Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

На верните почитатели от много години насам,

които следват

Свирепия Воин в пътуванията му и търпеливо понасят

дългите редове.

ЕКИПЪТ — ТОВА СТЕ ВИЕ ВСИЧКИ.

Ричард Марчинко

На воините-стрелци в Международния отдел за обучение

на фирма „Хеклер и Кох“:

Джон Т. Майер Джуниър, Крис Шепард,

Джийн Зинк, Дан Каситър,

Дейвид Бранкато, Марти Лабрусиано,

Фред Йейтс, Скип Павличак,

Джо Туцолино, Марк Кунат, Дж. У. Джонсън, Дейл Карисън,

Гари Клугевиц, Дейв Бюканън и Джон Замрок.

 

И на уважаемия Роджър Дейл Семерад,

истински воин и патриот.

Джон Вайсман

Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.

Много от оръжията на Свирепия воин са предоставени с любезното позволение на Международния център за обучение „Хеклер и Кох“ в Стърлинг, Вирджиния.

Всички вие казвате, че искате да знаете най-важното за Ирландия?

Ами, първо, Каин и Авел трябва да са били от шибания Белфаст, нали така, мамка му?

Второ, в Ирландия си имаме наша Света Троица: Смърт, Болка и Страдание.

Пади Коън от ИРА в реч в кръчмата „Лъвската глава“, град Ню Йорк, 1962 г.

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ ЗА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ
според Ричард Марчинко

• Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

• Ще се отнасям с теб както с всички останали — като с боклуци.

• Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

• Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

• И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.

• Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.

• Прави нещата просто, глупако.

• Никога не си въобразявай.

• И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

• Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: няма правила — побеждавай на всяка цена.

Част първа
Смърт

Глава 1

О, мили Боже, ама как обичам болката. Всъщност онези от вас, които са чели предишните осем книги в тази поредица, разбират много добре, че имам трайна, издръжлива, че дори и уникална връзка с болката. За онези от вас, които не са, ще кажа, че аз и болката сме свързани в приятна симбиоза, във фундаментална, вродена, изначална и вечна връзка. Същността на тази връзка е, че когато търпя болка, осъзнавам, че гарантирано съм съвсем, съвсем свирепо жив. Всъщност целият ми живот е съвършено въплътяване на най-важната жабарско-водолазка максима, на която се научих по време на Адската седмица от един стар, посивял помощник-боцман с лула на име Джон Париш. Теорията на старшина Париш е: без болка… няма болка.

И така, приятели, мога да ви съобщя без никакво колебание, че точно сега бях много, много… жив. И къде се намирах, питате? Къде точно изживявах толкова много живот?

Намирах се по гръб, прободен върху легло от нервозни пирони. Големи пирони. Остри. Много от тях — антични, от старомодните, ръчно ковани гвоздеи. Аз бях заврян с разперени ръце и крака в пространство, достатъчно само за лазене между втория и третия етаж на една викторианска къща, превърната в блок с плоски жилища (така бритишите казват апартаменти), в Хамърсмит, един от най-гъсто населените квартали на Централен Лондон, като опитвах да не вдигам шум в приготовленията си да използвам безшумна дрелка, за да монтирам гъвкав кабел от оптично влакно, закачен към малка като рибено око камера, през викторианския под от широколистна дървесина, асфалтова плоча от 30-те и мокета от 50-те години, точно на 18 см от старата свирепа зурла.

Но — винаги има едно но, нали? — за да стигна до целта, трябваше да се гърча по гръб по три метра обогатено откъм пирони и разкъсващо пространство за лазене. Защо ли е имало пирони? Кой знае, пък и на кого му пука, ебати! Не бях ги забелязал отначало, защото не използвах фенерче, докато влизах там, тъй като светлината можеше да издаде съществуването ми на шестимата въоръжени и опасни танга-отцепници от ИРА над мен. О, имах мъничко фенерче с червен светофилтър, което щеше да ми е от помощ, като се наглася с дрелката, но само толкова. Щях да пробия отвора, да поставя камерата и да се оттегля, развивайки оптичния кабел, за да може да го включим в екрана на нашия телевизор и да гледаме спалнята на горния етаж, та да видим какво правят там. Вече имахме видеоинформация от хола и кухнята. Но за спалнята бяхме слепи.

Да, виждам ви. Казвате: „Абе какво става, мамка му? Защо не използвате разните чудесии в арсенала си? Като микротоплинните камери, които долавят човешки тикви на отсрещната улица, или пък модерните рентгенови очила и всичките други работи? В края на краищата в двадесет и първия век сме.“

Е, приятели, „всичките други работи“ са супер, ако сте от кекавите холивудски екшън герои с играчки, направени в Китай от роби. Но аз — аз съм старомодното истинско нещо и за нещастие на истинския екшън герой не му се пада да играе с джаджи, които вършат работа във филмите, но не и в реалния живот. Във филмите на бомбите винаги има брояч, който показва колко секунди остават, преди героят да бъде разпарчедисан. В Холивуд добрият винаги успява да разбие паролата на компютъра за няколко секунди. В Холивуд никога не броят колко патрони изстрелват.

Не и ние. Аз и моите хора правим нещата по старомодния начин. Ние броим патроните. Защо ли? Защото повечето тюлени влизат в бой само с по триста от тях и не могат да си позволят да прахосат и един, мамка му. И през всичките години, когато съм си играл с експлозивни устройства, никога, ама никога, дори и веднъж не съм виждал бомба с цифров или аналогов брояч, който любезно да отчита секундите, за да знам точно кога ще гръмне, гадината й с гадина. Не, мамка му. И накрая, оставям сериозните лайнарщини с компютрите на професионалните хакери. Да, мога да ви кажа всичко за търсене и протоколи. Мога да програмирам на Кобол. Ако се наложи, мога да пиша и програмки на UNIX. Но в наши дни всичко в компютрите се мени толкова бързо, че предпочитам да си наема някой деветнадесетгодишен изповръщалник, който знае всичко, вместо да губя двадесет часа дневно в опити да наваксвам новостите в областта на битовете и байтовете.

Не, аз искам да си пестя времето за онова, в което ме бива най-много: убиване на танга и трошене на неща. А именно: аз се промъквам, надничам, после скачам и удрям, след което почти винаги изпълнявам неувяхващо популярните стреляне и плячкосване.

Частта с промъкването и надничането на тази конкретна осирация беше завършила отдавна. Бяхме разположили една джаджа на Агенцията за национална сигурност на име „Голямото ухо“, за да прослушваме апартамента на тангата. Големите уши представляват лазерни микрофони с обхват към 150 метра. Но нашата джаджа на цена двадесет милиона долара не можеше да ми каже дали тангата вътре са свършили с монтажа на оръжията, по които работеха. Това изискваше действия, които военната бюрокрация нарича официално „поглед“.

В края на краищата никое оборудване, колкото и да струва, не може да накара хората да говорят, ако искат да се пазят. А тези задници-танга разбираха основите на наблюдателната работа. И затова никога не си говореха какво правят или докъде са стигнали. Дрънкаха само общи приказки. Ако имаше нещо за казване за оръжията, които правеха, то най-вероятно ставаше със знаци и на бележник. Очевидно и те бяха гледали всички нови екшън филми и не поемаха никакви рискове. Затова бях наврян тук за прокрадване и наакване по старомодния — това значи болезнения — начин: с лазене, влачене и кървене.

Е, сигурен съм, че искаш да обясня защо аз, едрият, силен, голямоглав и дълбоководен тюлен, чиято истинска стихия е H2O, се мятам насам-натам като шаран на сухо. Слушай бе, задник, във водопровода също има вода, а на мен толкова ми стига. Затова си затваряй шибаната човка, сядай си на шибания задник и внимавай, за да чуеш доклада за обстановката — доколкото имаме време за него.

Намирах се тук, защото бях назначен към тайна, многолика, мултинационална, съвместна контратерористична специална група под името ПД (ПоДеление) „Браво“. Щабът на ПД „Браво“ се намираше в Лондон. Групата беше съставена от американци и англичани и имаше задачата да се справи с една от отцепническите групи боклуци, които опитваха да съсипят мирния договор, благодарение на който в Северна Ирландия плахо и на подскоци настъпваше мир. Под боклуци имам предвид групите от терористи-хардлайнери, от ИРА-извънредни и Обединените, които смятаха, че най-добрият начин да спрат мира с пищене на гуми, е да нападат американците и британците в Лондон и Северна Ирландия.

Както вероятно знаете, един от вторичните продукти на мирното споразумение беше непосредствената експанзия на американските мултинационални компании в Северна Ирландия, за да засилят икономиката. Корпорациите — от „Дел компютър“ до „Американ експрес“, „Интел“, „Сиско системс“, както и доста други фирми на гребена на вълната — преместиха част от дейността си в Северна Ирландия. За това спомагаха огромните данъчни предимства, а да не говорим за многобройната добре обучена работна сила.

Но тази икономическа експанзия и растеж бяха спрели. Мирното споразумение беше прекратено, защото група танга-хардлайнери нападаха директорите на американски фирми в Белфаст, Дери, Портадаун, Нюри и Балимена в Северна Ирландия и — което е още по-важно — в Лондон. Само през последните четири месеца бяха убити половин дузина американски бизнесмени. Резултатът — корпорациите затваряха офисите и изтегляха хората си.

В тази влошаваща се икономическа обстановка и с падането на политическия авторитет до каменното дъно нашето правителство и британците решиха най-после да сформират съвместна специална група, която да се разправи с тангата, атакуващи американците. Ирландците нямаше да търпят въоръжени американци на своя територия — а и англичаните нямаше да нахалстват дотолкова. Но Лондон беше свободна територия. И така, в апартамент на четвъртия етаж в бившата сграда на МИ5 в горния край на улица „Кързън“ в модния лондонски район Мейфеър сега действаше ПД „Браво“, група от аналитици от ФБР и ЦРУ, елементи от Скотланд Ярд и Специалния отдел, както и от Агенцията за национална сигурност и нейния английски еквивалент, Правителствения комуникационен щаб (ПКЩ) в Челтнам. Накрая, заточена във влажното, осигурено срещу бомбени атаки мазе на сградата на улица „Кързън“ (и откъм юмрука, или деловия край, на една до голяма степен аналитична и бюрократична ръка), се намираше тромава група британски военни звена, американски тюлени и работен екип от въоръжената група за специални операции на Скотланд Ярд, „СО-19“.

Идването като част от ПД „Браво“ беше моя идея. Работата ми доставяше удоволствие: да отстранявам проблеми за генерал Томас Е. Крокър, Председател на Обединеното командване. Но след серия проблеми в Кавказкия район и с пряката намеса на политически назначената посланичка, която бях посрамил, ме бяха отскубнали от персонала на генерал Крокър, назначили на чакаща всеки момент закриване програма за сигурността и сложили в кабинет sans[1] телефон в празен склад из дебрите на военноморското пристанище във Вашингтон. Ако това не е като да те набутат на прашната лавица, не знам кое е.

Само че моята трайност на лавицата не е голяма. Всъщност нямам такава, мамка й. Когато ми направят засада, аз върша онова, което Воините могат най-добре: отвръщам на атаката. Не мислете, че само защото ръкавът ми е с десет сантиметра по-дълъг от вътрешния шев на крачола, аз съм просто поредният неандерталец със здрави юмруци. Говоря свободно пет езика. Имам магистърска степен по политически науки от университета Обърн. Консултирал съм президента на САЩ на четири очи. И знам как се играе „твърдо“ във Вашингтон.

Затова преминах в нападение. Направих необходимото, та приятелски настроените служители в Камарата на представителите и в комисията по въоръжените сили в Сената да разберат кой какво прави и на кого. Извадих някои дълго укривани кирливи ризи в Пентагона, включително един епизод от 1999 г. с мачкане на цици, засягащ един от най-високопоставените овцифери от женски пол от Военновъздухарските сили. И накрая, благодарение на влиянието на генерал Крокър (и смелостта да взема политически неуместни решения и да ги натиква в гърлото на ВМС) аз бях „заточен“ в Лондон, за да оглавя американския военен елемент на ПД „Браво“.

И така, лежах тук в позиция П4: прободен, промушен, пробит и перфориран. Черната ми бойна униформена риза (горната част на смешно звучащото боен униформен тоалет) беше станала на лентички. Дънките ми не бяха в по-добър вид. Гърбът ми напомняше на нещо от акълоизкарващите филми за Фреди Крюгер. Но бях успял да стигна чак до целта и дори — ох, колко е хууубаво — да поставя дрелката.

Сега дойде трудната част. Всички дрелки, дори и така наречените безшумни дрелки, вдигат някакъв шум. Три пъти натиснах бутона „разговор“ на радиоапарата си, за да кажа, че съм на позиция. След това се заслушах в радиослушалката в ухото си, през която моят ингилизки другар по оръжие, бригадир[2] Мик Оуен, щеше да ми даде сигнал да „давам“. Мик, който отговаряше за цялата операция, беше уредил няколко от най-добрите тайни оператори на Скотланд Ярд да влязат в ролята на работници от енергото, които да блъскат с пневматични чукове по улицата пред апартамента, докато аз пробивам.

Лежах мълчаливо и чаках. И чаках. КСМ[3]? Отново натиснах прекъсвача. Нищо. Nada.[4] Bupkis.[5] Протегнах ръка под себе си и опитах да проследя кабела от ухото си до миниатюрния приемо-предавател в джоба на бойната си жилетка и открих, че и той се е разкъсал заедно с жилетката, докато съм лазил до позицията си.

О, супер. Но нямах време за губене. И така, с пневматични чукове или без тях, аз извадих дрелката (мога да ви кажа, че прилича на обикновените миниатюрни дрелки, без да наруша тайната) от специалния джоб на гърдите си. В-н-и-м-а-т-е-л-н-о я нагласих, поставих свредлото, включих захранването и започнах работа.

Казах ли ви, че подът над носа ми беше дървен? Казал съм? Добре. Защото миниатюрните стърготини от него започнаха да влизат в очите ми. Не, не носех очила. Не питайте защо. Е, сега наистина работех слепешката. Опитах да извъртя глава, но не можех, дори и да исках да използвам фенерчето. И така, мигах с очи, за да махам шибаните стърготини от очите си, и продължих да пробивам. Добрата новина е, че не отне дълго време. Пробих дупката за минутки. Бързо разглобих дрелката и я прибрах на сигурно място. Взех оптичния кабел с малката камера и го бутнах нагоре, нагоре през дупката, а после извадих един джобен визьор, свързах го към кабела и погледнах.

Яркото изображение ме накара да примигна. Пробил бях дупка в място, което се виждаше. Проклетата камера трябваше да е скрита, за да работи както трябва, а аз бях подминал шибания диван. Фокусирах очи, рискувах едно надзъртане, като показах около два-три сантиметра кабел. Мамка му — намирах се на петнадесетина сантиметра по-дясно на борд от необходимото. Направих коитус интеруптус[6] на кабела, сглобих дрелката, преместих тялото си тридесет сантиметра надясно и б-а-в-н-о започнах целия процес отново заедно с шибаните стърготини в очите ми. След това прибрах дрелката, вкарах обратно кабела, присъединих окуляра и внимателно нагласих камерата под тясното легло, където нямаше да се вижда толкова много.

Бинго. Този път видях цялата стая, изкривена от широкоъгълния обектив. Откачих джобния визьор, навих един куплунг, закачих кабела за дървения под, за да не се измъкне, докато излизам, а после присъединих тридесетметровия оптичен кабел, който носех със себе си, към куплунга.

Сега дойде веселата част. Свих рамене и опитах да се завъртя, за да се върна през двата и нещо болезнени метра до мястото, в което можех да се измъкна от тази теснотия, да се вмъкна във вентилационната шахта, а после да скоча три метра по-надолу в апартамента, откъдето подготвяхме нашия щурм.

Само дето не се помръднах. Закачен бях като в капан, без да мога да отскубна шибаната си бойна риза от проклетите пирони. Но времето не чакаше. Часовникът тиктакаше, а в апартамента отдолу и непосредствено около него ме чакаха дванадесет стрелци. И затова спазих същото правило, с което бях прекарал целия си професионален живот: не трябваше да ми харесва, а просто да го направя. А именно: изскубнах раменете, гърба, задника и краката си от пироните и на мускули се затътрих към вентилационната шахта, като оставях лентички плат и късчета кожа (или може би обратното. Вече не ми пукаше.).

Изтощен и кървящ, се претърколих във вентилационната шахта, закачих върха на свръхголемите си свирепи обувки в дървената рамка и откопчих тялото си от пироните. Господи, добре беше да се чувствам така… жив. Внимателно се спуснах по шахтата, като в същото време развивах кабела. До апартамента под мен оставаха само три метра. Измъкнах се с краката напред през квадратната шестдесетсантиметрова дупка в стената, която бяхме изрязали шест часа по-рано, подадох макарата с кабела на един тъпак-разузнавач от Специалния отдел на име Роджър, и се спуснах на колене и длани, сякаш ме бяха ударили в стомаха.

— Мамка му, боли.

Главният старшина, когото наричам Бумеранга и който знае, че съчувствие е дума, която в речника на тюлените се намира между сопол и сифилис, ми напомни, че ако ще прибираме шибаните танга, то по-добре да спра да губя време, да се вдигна от коленете и дланите си и да си намъкна оборудването. Но после извади няколко антисептични тампона от чантичката на кръста си и избърса гърба ми. Поне щях да забавя инфекцията с малко. Щях да завърша лечението по-късно със здравословна доза от любимия ми вселекуващ джин „Бомбайски сапфир“.

Освен това Бумеранга имаше право, разбира се. Главните старшини почти винаги имат право. Затова се вдигнах на крака и започнах да се вмъквам в бойната си жилетка.

Докато се готвя за скок през борда (метафорично казано), ще обясня динамиката на днешния пълен с мърфи-фактори тактически проблем. В онзи апартамент имаше шест въоръжени и опасни танга. Те, от своя страна, изпълняваха последните етапи от сглобяването на онова, за което знаехме, че представлява трио преносими, мощни бомби. Затова трябваше да ги ударим посред бял ден, вместо да чакаме нощта. Не можехме да позволим и най-далечната възможност да се измъкнат и да заложат бомбата някъде в Лондон.

Колко мощни бяха бомбите? Ами тангата бяха успели някак си да сложат ръце на 550 грама кубанол, пластичния експлозив от най-ново поколение на американските военни. Кубанол има в основата си октанитрокубан[7], което означаваше, че с това половин кило и малко отгоре пластичен експлозив могат да направят три бомби, които да отворят дупки в земята с диаметър петдесет метра. Вижте, октанитрокубанът е с 25 процента по-мощен от пластичния експлозив „C-4“ и два пъти по-мощен от тротила. Освен това е напълно нечувствителен на сътресения, което означава, че за разлика от „C-4“ можете да го удряте с чук и той пак няма да избухне. Но най-революционното е, поне според прегръщачите на дървета от Министерството на околната среда, които следяха тези неща в Пентагона, че кубанолът е екологосъобразен.

Да, октанитрокубанът може да ви пръсне на добре познатите атоми, но няма да изпусне парникови газове или флуоровъглероди във въздуха, или пък да навреди на озоновия слой. Не, не се шегувам.

Предишният Предводител на свободния свят и мой бивш главнокомандващ, същият индивид, когото винаги наричам Били Минета, може и да не даваше и пет фъшкии за опазването на ядрените ни тайни от Китай или дипломатическите ни тайни от Русия. Но, Господи, нямаше в никакъв случай да допусне нашите бомби да предизвикат глобално затопляне. И затова Били Минета подписа заповед през 1998 г., в която нареждаше всички патрони, бомби и други муниции, разработени през оставащото време на неговата администрация, да отговарят на „зелените“ наредби, определени от кликата дървопрегръщащи политици на изборни постове в Министерството на околната среда.

Точно така, приятели: може и да си мислите, че нашите военни са под контрола на националното командване.[8] Грешите. Мога определено да ви кажа, че не е така. Нашите военни се управляват всъщност от… Министерството на околната среда. Какво ще кажете.

Но да оставим отклоненията, защото трябваше да нападнем апартамента, да гепим тангата и да заловим бомбите. И трябваше да го направим, без предварително да сме изолирали района в непосредствена близост, защото според нашето разузнаване тангата вече бяха успели да сглобят първата бомба и можеха, а и нямаше да се поколебаят, да я гръмнат вътре в апартамента, с което незабавно да превърнат гъсто населения район в не толкова гъсто населен (но все пак безопасен за озоновия слой).

Не, не говорим за ислямски фундаменталисти. Но имате право — мисленето е същото. Всъщност според разузнавателните катерици в Скотланд Ярд тези задници бяха от малка, но опасна група, която се наричаше „Истинската ИРА“, или ИИРА. ИИРА бяха хардлайнери, повечето от които са излежали присъди в северноирландските затвори за поръчкови убийства, взривяване на коли-бомби и убийства за отмъщение. В продължение на години „Истинската ИРА“ търсеше пари: обираха банки и куриери с бижута, крадяха коли и дори бакалии, за да финансират операциите си. Но преди около девет месеца ИИРА беше получила пари от неизвестни източници, което й позволяваше да разшири операциите си. Купили бяха нови експлозии и оръжие. Бяха преместили дейността си и в Лондон — сърцето на Британския звяр. А тази новина не беше добра, защото от разузнаването, което ние в ПД „Браво“ имахме, се виждаше, че задниците от ИИРА искаха да умрат за каузата си също както всеки мъченик от „Хамас“, „Хизбула“ или „Ислямски джихад“ искаше да се понесе на летящото килимче към Аллаха за своите си каузи. Стига, разбира се, да могат да вземат мен и моите приятелчета от ПД „Браво“ и още няколко невинни британски жертви със себе си. Което обяснява отчаяната ни потребност да виждаме навсякъде в апартамента, за да знаем къде е всеки един от лошите, когато ги ударим. Ако не ги съборим с един удар, някой от тях може да взриви шибаната бомба, в който случай немалка част от Хамърсмит ще бъде изпарена.

И така, намирахме се тук в изпълнение на напълно потайна операция — и което е по-лошо — посред бял ден. Но дори и в този случай бяхме успели да се подготвим без, очевидно, да изпратим лоши вибрации до тангата. Добрали се бяхме до апартамента, откъдето щяхме да нападнем по двама и трима. Успели бяхме да скрием група от четирима души от „СО-19“ — антитерористичната група на Скотланд Ярд — на покрива на блока, а друг секстет от хора на ПД „Браво“ — стрелци от 22-ри полк на САС в цивилно облекло — се криеха в една уличка откъм далечния край на сградата, за да е сигурно, че никой няма да направи офейквациум през задната врата. Но не се виждаше полиция: никакви пътни блокади, полицейски коли или други признаци за присъствието на властта — на нас тоест — в района.

Защо ли? Защото нито полицията, нито „СО-19“ можеха да кажат със сигурност дали задниците от ИИРА не провеждаха контранаблюдателна операция и не ни бройкаха така, както ние наблюдавахме тях. Което означаваше, че трябваше да действаме, сякаш те провеждат точно такава операция.

Затова бяхме поели пътя на прикритието, който беше рискован, но може би ефективен в дългосрочен план. Нашите радиостанции работеха на ултраниска честота и бяха осигурени, за да не ни издадат по новините или пък направо на лошите[9]. Обличахме цивилни дрехи, а бойното оборудване, което бяхме внесли, криехме под дълги шлифери.

Ето добрата новина: Специалният отдел беше успял да опразни апартамента вдясно от тангата и беше разположил подслушвателни устройства и камери на стените. Ние успяхме да се пъхнем в апартамента отдолу с любезното съдействие на приятна двойка старци, които нямаха нищо против да пробием дупка в стената, стига да обещаем да я запушим и да намажем същата боя. Но сега — лошата новина: вместо от тюлени екипът за нападението на апартамента с тангата се състоеше от един английски морски пехотинец на име Анди, двама парашутисти — Бил и Джил — и четирима тюлени: Нод Дикарло, Бъч Уелс, Бумеранга и аз.

Какво му е толкова лошото, питате. Нима не говоря за седем души, които умеят да стрелят и да плячкосват и с това си изкарват прехраната? Е, така е. Но при динамичното влизане има един фактор, който трябва да ви обясня веднага, за да разберете значителните ми опасения за успеха на тази операция. Динамичното влизане трябва да бъде безупречно. Трябва да бъде плавно. Аз и хората ми работим двадесет часа седмично по техниката на влизане. Отделеното време и енергия ни позволяват плавна и на вид лека хореография, която ни дава възможност да се движим с точно необходимата жестокост, изненада и скорост, които са задължителни за успешното влизане с близък бой.

Но днес въпреки изтощителните ми възражения аз и момчетата бяхме съчетани с трио непознати. Разбира се, те можеше да са тримата най-добри стрелци на света. Но не бяхме работили с тях до този момент. Не бяхме се обучавали заедно. Не знаехме движенията им, нито те — нашите. Не присъстваше и онази стенография на движенията, която имат всички щурмови екипи, били те тюлени, стрелци от „Делта“, полицаи от екипите за специални операции или пък взводовете на Агенцията за борба с наркотиците. А това, приятели, поне според мен, си беше рецепта за бедствие.

Ако можех да наложа своето, екипът щурмоваци щеше да се състои изцяло от англичани или тюлени. Но въпреки протестите ми (а да не говорим и за тези на Мик Оуен) си имахме работа с администрацията на лейбъристите във Великобритания, а Тони МП-то (това е министър-председателят, за онези от вас, които не следят британската политика) е до робство клинтънист. Не, това не значи, че услажда следобедите си с минети от стажантките на Даунинг стрийт. Това означава, че той обича да е политически благонадежден през цялото време.

И така, МП се поддаде на хартиените воини от Кралските военноморски сили и на офицерите-писатели на записки от британската армия в Министерството на отбраната, които настояваха хора от именно от техните униформени служби да могат да претендират за част от славата. Заплашиха да излязат пред обществеността, ако не стане тяхното — и МП се поддаде. Не се мислеше за целостта на групата или тактическото сцепление. Политика от край до край. Предполагам, трябва да съм доволен, че не ми бяха дали взвод военни полицаи от Военновъздухарските сили.

Позволете сега да ви разкажа най-готиното: Поделение „Браво“ не беше дори военна операция. Мик не докладваше в Министерството на отбраната. ПД „Браво“ беше поставено под командването на министъра на вътрешните работи, който, без хич да му е на онази работа за онова, което наричаше „тълпа въоръжени гангстери“, определи един от своите младши политически служители да ни наглежда. Което горепосоченият шибан МПС и правеше, като поставяше под въпрос и/или оспорваше всяко наше движение. И така, под юридическия контрол на идиоти имахме заповед да работим с хора, чиято техника ни беше непозната независимо от последствията за успеха на мисията.

Така става, приятели, когато ви управляват така наречените водачи, които гледат на военните като на поредната възможност за социални експерименти или просто като на част от бюрокрацията. Те не могат да разберат, че единствената причина да имаш армия (или военноморски сили) е, за да убиваш хора и да трошиш вещи.

Но както казах, не ми бяха дали право на глас. На Мик също. И затова се намирахме в това положение: политически правилни, национално разнообразни и добре балансирани по служби. Но вероятно щяха да ни убият. И кой щеше да поеме вината? Не шибаният министър-председател, проклетият министър на вътрешните работи или идиотът МСП. Не: двамата с Мик щяхме да сме виновни. Нашите уши и топки щяха да покажат на тълпите.

 

 

Роджър разузнавателя нави края на оптичния кабел във визьора и най-после можах да погледна към три екрана, чието поле на видимост сега показваше целия апартамент, освен дългия коридор към входната врата. Изображенията бяха леко неясни, но пък поне виждахме нещо. Взех един молив и отбелязах положението на бомбите на бялата дъска, на която Мик беше начертал схемата на апартамента. Сглобената бомба се намираше в спалнята, което оправда болката от раздраните ми телеса. Другите две стояха на части върху масата в хола.

Апартаментът имаше груба Т-образна форма. Влизаш през входната врата и се озоваваш в триметров коридор с две врати отстрани (едната беше дрешник, а другата — пикалникът, както британците викат на кенефите. Виждате, че Великобритания и Америка са две приятелски настроени страни, разделени единствено от общия си език). В края на коридора се намираше правоъгълният хол. Вляво от хола беше спалнята. Вдясно имаше малка кухня без врата. Пак проверих екраните и установих от видяното, че ИИРА-джиите са професионалисти. Бяха разположили един човек на пост до входната врата в антрето, а друг, прикрит, в далечния му край. Сложили бяха дебели пердета на прозорците, за да не позволят някой да хвърли зашеметяващи бомби отвън или пък да бъдат наблюдавани. Предстоеше ни трудна, много трудна и шибана цел. И така, въпреки че всички ние можехме уж да простреляме двадесет и пет центова монета от петдесет метра с автоматите си, разбирах съвсем добре, че потенциалната осираемост на нашето малко упражнение беше много висока, предвид липсата на единство в групата ни.

Погледнах пак към екраните и направих кръстчета на бялата дъска, където видях танга, след това начертах схема на движенията, които исках да направи нашият екип щурмоваци. Не ми трябваше много време, за да измисля план за играта, защото също както при футбола и ние трябваше да се придържаме към най-основните правила. Затова щях да целуна операцията за простота, като я направя проста, глупако[10]: пръсваме вратата, удряме антрето, очистваме първите двама от лошите, след това нахлуваме в хола, разделяме се на три групи по двама, като Бъч Уелс пази тила, и поваляме останалите. Щяхме да сме ПСВ — приключили с всичко — за шестдесет секунди, а след това да тръгнем за „Козата“, която е любимата ми лондонска кръчма, за да обърнем половин дузина чаши от любимата бира на тюлените — „Кураж“.

Преразгледах плана три пъти. Мамка му. Британците клатеха глави нагоре-надолу като шибаните играчки-кучета на задните стъкла на колите. Но нямахме избор — музиката свиреше и трябваше да танцуваме със задниците си. Е, поне аз щях да водя в малкия ни валс. Улових изражението на Бумеранга. То ми каза, че той разбира, че операцията е пълна с големи, лошо тропосани шевове като на чудовището на Herr Doctor[11] Франкенщайн. Но какво пък, мамка му, това е само рокендрол, нали така?

Бележки

[1] Без (фр.). — Б.пр.

[2] Това е ингилизки за еднозвезден генерал, което е същото като нашите бригадни генерали.

[3] Какво става, мамицата му?

[4] Нищо (исп.). — Б.пр.

[5] Нищо (иврит). — Б.пр.

[6] Coitus interuptus (лат.) — прекъснат полов акт. — Б.пр.

[7] Октанитрокубанът е с много висока плътност — 2 г/кв.см. Колкото по-плътно е избухливото вещество, толкова повече енергия предава при преминаването си от твърдо в газообразно състояние при горенето.

[8] Президентът и министърът на отбраната или техни надлежно определени заместници или приемници.

[9] Тангата често имат включени телевизори в скривалищата си, защото телевизорите се влияят от радиовълни с дециметров или метров обхват, при което по екрана се появяват хоризонтални черти. Много операции са провалени, защото нападателите не могат да сведат до минимум разговорите по радиото и лошите са били подготвени.

[10] Игра на думи със съкращението KISS (Keep It Simple Stupid) — целувка (Прави нещата просто, глупако). — Б.пр.

[11] Господин доктор (нем.). — Б.пр.