Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (16)

Глава 16

09:19. Стигнахме Монтевидео и преминахме през митницата и емигрантската служба без инциденти. Вече знаехме, че документите са добри. Но не исках да заминавам за Лондон веднага, защото в тази част на света имаше още малко недовършена работа. Първото нещо беше да се регистрираме в хотел на име „Ла Сима“ в старата част на града. Това беше западнал хотел с две звезди, студена и гореща курва на всеки метър във фоайето, мазни килими, стаи, вмирисани на цигари, и старомодни телефони с шайби, модел около 1966 година. Опитах да се свържа с Нод по мобилния телефон. Но очевидно мистър Мърфи беше успял да се промъкне с нас, защото не успях да се свържа. Чувах единствено неясно записано съобщение, че или собственикът на телефона, който набирах, го е изключил, или е в зона извън обхват и не може да приеме обаждането. Прекратих опитите и се обадих на старшина Джариел.

Старшината с облекчение каза колко се радва, че сме се измъкнали от Аржентина. Но ме предупреди да не надигам глава, особено в Монтевидео.

— В момента тук много хора те търсят, Дик, и не мисля, че ще спрат до границата.

Разбирах това. Но нямаше значение — не и когато Гуилям и Джери бяха на свобода и шибаният часовник тиктакаше така шумно в главата ми. Затова благодарих на старшината за загрижеността и вниманието, след което се заех с належащите неща. Първо го информирах какво сме намерили във вилата на Гуилям и какво направихме, за да не бъде използвано то срещу американското посолство в Буенос Айрес. Тъй като не можех да изключа, че е възможен втори опит срещу посолството, исках старшината да вземе активни контрамерки и да осигури мястото срещу евентуални нападения с ракети — и да си отваря очите за колумбийци и други възможни наркотерористи.

— Ще поръчам противоракетни екрани — отвърна старшина Джариел. Говореше за едно нещо, което прилича на двуслойна мрежа от синджири. Ракетата може да проникне през нея, но водещият я кабел се закача в брънките на веригите и се къса. Това е ефективна и проста защита.

А защо не е била сложена такава досега? Нека старшината обясни.

— Попречиха ми — каза той. — Посланикът и старият ти приятел Мел ми казаха, че така ще изглежда, сякаш се правим на крепост. Но сега ще мога да поема инициативата.

Старшината добави, че благодарение на информацията, която бях му дал, ще може да работи тихо с колегите си от аржентинските служби, за да изготвят нов план за охрана — да ускорят времето за реагиране и да осигурят по-нестандартна и ефективна стратегия за сигурността, — без да се налага да минава през посланика или Мел Потс.

Накрая старшината каза, че по неофициални канали ще се свърже с професионалистите от Бюрото за дипломатическа сигурност и ще поиска МЕС — екип от осем души-стрелци от Агенцията за национална сигурност, познати като Мобилен екип за сигурност, — за да преобучи местните полицаи, да проведе нова оценка на опасността и след това да реализира обновен план за охрана на посолството. Една формална оценка на този екип щеше да извади Потс и посланика от обращение за известно време и да позволи на старшината и неговите хора да направят промени за добро.

Когато старшината попита дали може някак да се отплати за тази услуга, му отвърнах, че ми трябва малко организационна помощ, за да си намеря малка речна лодка, която се намира в териториалните води на страната, в която пребивавах в момента, и да провери двойката индивиди, които може да са напуснали Буенос Айрес. Той ме накара да чакам три минути. След това се обади, съобщи ми едно име и телефонен номер в Монтевидео и ми каза да се идентифицирам като Джон Джоунс от Нюарк, Ню Джърси.

— Много оригинално — казах.

— Виж какво, ще ти свърши работа и това е най-важното — отговори старшина Джариел. — Семпер фи^[1], Дик. Наглеждай си задника.

— Винаги го правя. Семпер фи, старшина.

 

 

Името на човека, което ми даде старшината, беше Рей Лойд. Оказа се, че е представител на митническата служба на САЩ към американското посолство в Монтевидео, или поне така казаха по служебния му телефон. Аз се представих на секретарката като мистър Джон Джоунс от Нюарк, Ню Джърси, и поисках да говоря с Рей Лойд. Тя ме свърза веднага.

Един приятелски настроен женски глас се обади:

— Хееей, Джони, que pasa?

Я виж ти, това не беше мъжки глас.

— Рей? Ти ли си?

— Да, Джони, аз съм, Рамона.

Разбрах. Още един пример за това, че не трябва да си въобгъзяваш. Надявам се, че тя не ме вписа в редовете на братството ОЕГНВС, което означава Още Един Гъз На Втора Степен.

— Просто минавам, Рамона. Нашият общ приятел отвъд реката предложи да се срещнем.

— Хей, наричай ме Рей — провлачи тя с акцент като от Ню Джърси, много подобен на моя. — Ние от Ню Джърси трябва да се поддържаме.

— Така е.

Попитах има ли време да се срещнем още сега, тъй като разписанието ми е доста натоварено.

— Може.

Чух шумолене на хартия.

— Сега е дванадесет и двадесет. Чакай ме след двадесет минути пред Иглисиа Матрис. Това е на западната страна на плаза „Конститусион“.

Погледнах си часовника, за да съм сигурен, че показва същото като този на Рей, а после се вгледах в туристическата карта под издрасканото стъкло върху бюрото с разкривени крака и намерих ВП^[2]. Дотам имаше шест-седем минути път. Така имах време да намеря Нод и да видя какво е намислил Джери Кели.

— Става — казах. — Как ще те позная?

— Не се притеснявай, Джони — отговори Рей Лойд, като гласът й вече беше съвсем делови. — Аз ще те позная.

12:24. Нод все още не се обаждаше. Нямах представа какво ставаше там, мамка му, но нямах време да проверявам, а моята treffe с госпожица Рей Лойд отстоеше само на седемнадесет минути време.

Какво? Казвате, че току-що съм казал, че площадът е само на шест-седем минути път. Прави сте. Но аз никога не отивам направо на среща. Не и ако в района е възможно присъствието на врагове. Знаех ли, че някой ще ме следи или че ще следят Рамона? Не, не знаех. Но не мислех да рискувам. И за да съм сигурен, реших да премина един кратък МУН^[3], за да видя дали присъствието ни е отчетено от местните власти, или пък от американското посолство.

12:27. Успях да мина през фоайето, без да привлека вниманието на обществеността. След това натиснах предната врата към ярката слънчева светлина и тръгнах бавно за срещата си с Рамона. Но не бях сам. Тридесет секунди след мен Скапания Ранди излезе от вратата в ролята на контранаблюдател, за да е сигурен, че не водя нежелана компания на срещата си.

 

 

Повечето улици и булеварди в Монтевидео са разположени в спретнати правоъгълници. Затова излязох от „Ла Сима“, свих наляво и тръгнах по авенида „Вашингтон“ в източна посока, към площад „Забала“. Минах напряко през широкия площад и тръгнах в северна посока. Доколкото можех да забележа, бях сам, но пък Скапания можеше да вижда нещата далеч по-ясно от позицията си на сто метра зад мен. Аз се поразходих по авенида „25-ти май“ и влязох в прохладен и удобен музей, който се намираше в стария palacio^[4]. Разгледах половин дузина картини от осемнадесети век, без всъщност да забелязвам нито една от тях, след това излязох и продължих разходката си. Три преки по-късно свих надясно, преминах край една банка, която беше затворила за обяд. (Да, в Южна Америка банките затварят от обяд до три часа, за да имат време служителите за дълъг обяд, последван от кратък сън или, ако имат късмет, продължително обедно чукане.)

12:35. От банката продължих на изток по „25-ти май“, а после завих надясно и тръгнах по една пазарна улица с редица ресторанти, наподобяващи френските бистра или италианските тратории заедно с масите по тротоарите с навеси или чадъри, киселите сервитьори, облечени като пингвини, и страхотна на вид храна. След това пресякох към авенида „Вашингтон“ и излязох на площад „Конститусион“. От едната му страна търговци продаваха сладолед от колички. Пейките бяха пълни с хора, излезли да се попекат на обедното слънце. Прекосих площада в посока юг, а после се обърнах, за да погледна зад себе си.

12:38. Забелязах Ранди на края на претъпкания площад. Намираше се на стотина метра от мен. От жестовете му разбрах, че съм на чисто. Затова свих рязко на запад, пресякох през натовареното движение на авенида „Итузаинго“, а после тръгнах по претъпкания тротоар точно пред старата катедрала. Часовникът на китката ми показваше точно 12:40.

Никакъв контакт. Забавих. Спрях и се възхитих на архитектурата на старата черква. Отново никакъв контакт. Продължих да гледам нагоре още няколко секунди, а после пак тръгнах, като се чувствах видимо видим. Стигнах до ъгъла на авенида „Саранди“, а после застанах сред групичката хора, които чакаха смяната на светофара. Тъй като Рамона не беше се идентифицирала, се наложи да импровизирам. Щях да продължа да вървя, да пресека широкия булевард, а после да завия и да мина край черквата още веднъж. Може би се е забавила. Може би не е чак толкова добър приятел, колкото си мислеше старшината. Може би… е, кой знае. Обмислях възможностите, когато една ръка ме тласна в кръста. Това е стар похват на джебчиите.

Но преди да реагирам, една дребна жена в спретната копринена блуза, скъпи дънки и със сандали вдигна поглед към мен и каза:

— Хей, Джони, това съм аз, Рей. Каква случайност да се срещнем точно тук, а?

Права беше: никога не бих я открил. Тя беше неразличима сред стотиците латиноамериканки в радиус от сто метра. Ръката й се сгуши под моята и се оставих да ме води през авенида „Саранди“. След това свихме наляво, изчакахме да се смени светофарът, а после пресякохме обратно през „Итузаинго“ в източна посока, успоредно на площада.

Жената беше висока към метър и шестдесет и пет, с класическата тъмна кожа на италианка, вероятно от Сицилия. Имаше към четиридесет години, изпъкнали скули, тъмна, ниско подстригана коса и фигура, подобна на пясъчен часовник, каквато латиноамериканците намират за особено привлекателна. Тя знаеше това, защото въртеше бедра, докато ходехме, и поемаше погледите на другите като професионалистка. А професионалистка си беше, защото не бяхме изминали и сто метра, когато Рамона вдигна поглед към мен и каза спокойно:

— Знаеш ли, един едър и грозен задник ни следи.

— О?

— Да. Едър и плешив. С мустаци. Татуировка на рейнджър. Предполагам, че е един от твоите, а?

Кимнах.

— Да, от моите е.

— Така си и помислих.

Изминахме още двадесетина метра в мълчание, като ръката й продължаваше да се гуши в моята.

— Ами по-добре го прати обратно там, където сте отседнали, защото иначе ще трябва да стои на слънце половин час и се надявам поне да си е сложил крем за слънце.

— Защо?

— Защо ли? Защото съм гладна и искам да говоря с теб, а не с него.

С лявата си ръка направих знак на Скапания, че всичко е наред. След това Рей сви надясно, посегна към стъклената врата на една confiteria^[5], която беше почти толкова традиционална, колкото „Кафе Тортони“ в Буенос Айрес, и ме подкани с глава да вляза пред нея.

Аз се поколебах. В тези неща съм старомоден.

— Дамите първо, моля.

Тя се усмихна топло, от което очите й заискриха, кимна грациозно и ми позволи да задържа вратата, за да влезе.

— Това заведение се казва „Ла Пасива“. Приятно, а?

Огледах се. Класическо южноамериканско кафене: маси с мраморни плотове, мраморен под, обзавеждане в стил „рококо“ и лампи и други аксесоари в стил „ар деко“. Стените, покрити с разнообразни маслени картини, вероятно не бяха почиствани от петдесет години насам — бяха станали почти кехлибарени на цвят от дима на цигари и пури. Единственият елемент, който стърчеше като пословичния хуй, беше огромно, управлявано от компютър меню, окачено в рамка с размери метър и двадесет на метър и осемдесет на задната стена.

— Страхотно унищожава настроението, а?

Рей кимна в знак на съгласие.

— Отстъпление пред двадесет и първия век.

— Жалко.

— И аз мисля така — каза Рамона, повишила глас, за да надвие шумотевицата.

Махна с ръка на оберкелнера и ни заведоха до маса край една странична стена на половината разстояние до електронното меню и ни дадоха менюта. Рамона вдигна поглед към сервитьора и поръча кафе. Аз поисках „Хайнекен“.

Тя ме изгледа впечатлена.

— Добре говориш испански.

— Благодаря.

— Но мисля, че е по-добре да говорим на английски.

Сервитьорът се върна с напитките. Докато си наливах бирата, Рей поръча hamburguesa punto, con papas fritas^[6]. Аз направих същото.

— Харесвам това място, защото бургерите ми напомнят за храната, която получавах като дете.

— Откъде си?

— Оушън сити и Авалон.

— Трябва да е било весело.

— Да, това беше по времето, когато все още морето не изхвърляше спринцовки по брега. Можеше да се плува.

Тя отпи от кафето си.

Вдигнах чашата си за поздрав.

— Благодаря, че се срещна с мен с толкова малко предизвестие.

Тя сви рамене.

— Хей, та ти си знаменитост.

— О?

— Трябва да видиш какво минава по телеграфа, Джони.

— Не думай.

— Да, но думам. Много хора със звезди на яките си искат седалището ти. Лошо.

— В такъв случай защо пожела да се срещнем?

Тя сви рамене.

— Ами заради рейнджърите. Познавам старшина Джариел още от времето, когато беше сержант във взвода на бившия ми съпруг. Дори и след раздялата ни поддържаме връзка. Досаждаше ми, докато записах колеж. Проверяваше как се справям. И след като взех дипломата, той продължи да ми досажда, докато не издържах изпита за държавен служител и не отидох в Митниците. Затова, когато старшина Джариел се обади, аз вдигам телефона. Когато поиска услуга, я правя.

Тя отпи от кафето си, а после остави чашката.

Рамона ме изгледа с пронизващ поглед, като тъмните й очи опитваха да разберат кой съм и защо съм загазил толкова.

— Ще ти кажа нещо, Джони, давай да започнем с истината. Ти ми кажи какво става — toda la verdad; la pura verdad^[7] — а аз ще опитам да помогна.

Има моменти, когато е най-добре да си откровен. Този беше такъв. Тъй като двамата с Рамона имахме пълно доверие на старшина Джариел, беше време да сложа картите на масата. Което и направих през следващия половин час, навел глава към нея, за да не ни чуят.

А накрая, след като свърших, Рей Лойд погледна надолу към недокоснатия hamburguesa и пържените картофи и подсвирна продължително и тихо. Изгледа ме с изражение, съчетаващо недоверие и уважение, и каза само:

— Conjo — без майтап.

Аз взех своя недокоснат хамбургер, отхапах и сдъвках. Все едно че ядях дървени стърготини. Но преглътнах и прокарах с остатъка от бирата.

— Esta toda la verdad, Señora Ramona.^[8]

— Ще ти кажа какво ще направим — отвърна тя. — Аз ще се върна в офиса и ще направя някои проверки. Ти къде си отседнал?

— В „Сима“.

Тя ме изгледа с недоумение.

— Искаш да кажеш, „спермата“. Така наричаме този бълхарник.

— Там е тихо. Приятно.

— Приятно, да — имаш право.

Отхапа от студения хамбургер, направи гримаса и го върна в чинията.

— Много по-хубави са, когато са горещи. Както и да е, ще ми трябват пет-шест часа, за да изровя информацията, която търсиш.

Откъсна ъгълчето на салфетката и написа един телефонен номер на него.

— Това е номерът на пейджъра ми. Ако нещо стане, свържи се с мен така. Иначе аз ще ти се обадя след шест часа и ще се уговорим за среща.

Пъхнах листчето хартия в джоба си.

— Става.

Рамона ме погледна въпросително.

— Ще се оправиш ли?

— Да, когато започна да действам.

— Разбирам. Ти искаш единствено стреляне и плячкосване, нали така?

Специалната агентка на митническата служба разгада изражението ми.

— Така си и мислех.

Тя протегна ръка през масата и ми предложи дланта си.

— Хей, късмет, Джони.

Стиснах ръката й в моята.

— Благодаря ти, Рей.

— De nada.^[9]

Тя стана и хвърли трио банкноти на масата.

Понечих да възразя, но Рамона не искаше и да чуе.

— Това няма нищо общо с етикета — каза тя с опасна нотка в гласа си. — Днес обядът е за сметка на данъкоплатците. Нека Чичо Сам плати — в края на краищата ние говорихме по работа, нали така, Джони?

 

 

Позволете да ви кажа нещо. Ако работите в полицията или пък контратероризма, и искате добра информация, запознайте се с някой в Митническата служба на САЩ. Митниците не се занимават само с това да ви проверяват чантите и да събират такси, като се върнете от задгранична отпуска. Митническата служба следи всичко — от контрабанда на пиратски софтуер до организирана престъпност и банкови измами. Те конфискуват повече наркотици от Агенцията за борба с наркотиците; те знаят повече за руската мафия от ЦРУ; те имат по-добри информатори от ЦРУ; и поддържат по-добри връзки с чуждестранните полицейски органи от Държавния департамент.

И така, Рамона Лойд удържа на думата си. Шест часа след като бяхме оставили недоядените си hamburguesas в confiteria „Ла Пасива“, получих информацията, която търсех. Новините не бяха особено добри или пък насърчаващи. Но пък ме убедиха напълно, че часовникът отмерваше секундите. Нямах представа къде, по дяволите, се намираше този часовник или пък колко време оставаше. Но часовникът тиктакаше. Направо го чувах в главата си, мамицата му.

Казвате, че искате да разберете какво ми е казала Рей. Добре, с удоволствие ще ви кажа по същество.

Първо, курвата на Гуилям беше летяла сама до Париж. Гуилям я изпратил на „Езейза“, а после тръгнал в неизвестна посока. Второ, „Балтай“ била на котва до Пунта дел Есте през последните девет дни. Заредила гориво и внезапно тръгнала преди тридесет и шест часа в неизвестна посока.

Екипажът бил от неевропейци. Капитанът и първият помощник били германци. Трима от другите имали ирански имена. Рей научила този конкретен факт, защото иранците били арестувани в квартала с червените фенери. Това определено се вписваше в модела на Кели да наемат аутсайдери за мръсната работа. Пък и имаше логика в това да използват иранци, защото военноморските сили на Иран използваха ракети „Екзосет“. А германците? Помолих Рамона да потърси имената им в базата-данни на митническата служба.

Имаше още. В осем сутринта лодката „Патриция Десенс“ била закотвена в Колония, стария пристанищен град западно от Монтевидео, за да зареди гориво и вода. На палубата й нямало нищо. Отплавала за Аржентина горе-долу по времето, когато двамата с Рей обядвахме. Е, нямаше да можем да отскочим до Колония и да поговорим с el capitán.

Е, ако си спомняте от проучванията ми в Лондон, „Балтай“ имаше обхват от пет хиляди морски мили и крейсерска скорост от тридесет и три възла — максималната й скорост беше четиридесет и един възла.

И ето какво разбрах чрез прости сметки. Първо, „Балтай“ не би могла да се завърне в Северния Атлантик (или дори в Карибския залив), без да презареди. Най-логичното място за това беше Ресифе, дълбоководно пристанище на североизточния бряг на Бразилия. Оттам яхтата лесно би могла да стигне до Канарските острови. А от Канарските острови могат да отидат навсякъде: Танжер, Лисабон, Генуа, Монако, Саутхамптън.

Второ, нямаше да е възможно да проследим „Балтай“, без да направим нещо като отклоняване на спътник. А както ние с вас знаем, отклоняването на спътник не беше сред възможностите.

В такъв случай как щях да проследя движението на „Балтай“? Щях да го направя по старомодния начин. Като използвам мрежа от наблюдатели по пристанищата. Помните ли наблюдателите по пристанищата?

Не? Е, нека ви дам сбито обяснение. До края на Втората световна война американските ВМС имаха мрежа от платени пристанищни плъхове в почти всяко дълбоководно пристанище по света. Тези информатори предавали информация за корабите, които идват и заминават. Но след войната Воините начело на ВМС били заменени от администратори и мениджъри. И тези апаратчици издали указ, че системата с пристанищните наблюдатели е тромава и непрактична. Нека Военноморското разузнаване се занимава с тези неща, казваха, като забравят, че военноморското разузнаване не умее да разузнава.

И така, пристанищните наблюдатели бяха пуснати да си вървят. И оттогава ВМС никога не е имала свястна информация за нещата, които стават по света.

Това е лошата вест. А ето я сега добрата: Митническата служба на САЩ има своя собствена мрежа пристанищни наблюдатели. Затова, ако „Балтай“ спре в Ресифе, щяхме да узнаем. И ако имахме късмет, щяхме да разберем къде е следващото й пристанище.

Дадох на Рамона номера на мобилния си телефон и я помолих да се обади в мига, когато разбере нещо, което да намеква за местонахождението на „Балтай“ или пък за самоличността на германците от екипажа. След това дойде време да местим базата, от която действахме.

18:00. Полетите на „KLM“ до Амстердам бяха изкупени за следващите три дни. Имаше места само до Рио. Но с помощта на внимателно сгъната стодоларова банкнота успях да осигуря билети за всички ни в бизнескласата до Мадрид с „Плунка“. Двадесет и четири часовият полет с една спирка мина спокойно, макар и да друсаше. И след като ни изхвърлиха в Испания, момчетата седнаха в бара в транзитния салон, за да поглъщат добро испанско вино и да дъвчат задушен октопод с чесън, задушени говежди сърца, напукани зелени маслини и твърдо сирене, докато двамата с Мик отидохме да резервираме билети за Лондон и да се обадим по телефоните.

Мик се обади на чифт бивши приятели от САС в Херефорд, за да изкопчи информация за положението ни. От реакцията им разбрахме, че и двамата сме затънали до вратовете в merde. После опита да се свърже със собствения си кабинет в ПД „Браво“ и откри, че вътрешният му телефон е прекъснат. Набра телефона, който седеше на моето бюро, и ми даде да чуя запис, според който се обаждаме на недействителен номер в Министерството на вътрешните работи и ако обичаме, да наберем централата, за да ни окажат съдействие.

Мик поклати глава.

— Вече официално сме обявени за неличности — каза тъжно.

— Ами да им таковам майката.

— Лесно е да се каже. Трудно е да се направи.

 

 

Ден Трети: 01:40. Мик искаше да се върне в Лондон и да оправи ситуацията. Аз не исках да се ангажирам, докато не се свържа с Нод.

— След като Еймън или твоите хора научат къде се намираме, ще ни е трудно да работим — аргументирах се. — Ще се защитаваме, а и двамата знаем, че от тактическа гледна точка това не е добре. Освен това сега, когато Гуилям и Джери не са в страната, не виждам причина да бързаме да се връщаме.

Мик помисли над думите ми и накрая крушката му светна. Затова потънахме в анонимност в транзитната зала. Нека ви кажа, хора, че ако искате да си играете на криеница в реалния живот, едно от най-добрите места за това е транзитната зала на някое голямо международно летище. Там има храна и напитки, и удобства — стига да нямате нищо против твърди столове и пищящи деца. А най-хубавото от всичко е, че след като не сте минали през митницата и имиграционната служба, правителството на страната, в която сте се озовали, не знае, че сте там.

03:00. На шестия опит успях да се свържа с Нод по мобилния телефон.

— В Лисабон съм, скипере.

— Какво, по дяволите…

— Не питай, скипере. Освен това нямам много време.

— Добре, Нод, докладвай.

— Нашият човек е с Брендан О’Донъл. Двамата са се сгушили в „Йорк хаус“ — това е малък хотел с изглед към пристанището. Помислих си, че това може би е важно заради тяхната яхта, как там й беше името.

— „Балтай“.

— Да бе, както и да е. Проследихме ги с помощта на приятелите на Мик. Имат кола и шофьор и бодигард и се правят на туристи: по цяла нощ са из кръчмите, а денем из музеите. Трябва да стоим доста назад, защото онези си ги бива. Но ги наблюдаваме.

Знаех, че има редовни полети от Мадрид за Лисабон.

— Можем да дойдем за два часа. Искаш ли да дойдем и да помагаме?

— Не, скипере. Приятелите на Мик ми казаха, че нашите момчета ще тръгват след пет дни. Имат резервации на самолет за Азорските острови.

Помислих над това. И изведнъж казаното от Нод ми се стори съвършено смислено. Смислено, защото сега беше третият ден от шестнадесетдневния цикъл. Това означаваше, че през следващите дванадесет дни нямаше да се случи нищо. Казвам „нищо“, защото ако братята Кели имаха мозък, щяха да кротуват и да пазят радиомълчание, докато не подготвят едновременното си нападение в две части срещу американски и британски цели.

Само че, както знаем с вас, един елемент от тази операция вече беше прекратен от moi. А ако Робърт Евърс си държеше на думата, а нямах причина да се съмнявам в него предвид работата му досега, всичките съюзници на „Защитниците на зелената ръка“ в Буенос Айрес биваха прибирани тихичко от аржентинците и по думите на Робърт „загубвани из правно-наказателната система“, което най-искрено се надявах да означава пуснати от самолет sans парашути от три хиляди метра над Южния Атлантически океан.

И така, след като част първа от операцията на братя Кели беше прекратена, оставаше да се оправим само с част втора.

И вече след като се бях свързал с Нод, не давах и пет фъшкии за това дали „Балтай“ щеше да презареди в Ресифе, Бразилия или не. Защо ли? Защото сега знаех къде яхтата щеше да спре за последното си зареждане с гориво, преди да иде да прави каквото щеше да прави: Азорските острови.

— Ти стой с нашето момче. Ние заминаваме за Азорските острови, за да заемем позиции.

 

 

От Мадрид за Азорските острови имаше само два полета през следващите осем часа. Единият минаваше през Лисабон за Терсейра, а другият спираше в Порто, откъдето заминаваше за Понта Делгада. Избрах втората дестинация. Полетът за Терсейра кацаше на летище „Лейес“, което е цивилно и военно в едно, и там се намират стотина самолети на ВМС и хиляда и осемстотин души персонал от военновъздухарите. Знаех, че предвид склонността на мистър Мърфи да действа в НМНВ^[10], щяхме да се натъкнем на някой познат там.

И така, с помощта на френските паспорти отлетяхме за Понта Делгада, най-големия град на остров Сао Мигуел, най-големия от деветте Азорски острова. Когато нашият „Боинг 737“ се наклони над скалистите и покрити с трева вулканични хълмове за последен заход, Мик погледна през прозореца и каза:

— Мамка му, тук е по-зелено и от Англия.

Прав беше. Растителността в Азорските острови, неразвалена от промишленото замърсяване, е изумруденозелена дванадесет месеца от годината. Островите са предимно със села и девствени. Климатът е умерен, рибата е винаги прясна, а хората са приятелски настроени. Тъй като пътувахме само със сакове, не ни трябваше дълго време, за да минем през онова, което служеше за митница и емигрантска служба. След това отидохме в града в конвой от две древни таксита марка „Ситроен“, намерихме съвременен девететажен хотел на плажа, наехме стаи и налетяхме на бара.

 

 

Ден Четвърти: 05:00. Станахме рано, както обича да казва старият майстор на пътеписите Самюел Пепис. Навлякох чифт шорти и срязана тениска и пробягах десет мили бос през мразовития прилив на вълните и студения вулканичен пясък на плажа. След летните температури на Южното полукълбо тук, в Северния Атлантик, вероятно това време можеше да се сметне за студено. Но аз приветствах студа. Той ми напомни за обучението за влизане в Екипите за подводна диверсия в Литъл Крийк, Вирджиния, през есента. По дяволите, аз съм земноводно. Водата ме привлича. Няма значение дали тази вода е тропически топла или студена до сбръчкване на топките. Само да е вода.

Дългото бягане проясни главата ми и ми даде време да мисля. Когато бях изминал пет мили, знаех точно как стояха нещата и какво трябваше да направя.

Знаех, че от времето, когато Гуилям напусна вилата, до извършването на едновременния удар имаше шестнадесет дни. До момента бяхме използвали четири от тях. Джери Кели щеше да пристигне в Ден Осми. Ако сметките ми за разхода на гориво, крейсерската скорост и атмосферните условия в Северния Атлантически океан бяха верни, „Балтай“ щеше да пристигне по-късно, в Ден Единадесети. Яхтата щеше да зареди гориво, да вземе нови провизии и да продължи в северна посока, където щеше да намери и удари плаващата си цел отвъд хоризонта, а после да изчезне.

Чакайте една шибана секунда де! Кой вдига шум там на плажа толкова рано бе?

Посрани боже. Ще повярвате ли, че пак е огромният ЗВЯР^[11]. Носи отвратителни торбести карирани бански гащета и снобарска тениска на колежа „Васар“ и трепери като путкогъз пилот от военновъздухарските сили по време на обучение по ОУСБ^[12], размахва шибания си син молив в лицето ми и настоява да кажа откъде знам, че „Балтай“ ще се насочи към централната част на Атлантическия океан, за да удари цел в открито море, а няма да поеме към земя, за да удари Бъкингамския дворец или Парламента, или пък друг политически обект в самата Великобритания.

Слушай бе, ЗВЯР такъв, да ти го начукам! Спри да трепериш и ще ти отговоря само с една дума. А тя е „Екзосет“.

Виж, ракетата „Екзосет“ не е оръжие за многократно ползване. Разработена е за едно: да лети над водата, на нивото на вълните, а после да пробие дупка в някой кораб. „MM38“ са двустепенни ракети с твърдо гориво. Преди да изстреляш ракетата, нейната система за управление определя диапазона и координатите на целта. През първия етап след изстрелването ракетата „Екзосет“ действа досущ като ракетите „Круз“. След това при диапазон от около шест мили уникалната радарна система на ракетата се включва автоматично. В този момент ракетата фиксира целта и се спуска на бръснещ полет на една от три предварително зададени височини според условията в морето и желаното поражение. По тази причина ракетите „Екзосет“ не поразяват самолети, както го правят „SAM-7“, и не летят към постройки, за да ги ударят отгоре, както „Томахоук“. Ракетите „Екзосет“ действат единствено срещу морски цели.

Хей, всемогъщият редактор май е доволен от обяснението ми, защото изпълни добре отработен офейквациум на един крак. Затова хайде да подхващаме откъдето спрях, а?

Спрях точно когато ви казвах, че „Балтай“ щеше да пристигне на Ден Единадесети, за да зареди гориво и провизии — и несъмнено да вземе Джери Кели и неговия палач Брендън О’Донъл, чиито ИИРА-джийски танга и приятелчета бяха причинили смъртта на Бъч Уелс, — преди да се отправи в открито море, за да издебне и удари жертвата си.

А аз ли? Аз щях да чакам „Балтай“. За да мога да изляза в морето и да дебна своята плячка, която да убия.