепартаментоговор) е от по-новите ни посолства. Проектирано беше с указания на комисия по безопасността на посолствата, оглавявана от бившия съветник по националната сигурност Брент Скаукрофт, след нападенията на посолства и американски дипломати в места като Бейрут, Хартум и Исламабад. Сградата гледа на северозапад и се намира върху триъгълник от 50 хектара, заобиколен от три широки булеварда. От едната страна имотът на посолството граничи с охраняван обект на аржентинското правителство. Направо срещу сградата има голям ограден парк. Най-близките постройки — голям район с пететажни бизнессгради — са на повече от петстотин метра разстояние, отвъд булевард „Джон Ф. Кенеди“.

Самото посолство е изградено от армиран бетон с устойчиви на експлозии прозорци, тежки врати, пригодени да издържат на терористични атаки, както и вътрешни „безопасни стаи“ за в случай на нападение. От него до улицата има поне тридесет метра разстояние. Входът е защитен с бетонна бариера, дебела метър и двадесет, която крие зад себе си канавка, достатъчно дълбока и широка, че да не позволи и на най-тежкия камион-циментовоз — предпочитаните превозни средства на терористите от новото хилядолетие, защото могат да преминат през повечето видове антитерористични бариери — да разбие портата и да се понесе към вътрешния вход на посолството.

Достъпът до посолството се наблюдава с камери, както и от патрули от местната полиция, осигурявани от аржентинските власти, които обикалят из района около постройката. От вътрешната страна на оградата охраната се осигурява от специални агенти на ОД (от бюрото на Държавния департамент за охрана на дипломати) и контингента от морски пехотинци, които в момента се оглавяваха от стария ми приятел и елемент от спасителната ми мрежа старшина Джариел. За да влезете, трябва да преминете през един първи контролен пункт, където самоличността ви се установява от ЧНС (ЧуждоНационален Служител, което на държавнодепартаментоговор означава местен човек), който ви пропуска в малка, устойчива на бомбени експлозии камера с детектор за метали, през който се пропуска по един човек наведнъж.

Ако не носите оръжие, ще ви пуснат да влезете във втора камера, в която има една много бавно въртяща се врата с дистанционно управление и чиито стени и таван са направени от дебела, устойчива на куршуми и бомби стомана. Причината да има въртяща се врата се състои в това, че в нея има поставени устройства за откриване на експлозиви. Ако предупредителната светлина се включи, охраната може да спре вратата и да ви изолира в нея до пристигане на подкрепленията, а освен това се намирате на 150 метра от самото посолство.

От въртящата се врата преминавате през втори детектор за метали, този път контролиран от агент на ОД. След тази проверка ви пропускат в района. Ако не носите лична карта на човек от Държавния департамент, Министерството на отбраната или федералната полиция, трябва да ви съпровождат до местоназначението. Автомобилите, включително този на посланика, се подлагат на подобни процедури, докато си проправят път през поредица от S-образни завои, които не позволяват никой самоубиец с кола-бомба да стигне до гаража на посолството с висока скорост. Паркингът за служители се намираше от външната страна на оградата и около него патрулираха местни охранители и полицаи от Буенос Айрес. С други думи, посолството работеше по правилата. Сигурността беше стабилна. Всичко се правеше по устава.

Поради което ми трябваше не повече от половин час привидно безцелно скитане, за да открия пропуските. Но откриването на пропуските нямаше да е достатъчно. Исках да разбера дали тук се води активно наблюдение — дали Брайън О’Донъл и неговите хора не са разкрили същите пропуски в охраната, които бях забелязал и аз. И единственият начин да го проверя щеше да бъде онова, което в занаята наричат контранаблюдение. Вижте, в повечето холивудски филми (сещам се за „Ченгето от Бевърли Хилс“) наблюдението се състои в това двама лоши да седят в кола от другата страна на улицата, а контранаблюдението се състои в това двама полицаи да седят в своята си кола и да наблюдават лошите, които някак си никога не ги забелязват. В реалния живот такива фъшкии няма.

В реалния живот наблюдението често пъти се прави изтънчено и е трудно да го забележиш, а контранаблюдението е трудна, досадна и скучна работа. Трудно е да останеш незабелязан дълго време. Още по-трудно е да останеш нащрек. В много отношения то е като да си на пост: трябва да преодолееш скуката, еднообразието и досадата. Трябва да останеш в състояние на фина настройка, за да доловиш и най-лекото вълнение, което би издало противника. Освен това трябва непрекъснато да си изобретателен и постоянно неконвенционален. Трябва да можеш да промениш външния си вид буквално на секундата. Казвам ви, че е трудна работа. И не е никак приятна.

Първата смяна поехме двамата с Бумеранга късно следобед. Изпратих Скапания Ранди Майкълс в „Кухнята на мисис Кели“, за да огледа персонала на заведението и района. Да, знам, че бяхме решили да не се доближаваме там, за да не уплашим тангата. Но ако има човек, който може да влезе и да излезе оттам, без да предизвика никакво вълнение, то той беше бившият рейнджър Скапания Ранди. Междувременно аз наех две таксита — две от хилядите анонимни „Рено“ в жълто и черно, които обикаляха улиците. След това дадох на шофьорите по триста долара, за да позволят на мен и Буменранга (или на втората смяна — Таймекса и Ранди) да караме колите, докато те се возят на задната седалка като пътници. Предвид дебелата пачка гущери, които размахвахме, не беше трудно да ги убедим. След това ги накарах да ни заведат в магазин за дрехи, където купих осем ризи с къси ръкави и различни шарки, както и осем шапки. Таймекса купи две яркожълти радиостанции „Моторола“ и петдесетина батерийки. Проверихме и дали са напълно заредени батериите на мобилните ни телефони, пригодени да действат навсякъде по света. След това дойде време за работа.

16:31. Обикалях района около посолството и се оглеждах за признаци на статично наблюдение: паркирани коли с хора в тях или пък хора, които обикалят из улиците. Освен няколко камионетки, една кола на „Федерал експрес“, един самотен pasaperro с три непослушни кучета, който си проправяше път към пресечката на „Джон Ф. Кенеди“ и авенида^[8] „Колумбия“, не видях нищо.

16:56. Паркирах на една стоянка за таксита на булевард „Кенеди“ и заоглеждах прозорците на офиссградите. Не забелязах нищо нередно. Откарах таксито на една анонимна странична улица и смених колата си с тази на Бумеранга, а после пак потеглих.

17:15. Разхождачът на кучета се спусна бавно по „Колумбия“, дърпан от трите буйни кученца. Спря да се пошегува с полицая под наем, който крачеше покрай дългата редица паркирани коли на служителите на посолството. Полицаят си поигра с едно от кучетата — приятелски настроено и свръхактивно кутре, което опитваше да прави обратно салто мортале.

17:24. Разхождачът на кучета направи втора обиколка точно когато повечето от хората в посолството си тръгваха. Някои се отправиха към „Плаза Италия“, други се качиха в колите си и заминаха. Никой не провери дали под колата му няма нещо, преди да се качи в нея. Никой не провери багажника или пък двигателя. Казвам ви, тези наивни диплодръвници са големи заплеси.

Двамата с Бумеранга останахме в района доста след смрачаване, без да забележим нещо съмнително. Е, можеше да се очаква. Ако аз бях танго и се канех да атакувам посолство, щях да действам, когато то е пълно с хора, а не след работно време. Но започнеш ли контранаблюдение, не можеш да си въобразяваш нищо. Затова в полунощ Скапания Ранди и Таймекса ни смениха. Щяха да останат тук цялата нощ, за да наблюдават, да се оглеждат и да слушат, въпреки че това значително объркваше плановете им за ядене и, най-важното, пиене на бира и юркане на катерички. Това щеше да почака, докато двамата с Бумеранга ги отменим в 06:00.

02:15. Докато Бумеранга си лягаше за бърз сън, аз включих телевизора, за да блокирам звуците, взех мобилния телефон и набрах Лондон за бърз кодиран доклад от Нод. Той каза, че там е тихо. Джери Кели изпълнявал редовните си занимания. Не бил говорил с Гуилям, поне доколкото моите момчета можеха да кажат. Нямаше нови нападения или бомбардировки. Разузнавателите на ПД „Браво“ стояха с вдигнати антени, но не бяха доловили нищо за действия от страна на ИИРА или друга отцепническа групировка на ИРА.

Попитах за вести във връзка с Коженото яке, което бях търкалял по улица „Дейвис“. Нод каза, че не знае, но че ще се поослуша и ще ме осведоми при следващото обаждане. Попитах за Еймън Демона.

— От улица „Норт Одли“ не се чува нищо, скипере — съобщи Нод.

— Е, знаеш как да ме намериш, ако merde се удари във ventilateur.

— Да, шефе.

— Добре.

Прекъснах връзката, изтърколих се на леглото и легнах. Прекарали бяхме един дълъг шибан ден, а графикът ни нямаше да се промени значително в обозримото бъдеще.