Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Ден Четвърти: 09:00. Разбира се, нуждаехме се от приготовления. Чували сте израза „гол като пушка“, който описва поколението от Втората световна война, станало известно под името групи за Военноморски бойни действия със специални методи. Е, ние в момента бяхме почти като предците си-жабоци. Разполагахме с банските си гащета и очилата, както и водолазните ножове, купени в Буенос Айрес, и толкова. Нямахме оръжие или муниции. Нямахме средства за комуникация освен мобилните телефони. Нямахме водолазни костюми или скоростни лодки, или пък други неща, които Тюлените използват за тактически щурм по море.

Искам да кажа, че тактическият щурм по море не се провежда по случайност и както дойде. Човек не отива просто така и ще, не ще превзема плавателния съд. Всъщност позволете да опиша подробно какво е обичайното оборудване на взвод тюлени за нападение на плаващ кораб. Говорим за стотици килограми оборудване, доста от което е сложно и много, много специализирано.

Трябва ви бърза лодка, например „Бостън уейлър“, или пък ТНЛ — Твърда Надуваема Лодка, — за да можете вие и хората ви да се приближите до целта, без да ви забележат. Необходима ви е пещерняшка стълба от стоманени пръчки и въжета, с куки от титан и пръти, за да можете да я закачите на някой парапет и да извършите дългото и изгарящо мускулите катерене, без да ви забележат. Трябва да носите неопренови водолазни костюми, които да не позволят да измръзнете в мразовитата вода, а над него — негорящ боен униформен тоалет или летателен костюм от материал „номекс“, за да е сигурно, че няма да се запалите. Плюс надуваема бойна жилетка и щурмови колан с ремъци, на който са окачени десет или петнадесет кила оборудване, което си носите: зашеметяващи бомби, факли, радиоапарат, водонепроницаеми слушалки и микрофон, който се слага на гърлото; клиновете за отваряне на врати, пластмасовите белезници, резервните пълнители, аптечката за първа помощ, манерката за вода, гранатите със сълзотворен газ и въжетата за катерене, което е непълният списък.

Носите оръжие и муниции: автомат „MP5“ със заглушител в разновидност на калибъра 9 мм и шест резервни пълнителя, пистолет калибър 9 мм със заглушител и най-малко три пълнителя. Със заглушител, защото близкият бой в затворените пространства на корабите е нещо много шумно, а е желателно шумът да се намалява до минимум. Вашият човек, който трябва да разбива врати, носи пушка „Ремингтън 870“ или „Бенели“ и две дузини патрони 12-ти размер в различни аромати от разпрашен цинк за разбиване на врати до сачми две нули. За потопяване на кораби си носите различни експлозиви, от блокчета „C-4“ или „Семтекс“ до формовани заряди и новите експлозиви на базата на „кубан“, както и селекция новоизлюпени електронни детонатори и старомодни аналогови часовници. За потопяване на хора си носите осколочни гранати и гранати с мощни експлозиви.

Очевидно и това не е пълният списък. Следват ръкавици от „номекс“ и шапка тип „балаклава“, а може би и плетено кепе. Прибавете обезопасително оборудване като факли, луминесцентни лампи, чиито пластмасови тръбички трябва да стиснете, за да светят. Много тюлени носят херметични тънки като моливи факли и пистолетчета за тях, както и по две димки „MK-13“ с видимо оранжев, червен или жълт цвят, за да привличат хеликоптери или спасителни съдове, ако се наложи.

И сега ДНЛН. Първо лошата новина. От всичкото това оборудване разполагахме с… нищо. А ДН? Добрата новина беше, че имахме повече от седмица да съберем достатъчно инвентар, за да направим мисията си постижима.

Да, чувам ви. Казвате, че се съмнявате. Добре, мистър Мнителен, аз се казвам Свирепия воин®, какво обичате?

Искате да знаете как ще събера достатъчно екипировка, за да превзема плаващ съд, след като седя на малка, пасторална група вулканични островчета по средата на Атлантическия океан, на осемстотин мили от Лисабон и две хиляди и петстотин мили от Норфолк.

Отговорът, мистър Мнителен, е един меланж, едно съчетание, едно смесване на свирепа изобретателност и на задълбочените ми познания за динамиката на войната със специални методи и възможностите на воините-диверсанти, със задълбочено разбиране на средата, в която трябва да работя. Когато комбинирате всичко от горното с моето верую на войната със специални методи, НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛЯ, получавате само един извод. И този единствен извод е, че АЗ ЩЕ НАДВИЯ НА ШИБАНИЯ ШАНС, ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ШИБАНАТА МИСИЯ И ЩЕ ВЪРНА ВСИЧКИТЕ СИ ХОРА У ДОМА.

Нека първо се захванем с проблема за превоза. Както току-що споменах, за нападението щяхме да се нуждаем от бърза лодка или ТНЛ. Е, по една случайност (истината често е по-странна от измислицата) Азорските острови са едно от най-добрите места в света за наблюдение на китове и делфини. Почти две дузини китоподобни — това е купешката дума за морски бозайници — се намират във водите около тези острови през летните месеци, като се започне от кашалоти и се стигне до атлантическите петнисти делфини.

Два от петте централни острова, Пико и по-малкият му съсед, Фаял, са база на шепа компании за организиране на наблюдения на китове. Някои от тези фирми водят туристите с рибарски лодки. Но три — компаниите за екшън-ваканции, каквито се организират от Щатите — използват лодки „Зодиак“, за да могат клиентите всъщност да се движат наравно с китовете и делфините, докато те се надпреварват през вълните.

Откъде знам всичките тези подробности ли? Знам ги, защото съм образован, проницателен и наблюдателен. Знам ги, защото като неконвенционален Воин и тюлен ми е работа да знам такива съществено важни неща, за да мога да действам комфортно навсякъде по света. Но най-важното е, че тези детайли са ми известни, защото на път през фоайето на хотела сутринта, след като тичах, взех брошурите на всички такива фирми, прегледах ги и си избрах една брошура, наречена „Китове без граници“, на която имаше снимки на доволни клиенти, който подскачат през атлантическите вълни в твърди надуваеми лодки „Зодиак“. По-точно казано, които подскачат през атлантическите вълни в сигналночервени лодки „Зодиак Pro-II 550 Thouroughbred“[1], дълги два и половина метра.

Този модел има максимална скорост петдесет мили в час, което е равно на около четиридесет и седем възла. Това означава, че можеше да настигне „Балтай“ на къси разстояния. Има дълбок нос с формата на буква „V“ и дълбоки стабилизатори, които придават на лодката отлични качества при управление във вълни, както и възможност да се движи бързо и да взема завоите с лекота. А ако бъде снабдена с два допълнителни резервоара от по седемдесет и пет литра, може да изминава доста над 250 морски мили.

Ден Четвърти: 13:21. Докато Бумеранга, Ранди, Хюго и Таймекса се разпръснаха из Сао Мигуел в търсене на полезни неща, аз, Мик и едно пълно с пари куфарче се качихме на едно от самолетчетата за Пико. С пилота не се запознахме, но сигурно се казваше Мърфи, защото вместо да отлети направо за Сао Мигуел съгласно разписанието, той се отклони за Терсейра, после спря в Сао Хорхе, а накрая два и половина часа по-късно от посоченото в разписанието време за пристигане прелетя над билото над огромен вулканичен конус, чието име носи остров Пико.

Взехме такси за осемкилометровия преход до Мадалена, слязохме на главния площад, платихме, попитахме за местонахождението на адреса на брошурата и след като ни упътиха, тръгнахме по виеща се еднопосочна калдъръмена улица.

Шест минути по-късно стояхме пред варосана двуетажна къща с керемиден покрив. Имаше две врати. Първата беше стъклена и водеше към нещо като малка пътническа агенция или туристическа фирма: две бюра и многобройни карти на Азорските острови и плакати с китове по стената. Над мърлявия прозорец имаше две куки на около метър разстояние една от друга. От цвета на варта между куките отсъдих, че там трябва да е висяла табела. Но сега нищо не показваше, че това е мястото, което търсим. Мик пробва вратата. Nada. Аз опрях нос в стъклото и погледнах вътре. Личеше си, че от известно време там не е имало никой. Но на бюрото беше облегната брошура с надпис „Китове без граници“.

Е, очевидно това може да значи всичко. Но фактът, че фирмата бе затворена, беше логичен: в края на краищата изминали бяха три месеца от най-доброто време за наблюдение на китове.

Може би са у дома. Втората врата беше направена от дърво и водеше нагоре по едно стълбище, където очевидно някой живееше. Опитах дръжката. Вратата беше здраво заключена. Нямаше звънец и затова почуках по тежкото боядисано дърво. Никакъв отговор. Опитах отново — удрях по-здраво, — без резултат.

В този момент вратата на съседната двуетажна къща се отвори и една жена в черно, на около шестдесет години, надникна любопитно и изстреля нещо на картечен португалски към нас. Тя имаше обветрено лице, типично за хората, които прекарват цял живот до морето или в него. Можете да ги видите в рибарските селца навсякъде по света. Тя подърдори десетина секунди, като жестикулираше.

Но тъй като португалски не говоря, нямах представа какво ми казва. Мик вдигна ръка към нея с дланта нагоре.

Desculpe — извинете, fala Inglês — говорите ли английски?

Inglês? — Набръчканото й лице светна.

Мик, чийто португалски е по-слаб и от моя, продължи в стил „разговорник за туриста“.

Sim Inglês — да, английски.

Nâo Inglês.

Мик ме погледна.

— Тя не говори английски.

— Разбрах това.

Погледнах жената и се усмихнах.

Desculpe, fala Español?

Español?

Sim, Español.

Nâo Español.

Опитах да мина през fala Françês, но се наложи да се съглася с отговора nâo. Да, стигнахме до добрата стара задънена улица.

Не, не бяхме. Извадих брошурата от джоба си и посочих снимките на експедициите за наблюдение на китове.

— А — каза тя и се впусна в още един непроницаем монолог.

Прекъснах тирадата й.

Nâo comprendo Portuguès — не разбирам португалски.

— Аа — отговори тя.

Протегна ръка и взе брошурата от ръката ми, разгъна я, намери картата на острова и посочи пристанището.

Aqui, aqui[2] — каза, като разкривеният й пръст потупваше района на пристанището.

 

 

Тридесет и осем минути по-късно стояхме на края на малко, но натоварено пристанище. Вдясно от мен имаше спретнат площад с кафенета и ресторанти и трио малки и евтини хотели. Вляво се намираше основното пристанище с дървените понтони и със закотвените до тях рибарски лодки. Право пред нас се намираха навеси на складове, повечето от тях стари, а също и двуетажни дървени постройки, чиито затворени задни врати се отваряха надолу над водата. Третият навес в редицата беше боядисан в синьо и бяло и на него имаше подобен на карикатура играещ кит. Широките предни врати бяха широко отворени, затова влязох през тях, последван от Мик.

И веднага се почувствах като у дома си. Складът беше подреден не по-зле от всеки склад на старите ВМС, на ВМС, управлявано от старшини и мъже-воини, а не бюрократи и мениджъри. Въжетата бяха навити в идеална симетрия. До едната стена стояха подредени рафтове с яркооранжеви спасителни жилетки, изправени като застанали мирно моряци. Другата стена имаше огромни рафтове, на които лежаха четири лодки „Зодиак Pro-ІІ“ в яркочервено и сиво. На стойки под рафтовете се виждаха четири дълговалови двигателя „Ямаха“ 120 конски сили, полирани и смазани и облегнати на специално изработени стойки.

Чух шум откъм гредите на тавана и вдигнах глава. Мик понечи да каже нещо, но аз го прекъснах.

— Мой ред е.

След това повиках:

Monsieur? ’allo? Ezcusez-moi?[3]

Настъпи кратка пауза, след което един дребен мъж с мустаци и син комбинезон с колан за инструменти на кръста се показа зад един от рафтовете за лодките и ни изгледа.

— С какво мога да ви помогна, господа — каза на очевидно свободен английски въпреки силния акцент.

— Тук сме, за да наемем лодка — казах с най-добрия парижки акцент, на който бях способен.

— А — каза той, — но сега не е сезон за наблюдаване на китове.

— Знаем — извиках. — Но въпреки всичко се интересуваме от тази възможност, мосю…

— Перейра, Перейра, Фредерико Перейра. Чакайте, слизам.

С ловкостта на юнга той се изви около рафта и леко се спусна на долния рафт, като краката му стъпиха на дъските, преди пръстите на ръцете му да пуснат горния рафт. След това се изви и слезе по груба стълба, закована (малко опасно, както ми се стори) към вътрешната конструкция на склада.

Той скочи последните метър и половина до дървената палуба на склада, потърка длан няколко пъти в комбинезона, за да почисти всякаква мръсотия от нея, и я предложи да се ръкува.

— Фредерико Перейра — каза той, — на вашите услуги, господа.

Мик пое ръката му и я разклати по европейски — веднъж нагоре, веднъж надолу. Аз направих същото. Перейра стискаше здраво. Дланта му имаше силата, придобита от години усилена работа. Направих жест към лодката и добре поддържаните аксесоари.

— Поддържате всичко много добре, господин Перейра.

Той се усмихна с благодарност.

— Гордея се, че забелязахте, мосю. Аз работя много, за да съм сигурен, че имам най-безопасните и най-добрите лодки на острова.

— Убедени сме, че е така, господин Перейра.

Прегърнах го през рамо.

— Казвам се Макс Берто. Океанограф съм. Работя в „Лекол дьо ла Океанографи дьо Пари“ и с колегата ми, Серж, се питаме дали ще можем да наемем една от отличните ви лодки „Зодиак“, за да проведем някои изследвания на теченията около островите.[4]

— Звучи интересно — каза дребният мъж. — Разбира се, необходимо е да видя как умеете да се справяте, тъй като обикновено не даваме лодките си да ги управляват клиентите. Аз винаги участвам като боцман.

— Ценя вашата загриженост, господин Перейра, и с удоволствие бих демонстрирал, че спокойно мога да управлявам вашата отлична лодка.

Усмихнах се на Мик.

— И с удоволствие ще заплатим допълнително за това, след като няма да можете да ни наглеждате.

 

 

Ден Пети: 06:55. Нод се обади. Кели и Брендан О’Донъл се придържали към туристическия си график. Това ме притесни.

— Дръжте си очите отворени. Струва ми се, че провеждат дълга, дълга операция по откриване на наблюдение.

— И аз мисля така, скипере.

— Добре. Затова направи абсолютно всичко необходимо, мамка му, да не ги уплашите, Нод. Иначе ще се чупят, ще си променят плановете и ще ни го наврат.

— Вече разбрах тези неща, скипере. В момента сме в повишена готовност, но се пазим да не ни видят.

Както всички добри старшини, и Нод беше овладял ситуацията.

— Браво, Нод.

Поисках да изпрати колкото може повече от хората да приберат нещата, които щяха да ни трябват — особено захранван с батерии уред „Магелан“ за глобално позициониране, за да можем да се движим в открито море.

— Ако не можеш да намериш такъв, ми кажи веднага.

— Дадено, скипере.

 

 

Ден Пети: 10:00. С френския си паспорт бях наел хотелска стая на остров Пико, когато двамата с Мик отлетяхме дотам, за да уредим лодката. Така имахме постоянна предна база за в случай че „Балтай“ спре тук, а не в Сао Мигуел. Стаята беше удобна и за най-трудната част от доставките: оръжията. Трябваше да имаме поне два пистолета, за да нападнем. Четири биха били още по-добре. Исках и чифт ловни пушки.

Оказа се, че пушките се намират лесно: ловът на птици е нещо обичайно в Португалия и Нод само трябваше да влезе в един магазин, където показал военните си документи и закупил законно една хубава пушка „Берета“ 12-ти калибър. Шест часа по-късно Дигър О’Тул направи същото в друг магазин за ловни стоки. Пристигнеха ли на Азорските острови, щяхме да отрежем цевите и прикладите, за да си направим лесни за скриване и смъртоносни рязани пушки.

Пистолетите бяха друга работа. В по-голямата част от Европа не е възможно човек да се сдобие с пистолет. Затова трябваше да си ги набавим по старомодния начин — с кражба.

Бумеранга и Скапания отлетяха за остров Пико, като си купиха билетите с френските си паспорти. Оттам се качили на ферибота за Терсейра, където скочили на автобус за летище „Лейес“, известно на ВОПЕР (това е ВОенен ПЕРсонал за сведение на всички не-ВОПЕР-и) като „Кръстопът в Атлантическия океан, база на силите на САЩ, Азорски острови и на 65-та ескадрила на ВВС“.

С помощта на военните си лични карти Бумеранга и Скапания Ранди просто влезли през главния портал точно когато започвало дежурството на вечерната смяна. ДП (дежурният полицай) с бели ръкавици и барета така и не надушил нищо нередно. На моите двама весели мародери им трябвал половин час, за да открият оръжейната на Кръстопътя на Атлантическия океан. Огледали се да няма никой, тихо отключили с шперц, вмъкнали се вътре, взели четири пистолета „Берета“ 9 мм, дванадесет пълнителя и двеста патрона, като всичко това сложили в раниците си. След това се измъкнали, заключили вратата, изнизали се спокойно в нощта и като изчакали смяната на дежурния, излезли през главния портал и се качили на ферибота за остров Пико, скрили оръжието в хотелската стая, която бях наел, а после се качили на първия самолет обратно за Сао Мигуел.

Знам, знам. Ще ми кажете, че всичко това май е прекалено лесно. Къде, питате, е бил мистър Мърфи? Как така никой не е обърнал внимание на Ранди и Бумеранга? Как така не е имало охрана, която да ги спре или да пита кои са те, по дяволите, и какво, по дяволите, правят в базата.

Факт е, че повечето от нашите военни бази са широко отворени и адски уязвими за терористични атаки или просто за създаване на хаос. Нищо ново: доказах това в края на осемдесетте години с „Червената клетка“, когато успях да сея хаос по базите на ВМС по целия свят, като „потопих“ един самолетоносач във Филипините, взех командира на базата в Норфолк за заложник, поставих експлозиви на борда на една ядрена подводница в Гротън и дори взривих самолета на президента при една симулация.

Е, както казват жабарите, Plus ça change, plus c’est la même chose. Или както знаещите френски сред нас биха го превели — дежа вю отново и отново. По дяволите, в среда, в която Държавният департамент позволява на руски офицер да постави подслушвателно устройство в заседателна зала или създава възможност преносими компютри със свръхсекретна контратерористична информация да се съхраняват в незаключен кабинет и следователно да бъдат откраднати от неизвестни лица, защо се изненадвате, че двама от моите талантливи, способни и много добре обучени свирепи воини се промъкват в база на Военновъздухарските сили и си тръгват с няколко пистолета? Това изобщо не трябва да ви изненадва.

Ден Осми: 12:00. Вече се намирахме в по-добра форма от очакваното. Бях изпратил Таймекса да стои в хотела на остров Пико, за да наглежда оръжието, да купи някакви контейнери за допълнителното гориво, което щяхме да носим на лодката, и да наблюдава пристанището, ако там се появи „Балтай“. Аз бях наел стая в още един хотел, на остров Терсейра, за да наблюдаваме пристанището дискретно. Хюго и Мик Оуен наблюдаваха оттам. Да, поемах риск, като разполагах хора на различни острови, защото предвид непостоянното разписание на фериботите и самолетите не можеше да се гарантира, че ще се съберем бързо, ако се наложи да ТРЪГВАМЕ. Но нямах представа къде ще отиде Джери — или в кое дълбоководно пристанище би спряла „Балтай“, за да презареди. И затова трябваше да поема риска и да разделя силите си, за да съм сигурен, че съм покрит отвсякъде.

Което остави Бумеранга, Скапания Ранди Майкълс и мен да довършим работата по снабдяването. Нямаше да ни трябва пещерняшка стълба, тъй като перилата на „Балтай“ бяха достатъчно ниско, за да можем, ако закачим въжена стълба, да се качим на борда. Бумеранга направи една въжена стълба от двадесет и пет метра меко плетено найлоново въже, което намери в единствения магазин за туристическо оборудване в Сао Мигуел. Огънахме един тридесетсантиметров шип като кука и го увихме в парче от калъфка за възглавница, за да заглушим излишни шумове. Аз измайсторих половин дузина щурмови колани за оборудване от дърводелски колани за носене на инструменти — от онези с торбичките.

Скапания Ранди намери на някакъв уличен пазар рибарска мрежа три на три метра. Тя беше достатъчно здрава, за да издържи дори моята свирепа тежест, и достатъчно лека, за да не ни тежи при носенето. Нагласихме я, за да можем да се катерим по нея, ако се наложи. А за водолазните костюми — Бумеранга успя да изпроси осем сърф-костюма с къси ръкави и крачоли. Не точно каквото бих предпочел, но когато си във водата и рискуваш да измръзнеш, все е по-добре от нищо.

 

 

13:25. Джери Кели знаеше как изглеждам. Затова днес в никакъв случай нямаше да се навъртам в близост до азорските летища. Изпратих Бумеранга и Скапания в Понта Делгада, докато аз останах в хотелската стая, за да отговарям на телефонните обаждания и да чакам Нод да се обади и да ми каже къде е Джери.

13:31. Мобилният телефон в джоба на гърдите ми завибрира.

— Да.

— Здрасти, Джони.

— Здрасти, Рей. К’во има?

Гласът й отвърна през пращящата линия:

— Имам информация за теб.

— Стреляй.

— Онази лодка отиде там, където ти си мислеше, че ще иде.

— Готино. Друго?

— Да: швабите са мръсни. Не са в нелегалност или нещо такова, но са се забъркали в някакви гадни лайна. Внимавай, ей.

— Добре. Длъжник съм ти, Рей.

— Ей, ние от Ню Джърси трябва да се държим един за друг, нали така? — отговори тя през смях и телефонът млъкна.

16:40. Будният глас на Нод.

Boa tarde[5], скипере. Краката ни са сухи и сме готови да вървим.

Но аз не бях в настроение за игра. От много дни се намирах в един шибан вакуум.

— Къде са целите ни?

Предполагам, долови тона ми, защото отвърна съвсем делово:

— Минават през митницата тук, в Понта Делгада — каза Нод. — Отвън ги чака кола — предполагам, че са си запазили стая в някой хотел. Аз и Дигър се качихме на самолета с тях. Останалите от нас идват със следващия самолет.

— Двама приятели те чакат отвън.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш Трипера и Диарията, дето се мотаят в забранената за паркиране зона? Видях ги вече. Ще им предадем целите, за да можем да дойдем с Дигър и да те видим.

— Добре. Носиш ли ми… подаръци?

— Ще ти се стори, че е дошла шибаната Коледа, скипере. Имам всичко, включително и португалския навигатор, който толкова силно искаше.

Донесъл ми беше собственият ми „Магелан“. Тонът ми омекна.

— Ти си добро момче, Нодстър. A bientôt. Доскоро.

 

 

22:25. „Скоро“ се оказа много пресилено. Защо? Защото Джери Кели не остана на Сао Мигуел. Двамата с Брендан О’Донъл оставили колата и шофьора да ги чакат и импулсивно се качили на последния самолет за остров Пико. После взели вечерния ферибот от Мадалена за Хорта, главния пристанищен град на остров Фаял. Уплашени ли бяха? Кой знае. Дали щяха да пратят сигнал до „Балтай“ да дойде да ги вземе по-рано? Нямах представа. Знаех само, че вече беше прекалено късно за маневри от моя страна.

Ето добрата новина: Таймекса се намираше на остров Пико. Обадих му се (не знам как сме работили преди, когато нямаше мобилни телефони) и той успя да разпознае двете ни цели, когато се качваха на ферибота, и ги последва до Фаял. Ако се преместеха и оттам, Таймекса щеше да научи това.

Проверих разписанието. Първият възможен полет до остров Пико беше в 11:00 часа следващата сутрин. Стигнехме ли Мадалена, двамата с Бумеранга щяхме да вземем лодката и да прекосим пролива до Фаял. Скапания Ранди щеше да използва ферибота, за да превози събраното от нас оборудване. Обадих се на Таймекса. Нашите момчета бяха си взели стаи в най-хубавия хотел на острова, „Есталагем Санта Круз“, построен в крепост от шестнадесети век, която гледаше към пристанището. Таймекса ни запази шест не толкова лъскави стаи във „Фаял“, големия хотел в центъра на града, но все пак удобно близо до пристанището.

— Обичам този хотел, скипере — заяви той с младежки плам. — За закуска има шведска маса — ядеш колкото си искаш!

22:30. Обадих се до авиолиниите, за да направя резервации. Да бе, веднага. В края на краищата аз се намирах на Азорските острови. И макар да не говоря португалски, разбрах какво ми казва пращящото съобщение по телефонния секретар:

— Обадете се през работно време, задници такива — бип.

Мамка му. Обадих се на Мик в Терсейра и му представих накратко ситуацията. Имаше директен полет от Лейес за Фаял в 14:00 часа. Той каза, че двамата с Хюго ще се качат на него, каквото и да става.

 

 

Ден Девети: 07:00. Започнах с обаждания до офиса на авиолинията. Вдигнаха телефона едва в 09:40. Но успях да уредя три места на самолета в единадесет. Обадих се на рецепцията и помолих шефа да подготви сметката.

13:22. Надух двигателя на лодката и излетях от пристанището на Мадалена, завих на юг, успоредно на брега, докато излязох от града. След около два километра по-надолу свих към брега и прекарах малката здрава лодка през бреговите укрепления, като я изкарах до малко заливче, което двамата с Мик открихме в деня, когато уговорихме да наемем лодката от Фредерико Перейра.

Бумеранга чакаше. До него бяха натрупани няколко ламаринени туби. Изглеждаха точно като шестгалоновите туби, които се продават в Щатите. Каквито се и оказаха. Не се изненадвайте, приятели. Това е двадесет и първи век и икономиката е съвсем глобална.

Направих някои бързи изчисления наум. С допълнителните резервоари, които Фредерико беше монтирал на лодката за експедициите си за наблюдаване на китове, имахме оперативен обхват от малко над двеста мили. Можехме да откараме още, ако източим гориво от „Балтай“, когато се качим на борда.

Да, чувам как скимтите ето там и се оплаквате, че „Балтай“ е с дизелови двигатели и че няма да можем да използваме нейното гориво за нашия двигател. Прави сте. Но всички кораби с размерите на „Балтай“ си носят лодки „Зодиак“ или други малки лодки. И те работят с бензин. Във всеки случай въпросът беше спорен. Можехме да спрем зъркели върху „Балтай“ едва когато акостира на Азорските острови, и ще разберем дали ще можем да заредим от нейното гориво доста преди да тръгна след нея отвъд момента, от който няма връщане.

Трябваха ми само няколко минути да закрепя с ремъци новите резервоари. След това вкарахме лодката във водата, завъртяхме я, качихме се на борда, пуснахме двигателя и се отправихме, откъдето бяхме дошли за пътешествие от пет мили през пролива между Пико и Фаял. Водата беше чиста и хладка. Вълните — слаби. Дадох газ. Малката лодка се изправи на крака и скочи напред, а аз изпитах чудното усещане от пръските морска вода върху брадата си.

Два и половина километра навътре предадох щурвала на Бумеранга. После седнах на тапицираната двойна седалка и отпуснах тяло. В този момент се случи нещо чудно. Малката лодка стана част от мен и аз станах част от нея, като голямото ми тяло се пригоди към нейната агресивна атака върху водата така, както каубоят и страхотният кон се сливат в едно, за да гонят кравите заедно.

Извих се. Зад нас се извисяваше високият миля и половина вулкан, който доминира над остров Пико. Отпуснах глава назад. Над нас стояха високи, пухкави облачета, бели на фона на синьото небе. Денят беше съвършен и толкова прекрасен, че му липсваше само голям надпис в небето „Край. Продукция на «Уолт Дисни»“. В такива моменти, приятели, знам дълбоко в сърцето си, че старозаветният Бог на Войната е велик и благороден, и добър Бог, защото Той ми позволява да видя такива чудеса, преди да имам привилегията да служа на Неговата воля, да ида в бой и да убия своите врагове в Негово име.

Бележки

[1] Чиста порода (англ.). — Б.пр.

[2] Тук, тук (португалски). — Б.пр.

[3] Господине? Ало? Извинете? (фр.). — Б.пр.

[4] Това, което правя в момента, е известно в занаята като операция под чуждо знаме. Като (умело, струва ми се) се представям за жабар, крия истинските си намерения и задачи от Фредерико Перейра. Така ако нещо се обърка, той ще може единствено да съобщи на властите, че един французин на име Макс Берто от „Лекол дьо ла Океанографи дьо Пари“ е наел една от лодките му, за да нанася на карта теченията около островите. И, разбира се, в досиетата на френското правителство няма да има никакъв Макс Берто.

[5] Добър ден. — Б.пр.