Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (7)

Глава 7

Със значително подобрено настроение и маршова стъпка отидох до горния край на улица „Хейс мюс“, пресякох площад „Бъркли“ — тук се произнася „Баркли“ — и тръгнах на север по улица „Дейвис“, една от големите артерии в югоизточната част на квартала „Мейфеър“, в посока към улица „Оксфорд“ и „Ремо“ — моя най-любим ресторант за яйца с бекон на света, за да закуся. Улица „Дейвис“ още не беше претъпкана. Но групи пешеходци вече започваха да изпълват тесните тротоари, тръгнали на работа в скъпите магазини и луксозни офиси в „Мейфеър“. Трафикът беше натоварен, но мърдаше. Утринният въздух все още беше студен и свирепо парфюмиран с дизелови пари.

Ходейки, разсъждавах над наученото. И целият ми дългогодишен опит от работа с терористи, психари и други злосторни престъпници по цялото земно кълбо подсказваше, че също като тях Джери Кели не мислеше нищо хубаво. Изобщо. Още по-важен беше фактът, че Джери е от Балинахинч, мястото с ирландския акцент, който опознавателната програма на Агенцията за национална сигурност беше свързала с член на „Защитниците на зелената ръка“.

Възможно е това да е съвпадение, казвате. В моята работа, приятели, няма съвпадения.

Помислете. Всички престъпници се разпознават по три елемента: мотив, средства и възможности. Джери Кели удовлетворяваше елементи номер едно и две. Току-що ми беше казал, че ние, американците, заслужаваме онова, което получаваме. Имаше финансовите ресурси да плаща на танга да вършат мръсната работа. Така оставаше елемент три: възможността. След като установя тази част от тройката, задникът на Джери щеше да ми принадлежи.

Поради която причина реших, че след закуска и добре подкрепен със силното кафе на „Ремо“, ще тръгна обратно към „Кързън хаус“, за да потърся Мик Оуен и да го информирам за Джери Кели, братчето му Гуилям и „Защитниците на зелената ръка“, както и за едноседмичните ми проучвания. Да, помня, че Еймън Демона изрично ми беше наредил да не казвам нищо за следствието — само на него. Но, честно казано, хич не ми беше през ръждивата пишка за желанията на адмирал Еймън Джоузеф Фланъри. Знаех, че рано или късно кучият син ще ме продаде, когато може да извлече най-голяма полза за кариерата си.

Освен това, честно казано, ако работиш в друга страна, е по-добре да си намериш местен закрилник, който може да спира бюрокрацията пред теб и да ти улеснява работата. Но не получаваш, ако не дадеш. В Япония винаги съм обменял информация с приятеля си Тоширо Окинага, с когото се запознах, когато беше сержант в Националната полиция. Сега той е висш офицер в Куника, контратерористичното звено на японската полиция. В Германия генерал Фред Колер, който командва най-новата контратерористична група в Берлин, „Kommando Spezialkräfte“, или „KSK“, неведнъж е вадил стария ми свиреп хуй от огъня. В Близкия изток един дребен Воин на име Ави Бен Гал винаги е бил насреща в трудни моменти, за да даде опора на американските ми рамене със стария си израелски гръб. Но ключът в работата с тези воини винаги е бил в това, че работим заедно, като ЕКИП. За Еймън концепцията за ЕКИПА е чужда. За Еймън лоялността е еднопосочна: тя се подгрява нагоре по командната верига, докато стигне до него. Аз следвам принципа, заложен преди години от Рой Боъм, кръстника на всички ТЮЛЕНИ, който винаги проповядваше на нас, поповите лъжички, че лоялността е двупосочна. Тя се изкачва нагоре по командната верига, но минава и в обратна посока. Изисквам лоялност от хората си. Но я връщам молекула по молекула. Така, приятели, се насърчава и осигурява целостта на групата и концепцията за ЕКИПА. И точно така винаги съм работил с колегите си в чужбина.

Разбирах също, че Мик се намираше натясно в политически план. Званието му беше се променило. А тази звезда водеше и нови отговорности. Но личността му не се промени — нито на йота. А когато си работил с някого в напечени ситуации и той винаги е помагал в миналото, нямаш основания да смяташ, че ще те провали в настоящето. Резултат: с Мик трябваше да поговорим за много неща.

И така, предполагам, че се бях съсредоточил върху тези мисли, вместо да си отварям очите. Защото откровено мога да докладвам, че защитната радарна система, която се намира в мозъка ми, зад путкодетектора, който обикновено работи 24 часа 7 дни седмично, беше повредена или без оператор. Защото със сигурност не забелязах стария ВФ, или Въпросен Фургон, който ме подмина, а после се закотви до бордюра бавно двадесетина метра пред мен.

Тъкмо бях се изравнил с един антикварен магазин, специализиращ в гръцки и римски скулптури. Погледнах към витрината, за да се насладя на малко парче фриз, което представляваше богинята Диана, а после продължих с пълна скорост към ниската викторианска ограда от ковано желязо, която опасва хотел „Клариджис“. След това, като минавах, забелязах как трима мъже в тъмни, анонимни комбинезони се измъкват от фургона. Отидоха в задния му край, отвориха вратите и заизваждаха огромен, навит персийски килим.

Мистър Отпред грабна килима отпред и го дръпна рязко. Мистър Среда взе извилата се надолу средна част, когато тя излезе от фургона, а Мистър Отзад хвана килима (къде ли?) отзад. Вдигнаха килима на рамене и тръгнаха през тротоара към сервизния вход на хотела. С това си действие преградиха тротоара точно на два и половина метра пред мен и ме накараха да забавя ход. И в този момент, приятели, косата на тила ми щръкна право нагоре. Представа нямам защо става така. Но стана: още един пример за инстинктивното, първично и първобитно нещо, което е спасило живота ми десетки пъти през изминалите десетилетия.

Казано е, че преди да умреш, животът ти преминава пред очите ти в бавен кадър. И така, ето пълен списък от онова, което внезапно осъзнах за няколкото милисекунди след щръкването на косата на тила ми.

• Осъзнах, че съм практически сам на тротоара: един-двама-трима-четирима пешеходци на шест метра пред мен, двама на десетина метра зад мен и един, в черно кожено яке, некомфортно близо в точката на слаба видимост над лявото ми рамо.

• Разпознах шофьора на колата. Мистър Лайнянокафяв Костюм от по-рано през деня. И познайте какво: Мистър ЛК беше се преместил на седалката зад волана, а колата беше на скорост. Знаех това, защото стоповете светеха, а той гледаше нервно в посока назад, към мен.

• Забелязах, че тримата носачи на килим не обръщат внимание на килима и не гледат към сервизния вход на хотела. Както шофьорът на фургона, така и те гледаха мен.

• Видях малка, крива пластмасова кутия с две метални остриета в ръката на оня, който държеше килима по средата.

• Видях, че отстрани на фургона няма никакви рекламни надписи и че всъщност колата е била пребоядисвана неотдавна, ако се съди по различната боя отвътре на задните врати.

• Осъзнах, че задният регистрационен номер в жълто и черно беше покрит с насекоми — признак, че е свален от предния край на друг автомобил.

И в този момент алармата се включи и корабната сирена в мозъка ми зарева сигнала за потопяване под вода.

О, това беше сладко. Професионално отвличане посред бял ден, точно в шибания център на града. А тези танга искаха moi. Просто е всъщност: пращаш мишената при Мистър Среда, който я зашеметява със стоп-палката. После, когато мишената се свлече, я натоварваш в колата и тръгваш. Ако някой протестира, казваш, че бедният задник е получил сърдечен удар и го водиш в болницата. Класически ход за отвличане, за първи път използван от корсиканците, които работят за ДНТ, съкращение за Дирекцията за наблюдение на територията, или френската служба за вътрешно разузнаване, контрашпионаж и контратероризъм. Веднъж гледах как група от корсиканските разбойници на стария ми приятел Жак Лили отвличат едно алжирско танго в претъпканата богаташка улица „Риволи“ на по-малко от половин пряка от хотел „Риц“. Толкова плавно действаха, че туристите и хората, излезли на пазар, така и не забелязаха как онези хванаха мишената, праснаха го да изпадне в несвяст, метнаха го в кола и заминаха.

Невъзможно е, казвате. Не, не е. Повярвайте ми. Един добър екип може да го направи да изглежда лесно. Без усилия. Може да ходите три метра зад мишената и да я отмъкнат изпод носа ви, без изобщо да забележите. Факт е, че отвличанията през деня са трудни, сложни, комплексни задачи и е по-добре да използвате професионалисти, които са упражнявали ходовете стотици пъти. Но тези задници бяха нервни. Направо трепереха. Ако бях внимавал, щях да съм ги видял от цяла миля, както се казва. Но дори и сега, дори и толкова късно в играта можех да предприема активни и ефективни контрамерки. Попаднеш ли в засада, в края на краищата единствената ти защита е яростната, агресивна, безкомпромисна контраатака.

И точно това направих. Инстинктивно свих към бордюра, когато коженото яке се метна в пространството, където се намираше гърбът ми преди един миг. Отклоних се от удара, обърнах се и ударих в посоката, от която той дойде, радостен, когато ръката ми влезе в контакт с едно младо хлапе в черно кожено яке и дънки. За ничия изненада (особено моята) това беше същото Мърляво Кожено Яке, което ме бе проследило от хотела по-рано през деня. Изви се. Никакъв шанс. Грабнах го за ръкава, извъртях го и го праснах силно отгоре по главата.

Но очевидно не достатъчно силно. От нищото в другата му ръка се появи една шибана палка, изви се и ме прасна право в лицето. По-точно казано, удари ме право в многократно чупения ми словашки нос.

Дневната светлина да върви на майната си — видях шибани звезди. Всъщност повечето от Млечния път. Но нямах време да се наслаждавам на гледката, защото трябваше да демонстрирам Първия физичен закон според Свирепия. Отстъпих, опитах да хвана дланта, китката и ръката, които бяха прикрепени към палката, след това се извих рязко и разтегнах гореупоменатата ръка, с което накарах останалата част от тялото на Мърлявото Кожено Яке да ме последва.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че това движение ме приближи към навития килим. В този момент, разбира се, Мистър Среда вдигна стоп-палката и опита да я опре в тялото ми, за да спра да се суетя толкова и да се държа като добро момче. Разтвори ръце широко, за да препречи пътя ми, стиснал палката в дясната си ръка, насочил важната й част към корема ми.

Отскочих наляво, като повлякох Мърлявото Кожено Яке със себе си, докато се отдръпвах от стоп-палката.

Мистър Среда замахна към мен с разкривено лице и присвити очи. Трябваше му само да ме докосне веднъж с шибания електрошок — факт, който разбрах, че знае не по-зле от мен.

Но ето какво не знаеше. Не знаеше, че аз съм едър, силен майкотаковач, който помпа двеста килограма на открития гладиатор във вила „Марчинко“ и прави по 155 коремни преси 365 дни в годината. И така, продължих да се държа за Мърлявото Кожено Яке с една ръка, докато той опитваше едновременно да се отблъсне от мен и да се опази от електродите на приятеля си. О, сериозно се притесняваше от електрошока. Но не колкото мен. Затова, въпреки че се бореше, аз го сложих между себе си и стоп-палката, като го стисках с две ръце и го използвах за жив щит.

Мистър Среда замахна към мен веднъж, два пъти, три пъти. Парирах го с помощта на МКЯ. При четвъртото замахване той опря палката право в бедрото на Мърлявото Кожено Яке. Това също беше добра и лоша новина. Добра новина, защото не аз бях ударен. Но лоша новина, защото сега държах 80 кила тежест.

Време беше да се отърва от този щит. Но вместо просто да пусна Мърлявото Кожено Яке да падне, аз го хванах за колана и за косата на тила и го захвърлих към Мистър Среда, чиито ръце (и палка) инстинктивно се вдигнаха пред него, което, разбира се, изпрати втори огромно силен заряд в тялото на Мърлявото Кожено Яке.

— О, мамка му — каза високо Мистър Среда. Очите му последваха тялото на момчето, докато падаше на земята.

— Мамка му — каза отново.

Очите на Мистър Среда бяха спрени на Мърлявото Кожено Яке. Това означаваше, че не ме гледа. Протегнах се и го стиснах за дясната китка, за да е сигурно, че стоп-палката няма да е в близост с moi. След това…

Добре де, добре. Трябва да прекъсна, за да ви дам непоклатимото доказателство, че тези задници бяха истински шибани аматьори.

Ето го: двамата, които държаха краищата на килима, не реагираха. Просто си стояха и държаха килима.

Да се върнем в реалното време. Мистър Среда обаче се движеше. И действията му не вещаеха добро за мен. Пусна палката (върху Мърлявото Кожено Яке, което получи трети силен удар), бръкна в джоба си и извади един огромен и шибан боен сгъваем нож.

Приятели, мразя оръжията с острие. Опасни са. Гадни са. Почти винаги ви порязват. И така, не чаках Средния да вземе инициативата и набързо да накълца стария Свиреп. Той замахна с острата част на ножа към мен, сякаш да ме шамароса.

Отскочих извън обсега му. Когато ръката му премина край мен, хванах китката му с две ръце, пристъпих към него, за да използвам тялото си, след това огънах китката нагоре и назад над ръката му, докато чух да се счупва. Оня изрева. Пръстите му пуснаха ножа, който изтрака.

Зле постъпи, мамицата му. Пуснах счупената му китка, хванах го за рамото и го праснах с глава, от което той се понесе назад. Спуснах се след него. Точно тогава Мистър Мърфи реши да навре грозната си мутра в моята работа. Мистър Среда ме стисна със здравата си ръка и ме дръпна към себе си, като разкъса сакото ми и ме повлече достатъчно грубо, та да се препъна в Мърлявото Кожено Яке. Сега, тъй като изгубих равновесие, Мистър Среда ритна към краката ми. Пропусна където трябва, но ме нацели силно по дясното коляно.

Ох, мамка му, мамка му, боли. Паднах — силно — на тротоара, като при това пистолетът ми се изхлузи от кобура и изтрака на плочите.

Пистолетите в Лондон не са добро нещо, ако сте чужденец — дори и военен чужденец като мен. И така, спуснах се след пистолета, което даде на Мистър Среда възможността, която му трябваше. Замахна с гаден ритник към главата ми. Видях го достатъчно рано, за да отбия удара.

Хванах стъпалото му, извих го и дръпнах. С това съборих куродъхия педал и си осигурих достатъчно време, за да взема пистолета и да го напъхам обратно в кобура. После възвърнах цялото си свирепо внимание към Мистър Среда.

Изтърколих се към него, като по пътя си грабнах ножа, без да обръщам внимание на дупките, които пробивах в крачолите си. Той се отдръпна назад. Аз продължих към него. Най-после успя да се изправи, което аз не можах да направя, и се насочи със счупеното си крило към колата. Приятелчетата му хвърлиха килима и напуснаха сцената вдясно, за да се присъединят към него. Изтеглиха го вътре, скочиха и те и с трясък затвориха вратите. Мистър Лайнянокафяв Костюм натисна педала до ламарината и се отлепи от бордюра, оставяйки след себе си грозни следи от гуми. А moi? Moi остана на колене на тротоара, задъхан, с ножа и стоп-палката, както и неподвижното тяло на Мърлявото Кожено Яке и шибания навит килим.

Е, нямах нужда от шибания килим. Но нямаше да оставя палката, ножа или истинското доказателство — Мърлявото Кожено Яке — така.

Взех палката, изпратих в МКЯ още 300 000 волта за всеки случай, намерих откъде се изключва, за да го обезвредя, и го напъхах в джоба си. Също и ножа. След това се изправих на крака, хванах Мърлявото Кожено Яке през кръста, изправих го на неговите си крака, хванах го за яката и го замъкнах тридесетте метра до ъгъла на улица „Брук“, където три таксита чакаха с двигатели на празен ход пред вратите на хотел „Клариджис“.

Успях да отворя вратата на едно такси и да напъхам Мърлявото Кожено Яке вътре, качих се и аз, затворих вратата и изтрих ручейчето кръв, което течеше от носа ми върху съсипания маншет на съсипаната ми шита по поръчка риза. Шофьорът погледна назад и с удивително, типично британско присъствие на духа запита:

— Закъде с вас и вашия… приятел, сър?

— „Кързън хаус“, ако обичате. И бързо.

Шофьорът си промърмори нещо, след това се извъртя, прегърби се над волана и се отделихме от бордюра.

— Какво казахте?

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане, докато въртеше волана за десен завой на улица „Ню бонд“.

— Казах, че трябваше да се досетя, сър. Трябваше да се досетя, че ще искате да идете до „Кързън хаус“. Трябваше да се сетя, мамка му.

 

 

Всъщност Мърлявото Кожено Яке се казваше Шон Малоуни, той беше двадесетгодишен, самообявил се ефрейтор в Ирландската народна армия, а номерът на паспорта му беше JH-214266. Толкова ни каза: старата история с ИЗСН^[1]. Продължаваше да ни пробутва ИЗСН (всъщност просто искаше от нас „póg mo thón“, келтският превод на което се движи някъде около „целуни ме по задника“), когато двойка дребни служители от контраразузнаването се появиха без предупреждение, показаха топ листа с печати „Свръхсекретно“ и отведоха копелето, за да го разпитат както трябва.

Разбира се, МКЯ ни даде много повече, само че не го знаеше — а и ние със сигурност не казахме нищо на „МИ5“. Първо, хлапето носеше мобилен телефон и пейджър, които Мик не предаде и не спомена. Аз сметнах това за малко странно, но пък Мик си има своите начини на действие.

И се задейства. След като отведоха МКЯ, на Мик му трябваха само шест минути, за да получи разпечатка на всички обаждания и съобщения, които Шон Малоуни беше изпратил и/или получил през последните седемдесет и два часа. Още шестдесет и осем минути трябваха, за да постави имена до номерата. Като разглеждах списъка, установих, че две имена са важни. Забелязах, че Шон се беше обаждал на пейджър, отдаден под наем на кантората, която управляваше веригата „Кухнята на мисис Кели“. Обаждането беше направено в 06:55 тази сутрин — получил беше едноминутно обаждане от мобилен телефон, собственост на корпорация „Глобекс“.

Отбелязах с молив съответните телефонни номера, погледнах към бюрото на Мик и плеснах длан върху сивата метална повърхност.

— За мен това е достатъчно — казах.

— Кое?

Обърнах разпечатката, за да види отбелязаните номера.

— Ето това. Виждаш ли тези номера?

Той ги огледа.

— Виждам ги.

Разказах му кратката и сладка версия на срещата лице в лице с Джери Кели. После обясних значението на номерата на телефона и пейджъра, които бях отбелязал с молив.

След това му казах, че съм убеден, че Джери е наел „Ирландската народна армия“, а може би и други отцепнически групи танга, за да поемат отговорността за мръсните му дела.

— Искам задника на Джери Кели, и то сега, Мик.

Никога не съм го виждал досега, но всъщност цялата кръв се отдръпна от лицето на Мик.

— Чакай малко, Дик — каза. — Не казвай нищо, по дяволите.

— Аз…

Изражението му разкри абсолютна ярост.

— Казах, нито думичка, мамка му.

Изправи се и стисна разпечатката в месестата си длан.

Понечих да протестирам, но гримасата му ме накара да спра още докато си поемах дъх. Мълчалив и замислен, той се прокрадна до вратата на кабинета и рязко ме подкани да го последвам.

Тръгнахме надолу по дългия, мърляв коридор към една аварийна врата, изкачихме се един етаж, натиснахме дебела стоманена врата и се озовахме в покрито с мокет антре. Мик отвори втората врата отляво и кимна да го последвам. Затворих вратата след себе си и се озовах в малка камера, която напомняше на херметичен шлюз. Мик се занимаваше с шифровата ключалка на тежка изолирана врата.

Когато тя се отвори, той ми посочи да вляза. Преминах през дебелата тридесет сантиметра врата в стая, която беше към три на пет метра, с покрити с плат стени, без прозорци и с окачен таван. Около проста дървена маса имаше десет пластмасови стола. Мик леко затвори вратата, изчака тя да се херметизира и ключалките да щракнат.

Очевидно се намирахме в осигурена срещу подслушване стая; мехур, СССИ^[2]. Мик захвърли разпечатката на масата. След това се обърна към мен.

— Шибаният Джери Кели — каза с шок и недоверие в гласа си. — Какво, по дяволите, знаеш за шибания Джери Кели?