Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (12)

Глава 12

Двамата с Мик направихме една treffe^[1], както биха казали германците, с Робърт Евърс в „Гран кафе Тортони“, един ресторант в стар архитектурен стил на „Авенида де Майо“, на няколко преки от Каса Росада — резиденцията на аржентинския президент. Излязохме от хотел „Етоал“ и минахме пешком край „Ла биела“, като спряхме само за малко, за да се насладим на porteñas, а после продължихме по „Авенида дел либертадор“, поехме по един заобиколен маршрут, който преминаваше през пазарния център „Булрич“, просто за да сме сигурни, че не ни следят, разходихме се край Каса Росада и се спуснахме през Парк Колон, скитахме се около величествения Естадо Майор и Министерството на отбраната, после направихме обратен завой през Плаца де Майо, слязохме и излязохме от метростанцията на отсрещната страна на президентския дворец и накрая извървяхме три дълги пресечки до направения в стил рококо вход на „Гран кафе Тортони“.

Сякаш минахме през дупка във времето. Отвън се намирахме в двадесет и първи век. Вътре — Париж от времето на Тулуз Лотрек. Кафене „Тортони“ имаше тъмни стени, запълнени с картини, като се започне от карикатури в стил Дега, поставени в пищни позлатени рамки, до големи абстрактни маслени картини. Подовете бяха от мрамор и износени от над едновековно търкане от обувките на влизащи и излизащи Porteño. Огромен, богато гравиран бар доминираше левия борд на дългия и тесен ресторант. Имаше впечатляващи правоъгълни прозорци на тавана и свещници от стъкло и месинг, от които струеше златна светлина. Нивото на разговори беше достатъчно високо и независимо от отворените предни прозорци на кафенето към тротоара, влезеш ли пет метра навътре, звуците на улицата се губеха напълно от разговорите.

Ресторантът беше кошмар за подслушвача. Пръскаше се по шевовете от хора и нивото в децибели беше някъде между прахосмукачка и косачка. Малките кръгли или правоъгълни маси с мраморни плотове бяха претъпкани с групи оживени аржентинци. Сервитьори в бели престилки с малки черни подноси в ръце се носеха в слалом натам-насам, без да им обръщат внимание. Имаше групички сериозни бизнесмени, които работеха по мобилните си телефони. Имаше стилно облечени политици, които разрязваха стекове и пиеха vino tinto^[2]. Оцапани с мастило нещастници — старомодни журналисти — обработваха източниците си, записваха си, като се навеждаха през масите, за да чуят нещо, като ръцете, с които не пишеха, стояха свити до ушите им, за да разберат какво им говорят в цялата шумотевица. До бара двама оцапани с боя художници размахваха юмруци един срещу друг, като спореха шумно по въпросите на естетиката. Един самотен възрастен мъж, облечен в костюм с жилетка в стил от четиридесетте години, колосана риза, тясна черна вратовръзка и сиви гети от фланелен плат, всяваше единствената нотка на спокойствие в този хаотичен космос. Имаше редки сребърни коси, слепени с помада върху черепа, и четеше, като мърдаше устни, един внимателно сгънат вестник, а на масата пред него стоеше една-единствена изпита наполовина чашка еспресо.

Двамата с Мик продължихме по тясната и оживена пътечка между масите. Най-после забелязах Робърт Евърс, който ни махаше с ръка от една маса в ъгъла в далечния край. Присъединихме се към него на кръгла мраморна маса с два крака и подобна на пиедестал основа от ковано желязо, поставена до стената, която отделяше основната зала на ресторанта от зала с шест маси за билярд и двадесетина шумни играчи. Евърс беше си взел кампари с газирана вода във висока чаша. Изглеждаше толкова добре, че и аз си поръчах една. Мик, вечният британец, си поръча две наливни бири.

Евърс отново носеше дипломатическата си униформа, но в друг вариант. Този път беше костюм на „рибя кост“, бяла риза и синя вратовръзка, от която разбрах, че е член на Лондонския военноморски и военен клуб. Наклони чашата си към нас с Мик и каза:

— Наздраве.

Отвърнахме на поздрава. Евърс изчака сервитьорът, който ни обслужваше, да се отдалечи. След това се наведе към мен и Мик.

— Имате късмет, че не ходихте в провинция Мисионес — каза.

— О?

— Хората, които искахте да откриете, се върнаха в Буенос Айрес снощи.

Англичанинът отпи от своето кампари, а после го върна на масата.

— Пристигнали са на малко частно летище в делтата. Шест часа по-късно са изчакали малка речна лодка, „Патриция Десенс“.

— Малка?

— Осемнадесет-двадесет метра — обясни Евърс. — По реките има стотици такива. Пренасят плодове или зеленчуци и се говори, че си докарват по нещо отгоре с контрабанда.

— Говори се значи.

— Така казват.

— Къде се намира „Патриция Десенс“ сега?

— Стояла е осем часа на пристана в къщата, която си купи колумбийският приятел на Гуилям. После е изчезнала из делтата.

— Откъде знаеш всичко това? — запитах.

По държането му разбрах ясно и чисто, че не бива да говорим повече за това.

Свих рамене. По дяволите, мога да се съглася с такъв отговор не по-зле от всеки друг.

Настъпи тишина. След това Евърс каза:

— Политическата обстановка, в която работя, не е много добра.

Отпи от напитката си и продължи с нисък глас:

— Направо не ми позволяват да си върша работата. Шефът ми постоянно ми казва, че не иска да си вра носа в неща, които биха могли да се окажат „притеснителни“, както се изразява, за правителството на Нейно Величество. Но виждате, че има проблеми, които смятам, че не могат да останат така. Тъй като не мога да се справя с тях, се надявах, че може би вие ще свършите работата.

Думите на Евърс бяха напълно смислени. В края на краищата през последните две десетилетия „МИ6“ бяха станали също толкова беззъби, колкото ЦРУ. И както ЦРУ, Оперативният отдел на „МИ6“ сега избягва рисковете и дързостта. Точно както ЦРУ се съобразява с всички, когато събира информация за президента, така и „МИ6“ сега изготвя информацията си в услуга на министър-председателя. И както ЦРУ, и те са корумпирани. Но на Евърс това не му харесваше и затова ни помагаше.

Британецът рязко смени темата.

— Между другото — каза той — номерът на колата, за която се обади господин Оуен, е бил откраднат преди малко повече от две седмици.

Ако ми трябваше формална информация, че онзи passaperro, който хвърляше зъркел към посолството, е танго, то с факта, че е откраднал номер, за да го сложи на колата си, информацията ставаше напълно официална. Започнах да барабаня с пръсти по масата.

— Обзалагам се, че „Кухнята на мисис Кели“ притежава кафяв микробус пежо.

— И ще спечелите — отвърна Евърс. — Имат един съвсем като онзи, който описахте на господин Оуен.

В моя учебник, приятели, едно и едно е равно на две.

Изгледах Робърт.

— Много съм ти задължен, Робърт.

Той ме изгледа със сивите си очи, за да опита да разбере какво целя.

— Засега само ще запазя квитанцията за този ви дълг, мистър Марчинко — отговори предпазливо.

— Добра идея, Робърт, защото към края на този обяд ще държиш много такива квитанции.

 

 

Младият Робърт Евърс ставаше за тюлен, защото може и да не му харесваше, но го направи въпреки всичко. По-късно през следобеда освободихме стаите си в хотел „Етоал“ и след като изминахме един МОН, или маршрут за откриване на наблюдатели, и не открихме нищо, той ни инсталира в една оперативна квартира в район Белграно, на петнадесетина минути с кола северозападно от американското посолство.

Квартирата беше удобна — четири спални, голям хол и сносна кухня, — на петия етаж на тесен осеметажен жилищен блок. Имаше огромен балкон, който гледаше на югоизток през огромния голф-клуб Палермо и по-нататък, към Рио де ла Плата. На четири преки оттук, каза Евърс, като ни нарисува карта, има кола на „МИ6“ с местни регистрационни номера, която е в заключен гараж. Забеляза щастливото изражение на лицето ми и с многозначителен жест подаде ключовете на Мик.

Но най-хубавото беше, че квартирата имаше… обзавеждане. Там шест деветмилиметрови пистолета „Глок“, модел 19, всеки с по два пълнителя с по петнадесет патрона, седяха на дивана редом до четири автоматични пистолета „Хеклер и Кох“ и дванадесет пълнителя с по двадесет патрона — за първи път виждах такова нещо — и два заглушители „Джем тек“. Робърт Евърс обясни, че автоматичните пистолети са доставени на посолството за оценяване като оръжие за военните шофьори и телохранители и той успял да сложи ръце върху тях, защото никой в кабинета на военната група не намерил време да ги пробва на стрелбището, та седели и събирали прах. На всеки затвор пишеше ЛОО — лично отбранително оръжие.

Взех един от автоматичните пистолети. Много лек беше — нямаше и два килограма, включително постоянно осветения холографски прицел марка „Триджикон“. Изпразних пистолета, като извадих пълнителя с двойно подредени патрони, блокирах ударника в отворено положение, а после направих визуална и физическа проверка на затвора и цевта. След това издърпах сгъваемия приклад, фиксирах го и облегнах оръжието до рамото си. Пистолетът беше мъничък, но все пак удобен. Железният мерник беше голям и се виждаше ясно, както и холографският мерник. Хареса ми фактът, че можех да използвам и двата. Спусъкът беше плавен. Претеглих пистолета в длан. Всъщност беше само пет сантиметра по-дълъг и лайнарски много по-лек от „MK-23 SOCOM“ (За специални операции), пистолета калибър 45, направен специално за тюлените и специалните сили.

— Това с какво стреля, по дяволите? — запитах Евърс.

— Патрони четири цяло и шест на тридесет — отвърна той.

Не ми харесват детските пистолетчета, а 4.6 x 30 попада в тази категория.

— Какви са балистичните му параметри?

— Не знам с точност — каза. — Куршумът тежи деветнадесет грама. От оръжейника разбрах, че скоростта в цевта е малко повече от седемстотин метра в секунда… Каквото и да означава това — добави след малко той.

Това означаваше, че това ЛОО изоставаше само с шестдесетина метра от карабината „Д4“, която се носи от повечето специални сили. А автоматичният пистолет в ръката ми тежеше около една трета от „Д4“.

— Да видим патроните.

Офицерът от „МИ6“ извади трио картонени кутии под дивана.

— Ето.

Една от кутиите носеше етикет „7 гр. НАТО, 9 мм“, а две нямаха никакви обозначения освен печат с надпис „Произведено в Обединеното кралство“. Отворих първата от анонимните кутии, извадих кутийка патрони отвътре и я отворих. Патронът беше от мед, с класически кух връх. Втората кутия беше пълна със сачми: закалени медни сачми. Според спецификациите сачмата можела да пробие защитна плоча от използваните в НАТО от двеста метра. Това е впечатляващо като за такава малка сачма.

Погледнах Евърс.

— Предполагам, че да стреляш с това е като да допингираш калибър двадесет и две, а?

Робърт Евърс сви рамене.

— Не знам — каза. — Не съм стрелял с пистолет. Опитът ми се ограничава до стрелбата с ловна пушка по яребици или фазани през почивните дни.

Прибрах приклада, върнах предната дръжка на мястото й и хванах оръжието като пистолет. То беше малко неудобно, но далеч по-добре балансирано от пистолета „MK-23 SOCOM“. Поставих един от заглушителите на тъпата цев и стрелях на сухо. Оръжието беше удобно за държане.

Позволете да изразя това по малко различен начин. То беше удобно за държане в хола на оперативната квартира без патрони и без мистър Мърфи да е опасно близко. Какво би било поведението му в бой, в свиващи сфинктера условия, когато адреналинът се лее и оръжието е носено под вода в тинестата делта, нямах представа. Защото това бяха приблизително условията, в които това ЛОО трябваше да доказва себе си.

Обикновено бих предпочел доказания в бой „MP5“ или „CAR-16“ пред този нов и неизпитан пистолет. И бих предпочел „USP“, а не „Глок“. Но аз тук бях молещият, а като просиш, не можеш да избираш. Освен това нека ви кажа истината за Воините: те смятат оръжието за своя инструмент. И честно, няма значение с какъв чук ще забиеш пирона, стига да знаеш кой е правилният начин да го правиш. Същото важи и за оръжията. Аз може да предпочитам „Хеклер и Кох“. Но за да свърша работа, ще използвам каквото има.

Накрая, преди да си тръгне, Робърт Евърс ни предостави няколко ценни къса тактическа информация. Гуилям Кели и неговата богата курва освободили апартамента си в хотел „Хаят“ и отишли във вилата до Тигре. „Патриция Десенс“, плиткогазещата речна яхта, която агентите на Робърт бяха загубили, била забелязана преди няколко часа да се движи нагоре по реката към къщата, в която сега се намираше Гуилям.

Евърс разпъна една подробна карта на делтата на Тигре и отбеляза мястото на вилата на Гуилям с химикал „Монблан“. Определено вилата беше изолирана. Тесен път без настилка, несъмнено изграден върху насип над застоялата вода, водеше от къщата на около половин миля североизточно и свършваше на шосе с две ленти, което се виеше от изток на запад и пресичаше делтата.

Отзад къщата стигаше до широк приток, който течеше в посока север-юг. Знаех, че трябва да се внедрим тихо и да огледаме. Исках да знам какво има на борда на „Патриция Десенс“. Исках да разбера какво крие във вилата си Гуилям. Затова гледах картата и разигравах сценарии с влизане и излизане. Не трябваше много време, за да изготвя два сценария.

След като офицерът от „МИ6“ си тръгна, Мик затвори вратата и пусна резето.

— Е — каза, — какво си намислил?

Разгледах картата още малко, а после посочих оръжията на дивана.

— Мисля, че е необходима известна теренна оценка за тези неща. Робърт казва, че заглушителите работят сухи и мокри и че оръжията няма да засекат дори ако плуваш с тях до целта. Аз казвам да проверим дали е прав.

 

 

Излязохме малко след стъмване. Мик отиде за колата; Бумеранга, Скапания Ранди, Хюго, Таймекса и аз чакахме в малкото задушно фоайе, всеки от нас стиснал чанта с оборудване. Качването в колата не ни отне много време, макар че когато шестимата се натъпкахме в шибаната кола, изглежда, приличахме на онези циркови колички, от които излизат по двадесет клоуни. След няколко минути се движехме в северозападна посока по широк булевард с жилищни блокове от двете страни в посока към шестлентовия експресен път, който щеше да ни проведе през богаташкия квартал Сан Исидро и крайния квартал Сан Фернандо чак до Тигре.

Колата, древен фиат с четири врати, имаше повече екстри, не само фарове. Имаше от онези, латиноамериканските климатици за Третия свят, познати още като „четири/седемдесет“. Това означава, че отваряш четирите прозореца, караш със седемдесет километра в час и може би ще успееш да се разхладиш. Аз се надявах да е така, защото дори и при залязлото слънце жегата беше голяма и се чувстваше проникващата влага, типична за тропическия климат.

Седяхме тихо и зяпахме през прозорците, докато Мик караше. Осъзнах, че като излизахме от центъра, пейзажът се промени. Квартал Сан Исидро наподобяваше в много отношения скъпите квартали на Париж или Мадрид. Но като продължихме още на север, Първият свят отстъпи на Втория, а после на Третия. Пътищата се стесняваха. В северния край на Сан Фернандо бетонът беше заменен с асфалт. Когато стигнахме девет километра от mercado de frutos^[3] в Тигре, асфалтът отстъпи на тъмна и неравна трошенокаменна настилка. А когато излязохме от старото двулентово шосе и свихме на север по груб, настлан с чакъл път, който вървеше успоредно на Рио Лухан, се озовахме в място, което напомняше за бедните като за Четвъртия свят квартали на Сан Салвадор или Сан Хосе в Коста Рика.

Настланият с чакъл път свърши на едно Т-образно кръстовище. С водонепромокаемо фенерче с червен светофилтър потърсих това местонахождение на картата, която ми беше дал Робърт Евърс. Потупах Мик по рамото и посочих наляво, към тесен коларски път, който се надявах да върви успоредно на реката.

— Трябва да успеем да караме една миля, а може би и малко повече в тази посока.

— А после?

— После ще ходим.

Мик изгрухтя. Зави фиата ляво на борд. Изключи фаровете, за да не се виждаме.

— Дадено.

Минаваше 21:00, когато Мик отби в запустяла полянка до пътя, на половин миля от всякакъв път и, надявахме се, на около двеста метра от брега на реката. Мик изключи двигателя и останахме в проклетата кола петнадесет минути в абсолютна тишина, за да свикнем със звуците на новата си среда и нашата среда да свикне с нас.

След това бавно и мълчаливо и не преди да сме изключили плафона в купето, излязохме от колата, отворихме багажника и заизваждахме багажа си. Само Бумеранга, Скапания Ранди, Таймекса и аз щяхме да преминаваме реката. Мик и Хюго щяха да пазят брега на река Лухан, да вардят задниците ни с два от пистолетите и да оглеждат района с единия чифт очила за нощно виждане, които Хюго беше намерил в магазин за спортни стоки.

Трябва да призная, че щурмовата ни екипировка беше доста слаба. Бяхме успели да купим очила и плавници, но нямахме надуваеми жилетки или пък бойни жилетки за носене на разни неща. Имахме дебели колани, на които окачихме ножовете, купени ни от Бумеранга. Тази вечер щяхме да оставим плавниците — за такава операция не ни трябваха, въпреки че всяка от двойките щеше да носи очила, за всеки случай. Присъствал съм на твърде много операции, за които просто човек е сигурен, че никога няма да му трябва определено нещо, но познайте какво става — нещото, което си оставил, е именно онова, което ти трябва най-много. И така, щяхме да носим очилата. Скапания Ранди и аз щяхме да плуваме с пистолетите със заглушители, закачени с ремъци на гърбовете ни. Пистолетите „Глок“, резервните пълнители и всичко останало, което можеше да ни потрябва, щеше да пътува в найлонова раница с Бумеранга и Таймекса.

Ситуацията беше далеч от идеалното. Нямахме водолазни костюми или пък обувки за корали. Щяхме да плуваме по дънки и тъмни ризи. Казвате, че според вас така е тромаво, трудно и тежко и следователно опасно. Прави сте на сто процента. Но щеше да е още по-опасно да опитваме да нападнем нощем — при тази ярка луна, — като излагаме на показ големи части от своята, как да го кажа по-сбито… бяла като чаршаф кожа. За да допълним екипировката си за промъкване и надничане, моите момчета щяха да плуват по маратонки. Да, вероятно щяха да подгизнат до кости, когато стигнат отсрещния бряг. Но такива карти ни се паднаха и с тях щяхме да играем. Аз пък щях да плувам бос. Онези от вас, които ме познават, знаят, че свирепите ми стъпала с два пъти екстраголям размер са твърди като подметката на всяка туристическа обувка „Вайбрам“. Така станаха, когато бях в затвора, защото всеки ден пробягвах бос по две мили на пистата от сгурия, шест обиколки на която правеха миля, в Питърсбърг, Вирджиния, във Федералния лагер за момченца и големи минети. Да, краката ми кървяха през първия месец. Но продължавах да тичам въпреки болката и краката ми заякнаха. Това е пътят на Воина, приятели.

Отделихме време за подготовка. Първо, нямаше изискване за времето, когато трябва да отидем и да се върнем, макар че определено исках да съм си отишъл отдавна, преди изгрев-слънце. И второ, тази вечер щяхме да работим слепешката. Нямахме никакви актуални тактически разузнавателни данни освен няколкото неща, които Евърс ни разказа за екипа вносни стрелци, които пазеха вилата, и отсъствието на камери. Ще ти кажа, нежни читателю, че работата в такива условия често води до онова, което ние, тюлените, наричаме на техническия език на войната със специални методи във ВМС, О2, или осирация, умножена по две.

А? Какво? Казвате, че операциите като тази са ФР^[4].

Ей, я иди се чукай, и това не е всичко, което имам да ти кажа. Аз съм Свирепия Воин®. Аз знам тези неща, а ти — не. Затова си сядай на шибания задник и си затваряй шибаната човка, за да обясня О2 възможностите.

О2-1. Водният обект, който трябва да прекосим, гъмжи от алигатори, които са склонни да смятат Тюлените за своя основна храна.

О2-2. Противникът има средства за нощно виждане и ви виждат, преди вие да го видите.

О2-3. Противникът е предвидил защита срещу операции от този вид и е поставил серия гадни капани във водата.

О2-4. Около целта има животни и/или други защитни средства. Например в района може да има кучета. По-лошо — може да има гъски. Гъските са едни от най-ефективните защитни средства, които човек познава. Те вдигат ужасяваща шумотевица при всяко приближаване на странно същество. Преди повече от четвърт век виетконгците ползваха гъски като системи за ранно предупреждение срещу операциите по отвличане, които тюлените провеждаха във Виетнам. Гъските бяха по-ефективни от стражевите кучета, защото усещаха приближаващите се тюлени от по-голямо разстояние и беше много по-трудно да ги смълчи човек.

О2-5. Мистър Мърфи би могъл да покаже грозната си мутра, като направи така, че точно когато стигнем пристана, някой от охраната да реши да се разходи дотам, за да източи стария си lagarto^[5] в лагуната, или да си метне cigarillo^[6]-то във водата.

О2-6. О, мамка му — схващате идеята. Освен това вече става късно, което значи, че дойде време да тръгваме.

 

 

Проправихме си път през сто и осемдесетте метра от поляната до брега на реката. Мик огледа отсрещния бряг с очилата за нощно виждане, после погледна на юг и се намръщи. Предложи ми очилата.

— Виж.

Погледнах по течението на реката. Пък и нямах нужда от очилата. Защото на няма и четвърт миля надолу от нашето място и не повече от сто метра под притока, където щяхме да минем, за да стигнем вилата на Гуилям, имаше една шибана къща за гости, функционираща и като ресторант, и като хотелче. В момента сервираха вечеря на верандата, която беше осеяна с празнични лампи и, разбира се, гледаше към водите на притока. Точно където ние щяхме да преплуваме. Има едно старо тюленско правило, което гласи: „Ако те виждат, значи ще ти го вкарат.“ Е, те наистина щяха да ни видят, ако предизвикаме някакви смущения, докато минаваме. Щяха да ни виждат, защото трябваше да плуваме право под ярко осветената веранда по пътя си навътре и също при излизане оттам. Поредният О2 фактор, с който трябваше да се съобразяваме.

Както казват в САС, ако си просиш хуй, не можеш да избираш. И така, Мик сви рамене, показа вдигнат палец и прошепна:

— Успешно кацане, приятел.

Аз го потупах по рамото.

— О, да ти го благонавра много, Мик.

След това, като разтворих острата трева, се спуснах леко по брега и влязох във водата. О, мамка му. Водата беше към двадесетина градуса. Много по-студена, отколкото очаквах. Всъщност човек може да изпадне в хипотермия^[7] във вода с температура двадесет градуса, ако остане в нея достатъчно дълго и ако температурата на въздуха спадне. Но това не ме притесняваше. Тюлените не приближават водата и не я пробват с пръстче. Тюлените не се оплакват, че водата е студена. Тюлените Просто Го Правят. И така, смъкнах се леко по брега и влязох във водата, като топките ми се сбръчкаха по съответния начин.

Дъното беше меко и тинесто. Мека, лигава тиня. Гадна, мека, лигава тиня. Оттласнах се възможно най-добре и потеглих през тъмната вода с бавно и ритмично странично плуване, навел ниско глава и вперил очи в отсрещния бряг. Бумеранга, Таймекса и Ранди ме последваха във водата и заплуваха в безреден строй след мен.

Нямаше силно течение — само около половин възел. Но предвид факта, че багажът и дрехите ни тежаха, плуването през всякакви течения си е трудно. Оставих водата да ме носи надолу, докато я пресичам, за да стигна до другия край на реката, та да бъда възможно най-далеч от хората, които вечеряха на верандата на хотела.

21:42. Плувах бавно и целенасочено, като се стараех силно да държа дясната си ръка под водата. Така не плувах съвсем ефективно, но пък най-слабо нарушавах водната повърхност. Щяхме да минем на двадесет-двадесет и пет метра от хотела. Вече различавах малките като глави на карфица светлинки на свещите по масите и чувах музиката.

21:49. Внимателно минах край верандата. Фенерите светеха празнично. Чувах как хората си говорят — или така ми се струваше. О, да: масите бяха пълни с двойки и четворки, като всички пиеха вино, ядяха хубава храна и очакваха вечерта да завърши с безкрайно чукане.

А ето ме и мен. Измръзнал, мокър и страдащ от смъртоносна липса на катерички. Приятели, няма справедливост в живота.

21:56. Сто метра по-долу от хотела ускорих и тръгнах нагоре по притока с достатъчно добро темпо. Забавих ход само веднъж, за да проверя как напредваха останалите от екипа. След като ги видях разтеглени зад себе си, възобнових плуването.

22:12. Около половин километър по-надолу застанах на място във водата. Може би на 150 метра напред на брега ляво на борд различих дълъг дървен пристан, който изникваше от водата. Над него светлината от вилата на Гуилям подсилваше усещането за тъмнина. Вилата беше единствената постройка на този приток.

Аз вече бях решил, че тази вечер ще опитаме подход от две места. Двамата с Бумеранга щяхме да плуваме до пристана и да сондираме къщата оттам. Скапания и Таймекса щяха да минат край пристана и да проверят нещата от далечната — това означава източната — страна. Изчаках останалите от групата. Застанахме в строй и продължихме операцията, като не се отдалечавахме от брега, за да крием приближаването си в трънаците, блатната трева, палмичките и мангровите дръвчета.

22:18. Осемдесет метра нагоре по течението виждах пристана. Но имаше и друго. Точно както ни беше обещано, в далечния край на дългата дървена конструкция имаше привързана една речна лодка. Тя приличаше на стотиците малки съдове, които плаваха из Рио Параня чак до град Розарио на север, осемстотин мили до провинция Мисионес, или пенеха водите на Рио де ла Плата между Аржентина и Уругвай. Ако се съдеше по силуета, лодката беше двадесетина метра дълга и не потъваше повече от един метър. Малката и щръкнала рубка се намираше на носа и беше свързана с нещо като колибка, в която вероятно капитанът спеше и ядеше. Останалата част от палубата, подобна на тази на шлеповете, беше запазена за товар — а товар имаше: даже в тъмното виждах брезент, който покриваше някаква купчина. Приближих, за да разгледам по-добре. Над плиткия трюм се виждаха три малки затворени люка. Върху нещо над два от тях беше поставен брезент и завързан здраво.

Навигационните светлини — една на единствената малка мачта, а друга на рубката и още две на левия и десния борд по средата — бяха угасени. От единственото прозорче на колибката зад рубката не се виждаше светлина. Заслушах се внимателно за шум от генератор. Нищо. Лодката беше необитаема.

22:21. Усетих движение петнадесетина метра пред свирепата си зурла. Смръзнах се във водата. Един самотен охранител с пистолет в колана и с автомат „Узи“ на рамо премина по пристана и метна една цигара във водата. Когато фасът падна, издаде изненадващо силно съскане. Но пък нощем всички звуци изглеждат по-силни. Наблюдавах как пазачът проверява лодката, а после се върна обратно по пристана и се изгуби през завесата от растителност.

Слава богу за околната светлина и непрофесионалните охранители-задници, които носят светли дрехи през нощта. Поне за момента мистър Мърфи се ебаваше с противника, вместо да чука мен.

22:23. Двамата с Бумеранга стояхме на място във водата под пристана, а Скапания и Таймекса минаха зад лодката и продължиха нагоре срещу течението. Щяхме да се съберем след два часа под пристана и да се измъкнем като група. Оставих им три минути да се отправят към позициите си, след което поставих началото на собствените си развлечения и игри за вечерта.

Пъхнах ръка в раницата на Бумеранга, взех си водолазните очила, измих ги от тинята и стегнах гумената лента върху плитката си. След това извадих водонепроницаемото фенерче и увих връвчицата му около китката си. Всичко по реда си: гмурнах се под лодката и огледах трюма, за да видя дали към него не се е закачило нещо. Стар трик е да направиш малко херметично отделение от външната страна на трюма и да прекарваш в него контрабанда или други неща, за които не желаеш повечето хора да знаят. Това не беше забавно занимание. Изискваше болезнено упорита работа, особено в тъмното, особено защото трябваше да съблюдаваме шумова дисциплина. Въпреки всичко за по-малко от пет минути стигнах до заключението, че трюмът на лодката е чист.

Е, чист е силно казано. Лодката изглеждаше в добра форма. Кабината беше прогнила на места, имаше ръжда по метала, а видимата страна на дървените части се нуждаеше от много внимание. Излязох на повърхността, поех си дъх, след това отново се спуснах отдолу и с помощта на фенерчето огледах зоната около винта и руля. Винтът беше сменен неотдавна. Доколкото виждах, той и валът получаваха добри грижи. Това също е стар Воински трик: държиш коритото си с лайняна външност и светът те подценява.

Дадох мълчалив сигнал на Бумеранга да започне търсене по схема от долната страна на пристана. Докато той се занимаваше с това, аз изплувах до кърмата, вдигнах се по старата автомобилна гума, която отчасти криеше името на лодката — то беше „Патриция Десенс“ с пристанище на домуване Санта Елена, — и лекичко се качих през ниския парапет точно зад ниската дървена врата на колибката.

Исках да огледам рубката. Исках да видя дали „Патриция Десенс“ има съвременни комуникационни устройства или оборудване за глобално позициониране. Исках да проверя дневниците й и да видя дали мога да определя къде е била и къде отива. След това щях да пропълзя напред и да проверя какво има под брезентите. Но между мен и всичко останало се намираше разкапаната колибка, а има ненарушимо правило, че човек не минава край неосигурена зона, без да я е проверил.

И така, всичко по реда си. Ако се съди по пантите, вратата се отваряше навън, като се дърпа вляво на борд. Проверих дръжката. Не беше заключено. В-н-и-м-а-т-е-л-н-о отворих вратата и се вмъкнах вътре.

Тясно беше и миришеше на застояла пот, стара бира и пикня. Вляво различих неясна форма в тъмното — койка може би или нисък шкаф. Натиснах бутона на фенерчето с червено стъкло, за да огледам по-добре.

В който момент, разбира се, капитанът на „Патриция Десенс“ се събуди, защото беше усетил, че нещо навлиза в неговото пространство. Рязко се изправи в седнало положение с объркан въпрос:

— Que passa?^[8]

Не бих искал да се обзалагам за това кой от нас беше по-изненадан. Но разликата между el capitán^[9] и mi^[10] се състоеше в това, че времето на моята реакция беше далеч по-малко от неговото, защото той неотдавна беше довършил празната бутилка от ром, която лежеше до мръсната му възглавница.

Инстинктивно замахнах с дясната си ръка и го ударих — праааас! — право по острото на брадичката. От удара главата му рязко отхвръкна назад към стената, а шибаният ми юмрук заподскача болезнено из застоялия въздух. Господи, мамка му, ударих се в челюстта на тоя задник и болката се стрелна като куршум от китката през лакътя и рамото, та чак до вече кръстосаните ми очи.

Но майната й на болката, защото ударът беше идеален. El capitán падна право на койката в несвяст. Всичко мина идеално. Само, разбира се, дето сега ръката ми изпращаше ясни сигнали SOS до мозъка. О, мамицата му, по дяволите, ебати как болеше. И защо, по дяволите, не го бях праснал с прожектора? Питайте, ама не мога да ви кажа.

Но не мислех да губя ценни секунди в страдания. Огледах се за нещо, с което да го вържа. Отрязах малко въже от една макара на кърмата и го завързах. Откъснах парче плат от калъфката на възглавницата и го натъпках в устата му, а после го омотах с още ленти, за да не го изплюе. Всичко това отне повече време, отколкото си мислите, защото едната ми ръка не действаше.

22:29. Претърсих рубката. Там имаше съвсем модерен радиопредавател и чифт спътникови клетъчни телефони, които можеха да се използват по целия свят. Проверих шкафа за карти, но не намерих нищо. На малка маса, покрита с мушама, видях картата, по която беше работил капитанът. Направих й един БКО^[11]. Това беше навигационна карта на Рио де ла Плата и уругвайския бряг. Насочих прожектора върху листа водонепромокаема хартия. Имаше определен курс — дебела черта с червен мазен молив криволичеше към малко пристанищно градче на име Пунта дел Есте на върха на един полуостров тридесет мили източно от Монтевидео, Уругвай. Знаех кое е това място: плаж за богати. С хотел от по за хиляда долара на ден, където човек може да открие европейски боклуци като Гуилям и неговите богати курви. Свих картата и я напъхах в задния джоб на подгизналите си дънки. Взех всичко друго, до което можах да се докопам, и наврях плячката в синята пластмасова кофа, която оставих на кърмата на „Патриция Десенс“, за да мога да я взема по-късно. След това предприех систематично претърсване на товара.

То не отне много време. О, да, спуснах се долу, проверих за експлозиви и не намерих нищо. Прегледах и малкото товарно отделение при носа. И шкафа в него, като намерих само рибарско влакно. Не, онова, което търсех, се намираше точно пред очите ми: върху люковете и под двата стари брезента.

Как знаех какво търся ли? Знам, защото съм професионалист и познавам кофти лайната, като ги видя. А в този случай кофти лайната бяха два запечатани цилиндъра, всеки около 6 метра дълъг и белязан със същите арабски цифри — 38, — боядисани с бяло върху тъмната пластмаса.

Не мога да чета арабски свободно, но разбирам арабски цифри. 38 означава Talateen tamanya. Тридесет и осем.

И макар никога да не съм посещавал курса по сандъкознание, който провеждат в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, знаех, че гледам две ракети. Точно какви бяха, не знаех — числото 38 звучеше познато, но и животът ми да зависеше от това, не можех да определя за каква ракета се отнася. Точно така: дори Свирепия Воин® не знае всичко по всяко време. Освен това нямах намерение да си губя времето, за да разбера какви са.

По-късно, след като сме проверили вилата, върнали сме се на борда, отвлекли сме лодката и тя е изцяло на наше разположение, щяхме да отворим цилиндрите и да видим какъв точно модел си е купил Гуилям. Щяхме да поразпитаме и капитана.

22:34. Но нямаше време да разсъждавам над хипотетични неща. Вече изоставах много от графика в главата си. Затова се върнах във водата, за да разбера дали Бумеранга не беше открил нещо.

Отговорът е, че не беше. Дадох му прожектора, а после извадих леко седемметрово въже от раницата на гърба му и започнах сам да претърсвам от другата страна на лодката, като използвах коловете и самата нея за ориентир.

22:39. Нищо. Отвързах въжето, излязох на повърхността, преместих въжето на друг кол и пак започнах да търся. Отново не намерих нищо.

22:50. При третото претърсване открих злато. В основата на кола, под десет сантиметра тиня, беше завързано дебело въже. Дръпнах го и установих, че в другия му край има нещо. Развих собственото си леко въже, а после последвах изпънатото дебело въже, покрито с мръсотията на делтата, като внимателно опипвах всичко около себе си. Не исках да попадна на мина, затова вървях сантиметър по сантиметър напред, докато не усетих един възел. Внимателно прокарах пръсти по възела и отвъд него и открих, че въжето е завързано за тежък пластмасов сандък, заровен до средата в тинята и мръсотията на речното дъно. Изплувах на повърхността и си поех въздух. Видях на лунната светлина тясното лице на Бумеранга на петнадесетина метра. Махнах му да дойде.

Говорихме с жестове. Бумеранга беше открил още два сандъка, завързани за друг от коловете от долната страна на пристана. Аз обясних какво съм намерил. Добавих, че се връщам за втори оглед. Той пъхна прожектора с червеното стъкло в ръката ми.

И двамата се гмурнахме в трите метра вода на канала. Когато стигнах до сандъка, включих прожектора. С него дадох няколко сигнала на Бумеранга. Той вдигна сандъка от дъното и двамата с него го пренесохме с плуване до пристана.

Изкачих се на кърмата на лодката. След това Бумеранга ми подаде сандъка и аз внимателно го положих на палубата. Той донесе и другите два сандъка, които беше намерил, подаде ми ги и аз ги положих нежно на палубата.

Защо не ги отворих веднага? Защото по-късно щях да имам достатъчно време, каквото нямах сега. Запомнете, свършехме ли огледа около вилата, щяхме да се прокраднем обратно на борда, да отвържем въжетата и да оставим течението да ни отнесе. После, след като сме оставили известно разстояние между себе си и пристана, щях да включа двигателя и да се чупим с играчките на Гуилям — и много му здраве.

Отново проверих часовника. 23:20. Мамка му — болна китка или не, време беше наистина да се захващам за работа.