Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (13)

Глава 13

Двамата с Бумеранга си проправихме път край коловете и по брега бавно и целенасочено, като търсехме сензори и препъващи жици и внимавахме да не оставяме никакви следи. Въпреки че нощният въздух беше топъл, ние бяхме напълно измръзнали от прекараните почти час и половина във водата. Е, познайте едно: студът е само усещане и както всички усещания, също щеше да мине. Ако не мине, то какво толкова, мамка му — щяхме да си свършим работата, колкото и студено да ни беше.

Време беше да се РИВ^[1] и затова се пръснахме. Аз се слях с храсталаците дясно на борд, или западно от пътеката, а Бумеранга тръгна към източния край — ляво на борд. Придвижвах се бавно, сантиметър по сантиметър, като гледах да стоя далеч от широката, насипана с чакъл пътека, която водеше към заобиколената със зидове вила на петдесетина метра от мен. Не бях изминал и осемдесет метра от пристана, когато го усетих гъст, сладникав мирис, който се стелеше по земята към водата. Спрях на място и изчаках, като всичките ми сетива бяха изострени в опит да определя миризмата.

В този момент осъзнах какво е: мъжки одеколон. Болезнено сладникав мъжки одеколон. А някъде наблизо се намираше señor-ът, който го носеше. Веднага стана очевидно, че този сеньор е Брут и че е някъде много, много близо и чака да попадна в засада.

Може би се питате защо човек, който възнамерява да ми направи засада, изобщо се е поливал с одеколон. Добър въпрос, но той издава определена наивност у вас. Ще обясня. В някои общества, а населението на много страни в Южна Америка е сред тях, някои мъже носят одеколон през цялото време. Тази група хора включва дори войниците и полицаите на дежурство. Може би не разбират, че противникът всъщност ги надушва, като идват. Може би им е през оная работа. Може би тъй като всеки носи одеколон, те смятат, че миризмите просто се сливат и не знаят чий мирис долавят — приятелски или неприятелски.

Но нека ви уверя — за moi винаги е лесно да усетя взвод венецуелски командоси, които се крият в засада, или пък екип бразилски полицаи за специални операции, които се гласят за тайно приближаване и превземане на къща, пълна с негодници, дори и в най-гъстата част на джунглата в горното течение на Амазонка или в най-опасните улици на градската джунгла в Сан Паоло. Защо ли? Отговорът е, че много стрелци ползват „Кану“, „Хабит руж“, „Обсешън“ или подобни силни миризми. И тези… миризми ги предхождат с осем до десет метра, а понякога и на по-дълги разстояния.

Всъщност това е доста силен начин да работиш срещу себе си: използват камуфлаж, за да се направят невидими; цапат лицата си, за да не отразяват светлина нощем; носят вечно популярните бойни униформи в камуфлаж тип джунгла или в черно в стил нинджа, за да се сливат с обкръжението. И след това се поливат с шибани парфюми.

Според мен това е опасно. Според мен това е един навик, който може да причини смъртта ви. Поради което не позволявам на хората си да се плескат с абсолютно никакви миризми. Никога. В групите под мое командване всички парфюмирани сапуни, ароматни мазила, афтършейвове и другите безсмислени парфюмерийни продукти са Zutritt verbotten^[2]. Е, толкова за теорията на Свирепия за бойните действия с аромати. Нека сега се върнем в реално време.

23:24. Смръзнах се на място и се заслушах. След половин минута дочух дишането на сеньор Брут. Той очевидно пушеше много и следователно не можеше да поеме много въздух в дробовете си по безшумен начин. Дишаше с хрипове. И по това, наред с одеколона, ми позволи да го намеря.

Последвах носа и ушите си, като отмествах тревичките една след друга, тихо като ягуар или бенгалски тигър в ловен режим. Да, аз съм едър. Но мога да движа мускулестото си тяло без абсолютно никакъв звук и точно това направих. Прокраднах се до кучия син в тъмното като голяма, тиха котка, докато се озовах достатъчно близо, за да го видя.

Разбира се, това беше пушачът на цигари, когото бях видял по-рано на пристана. Той сега клечеше зад нещо като ниско, camuflaje^[3] скривалище, а цевта на неговия автомат „Узи“ с поставен заглушител сочеше към пътеката и му позволяваше широко и неограничено от нищо поле за обстрел. Но той не беше нащрек. Не стоеше в състояние на бойна тревога. По дяволите, не беше дори в състояние на повишена бойна готовност. Ремъкът на оръжието му още висеше на рамото. Дясната му ръка почиваше мързеливо върху приклада, а показалецът му лежеше на скобата на спусъка.

Но очевидно беше чул нещо: вниманието му беше насочено към отвъдната страна на пътеката. Там, разбира се, беше посоката, в която Бумеранга се прокрадваше към вилата.

Наблюдавах. Сеньор Брут се намести леко, за да може да наблюдава по-добре от прикритието си. Това ми позволи да се приближа още метър. След това накрая той вдигна степента на готовност до бойна тревога, като вдигна автомата до рамото си. Но в момента правеше онова, което мнозина неопитни наемни стрелци са склонни да правят — не виждаше нищо друго освен онова пред себе си. Конусът му на видимост, разбира се, както и слуховата и визуална концентрация бяха напълно съсредоточени върху Бумеранга — говорим за не повече от двадесет градуса. Което означаваше, разбира се, че изключваше всяка частичка чувствено възприятие от останалите 340 градуса около себе си. Абсолютно никакво внимание не обръщаше на moi. Ето защо, разбира се, сеньор Брут не долови присъствието ми, докато не стана прекалено късно да направи каквото и да е. Поизвъртя се с широко отворени от изненада очи, но в този момент аз се бях хвърлил върху него.

Всичко по реда си: първо измъкнах автомата от ръцете му. Заглушител или не, не исках пръстите му импулсивно да натиснат проклетия спусък и да изпратят залп на автоматична стрелба кой знае накъде. Извих автомата, който се измъкна от ръцете му. Но не можех да измъкна ремъка от около врата му. Защо ли? Защото сеньор Брут всъщност беше един брутален сеньор, един жилав дребосък, само мускули и никакви тлъстини, и въпреки че бях поне петдесет килограма по-тежък от него, се би здравата и беше решен да ми нанесе толкова много щети, колкото аз възнамерявах да нанеса на него.

Изтърколихме се, от което личното ми оръжие се заби в бъбреците ми, което съвсем не ми се отрази добре. Затова го праснах в лицето, като му счупих носа. Той издуха през него кръв и опита да закуси с лявото ми ухо. Аз върнах жеста. След това някъде отляво дясната му длан ме удари като чук по адамовата ябълка. Задавих се и не можах да си поема дъх. Той се възползва: започна да хапе, дращи, рита и ръга с колене с всички сили. И понечи да отвори уста. Знаех какво иска да направи: да повика подкрепления.

Не можех да допусна това. Плеснах длан върху устните му — в който момент куродъхият му педал ме ухапа. Здравата. Щеше да се наложи да си бия инжекция за бяс след тазвечерните празненства.

Мамка му. Омръзна ми. Изтърколих се отгоре му и го натиснах по адамовата ябълка с лакът. Очите му се отвориха широко, когато разбра, че ще умира, и започна да се бори още по-силно под мен. Но беше твърде късно. Продължих да натискам, докато му спрях въздуха докрай. След това хванах главата му и свирепо я усуках на триста и шестдесет градуса, като с известно задоволство чух как разни кости се отделят една от друга и спират да оказват съпротивление.

Положих го на земята, претърколих се на гръб и си поех дъх. Реших да полежа само секунда, но очевидно бях лежал повече време, и то в несвяст, защото, като отворих очи, видях лицето на Бумеранга, загледано в мен.

Изражението му показваше онзи вид безразличие, при който на сестрите не им е хич през онази работа за олигавените и обладани от слабоумие обитатели на приюти, които току-що са се насрали.

— Добре ли спа, Pibe? — тихо запита той.

Вдигнах поглед и прошепнах почти безмълвно:

— Да ти го начукам.

След това се претърколих и започнах да обискирам трупа. Пъхнах портфейла на сеньор Брут — името, което прочетох от колумбийската му шофьорска книжка, беше Луис Гарсия — и пистолета му в раницата на Бумеранга и му подадох и автомата. След това се заех да местя тялото му. Не исках да го оставям там. Исках да го вкарам под вода, където щеше да е по-трудно да го намерят.

Да, това означаваше, че едва ли щях да лазя и наблюдавам вилата, макар много да исках. Но не можех да оставям такова очевидно доказателство за присъствието ни. Ако задникът изчезнеше, може хората на Гуилям да помислят, че просто се е удавил. Всъщност нямаше голяма вероятност да си помислят точно това. Но пък определено беше за предпочитане пред това да оставя трупа на сеньор Брут в храстите, където със сигурност щяха да го намерят неговите compañeros^[4].

00:02. Прегледахме скривалището на сеньор Брут. Добре го беше запасил, от което разбирах, че щеше да кара дежурство цялата нощ и не очакваше някой да го смени. Имаше бинокъл, цигари и пакет сладки кифли, два допълнителни пълнителя за автомата и два термоса сладко кафе, подредени в правилна редица до брезентово столче. Реших да оставя всичко недокоснато освен бинокъла, автомата и резервните пълнители, които определено можех да използвам тази вечер. Подадох ги на Бумеранга, който ми помогна да вдигна трупа на сеньор Брут на раменете си. Внимателно и най-важното тихо се отправих към брега. Извадих петметрова верига от „Патриция Десенс“ и увих тялото на сеньор Брут с нея. След това го довлякох във водата, избутах го до средата на реката и го оставих да отплава надолу в бавното течение. После се върнах до мястото, където ме чакаше Бумеранга.

00:12. Огледахме западната страна на стената на вилата. Тя си беше съвсем класическа южноамериканска стена: три метра висока, вероятно от железобетон и измазана с бял, ръчно нанесен гипс. На всеки ъгъл имаше стълб с халогенни прожектори, които светеха надолу в двора. Отгоре на стената имаше навита бодлива тел и парчета натрошено стъкло, за да стане нападението още по-трудно. Но не и за хора като мен. Аз просто се изкатерих на едно удобно дърво, два от чиито дебели клони висяха поне метър над стената за панорамен оглед на двора.

Добре, добре: тъй като тази книга е роман, няма проблем да призная, че това, което току-що ви казах, е пълна измислица. Ще бъда напълно искрен. Не се изкатерих. Съвсем не. Използвах всеки един от уморените, изпитващи болка мускули в мнострадалното ми тяло, за да се изкача метър по метър, дециметър по дециметър, сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър нагоре по петте метра гладка кора, през гъстите и неприятелски настроени трънливи клони и остри като бръсначи листа.

Да се катериш по дърво не е лесно, ако в китката ти пулсира болка. Нито пък ако нямаш подходяща екипировка, като котки или пък широк кожен катерачески колан и меко въже, с което да се придържаш към ствола. Да се катериш по дърво в Аржентина, където листата на биологичния вид дърво, по което се катерех, изгаряха кожата ми при всеки допир в някое от тях и където клоните бяха пълни с петсантиметрови тръни, остри и здрави като пирони от скъпите, и където кората беше мазна като червата на елен, беше АШЛМК, което, вероятно се досещате, означава абсошибанолютно много кофти. Да не говорим, че моето О2^[5] положение беше влошено от факта, че работех във вражеска територия и не можех да вдигам шум, който би довел до разкриването ми.

Когато се нагласих в чатала на дървото, направо се тресях, мамицата му. Лицето и вратът ми пареха от проклетите листа и тръни. Ризата ми беше разкъсана. Усещах дясната си ръка така, сякаш държа шепа бял фосфор. А левия ми крак? Посрани боже, левият крак ме болеше повече, отколкото дясната ръка. Насилих се да овладея виенето на свят и паренето и опитах да поставя тялото си под контрол, с което искам да кажа, че насилих мозъка си да блокира болката и раните и да се съсредоточи върху ШИБАНАТА РАБОТА.

Изпълних едно упражнение за дишане в стил зен, за да се успокоя. След това се проверих, защото в дясното си бедро продължавах да усещам изключителна, пулсираща болка. Прокарах ръка по дънките, намерих проблема, посегнах и с десния си палец и показалец изтръгнах един голям трън от бедрото си. Ох, е, усетих го. С което искам да кажа, че в момента се почувствах много жив.

Но нямаше време да славя живота. Надникнах над стената в двора. Честно казано, не се виждаше много, но пък имаше много за гледане. Нека обясня. Задният двор беше пуст, освен трите коли: лъскав черен ландровер, петметров бял камион на „Федерал експрес“ и добре познатото ни раздрънкано пежо, което в сумрака изглеждаше анонимно тъмно, но вероятно беше шоколадовокафяво на цвят. Разпознах две от тези три превозни средства, а, надявам се, и вие.

Пипнах те, Гуилям.

Помните ли какво ви бях казал за контранаблюдението? Не помните? Значи сте лайномозъчни тъпаци, които трябва да ходят на курс по четене и помнене. Но тъй като сте платили добри пари за тази книга, ще трябва да повторя. Добре: казах ви, че същността на контранаблюдението е да останеш постоянно нащрек. Накратко, това означава да запомняш подробности и да не ставаш самодоволен. Нашето самодоволство е в корена на всяка успешна терористична операция.

Видях какво мислеше Гуилям — вие също трябва вече да сте разбрали. Всеки ден по едно и също време камион на „Федерал експрес“ спираше на около триста метра пред посолството, докато шофьорът си оправи документите. Първия път вероятно охраната го е видяла. Също и втория, третия, четвъртия. Но на третата седмица е станал част от околния пейзаж. Камионът на „Федерал експрес“ беше просто още едно от нещата в ежедневието. Беше станал невидим.

Така точно, приятели, работят терористите в реалния живот, онези терористи, които наистина си знаят работата. Не действат импулсивно и не провеждат импровизирани удари. Те разбират от операции. Събират сведения. Правят си домашното. Приспиват ви до леност, безразличие и мързел. И след това, когато не се пазите, нападат. Помните: казал бях на старшина Джариел за кучкаря. Не бях споменал за камиона на „Федерал експрес“, защото и аз го бях приел като още един редовен елемент на ежедневието. Бях нарушил собствената си божия заповед за войната със специални методи. Дори и аз, чието познаване на контратероризма е ненадминато, бях допуснал греха да си въобразявам.

Не знаех само как ще удрят посолството. Дори и шибаният камион на „Федерал експрес“ да беше пълен до козирката с експлозиви, пораженията на сградата щяха да бъдат минимални, защото тя се намираше далеч от улицата. Дори и най-мощната бомба-камион не би свършила работа, ако не може да избухне в сградата, за да увеличи силата на експлозията, а посолството се намираше на сто метра от бордюра, или почти четиристотин метра от мястото, в което камионът паркираше всеки ден. А знаех, че няма да променят мястото на камиона при нападението, защото промяната може да ги издаде.

Ето и друг фактор, за който не знаех: дали камионът тук беше същият, който виждах при посолството, с което шофьорът ставаше съучастник, или пък беше заместител, който Гуилям и хората му щяха да използват само веднъж.

00:19. Имаше само един начин да разбера. И той включваше значително количество болка. Но първо исках подкрепления. Направих мълчаливо сигнал на Бумеранга с ръце, докато разбра какво искам и какво ми трябва. Отговори с кимане нагоре-надолу, след което изчезна в храстите. Аз се съсредоточих върху вилата и задния двор. Не исках да ме снимат на видео или да активирам разни детектори за движение.

00:24. Прекъснах оценката си, погледнах надолу и видях Ранди и Таймекса, търпеливо застанали до ствола на дървото. Не ги чух да приближават, което ви дава представа колко ги бива в занаята. Оставих пръстите си да говорят няколко секунди. Ранди кимна, след това свали лекото въже от раницата си, зае се да прави нещо с него около минута, а после го нави, завърза краищата му и го хвърли към мен. Аз го хванах на втория път. След това, преметнал въжето през врат, бавно отидох напред по дебелия клон, като се придържах, доколкото е възможно, защото пружиниращото дърво мърдаше под тежестта ми. Докато бавно се придвижвах напред, Бумеранга, метнал на гръб пистолета на Ранди, се изкатери по хлъзгавата кора на дървото много по-бързо от мен, заобиколи тръните и се настани в чатала на дървото.

Стигна там в момента, когато аз бях преминал над стената и нейните гадни, остри препятствия. След като преминах бодливата тел и натрошените стъкла, завързах въжето за клона, проверих дали ще издържи, а после извих тяло надолу, като прехвърлих тежестта си на въжето, на което Ранди беше импровизирал серия възли за катерене.

Спуснах се бавно, докато стъпих на твърда земя. Прикриван от Бумеранга, свалих пистолета със заглушител от гърба си и нагласих ремъка така, че оръжието да стои в готовност за близък бой. Спуснах се на коляно, разпънах и блокирах приклада в отворено положение, готов да прикривам Бумеранга.

Дворът беше покрит с плочки с орнаменти. В далечния му край имаше път за коли, който несъмнено водеше към предната част на вилата, портала и пътя. Казвам „несъмнено“, защото нямаше как тези коли да са докарани от пристанището. Пътеката и портата бяха прекалено тесни, а пристанът не би издържал тежестта на камиона.

Бумеранга се спусна на плочките и постави пистолета си в готовност за стрелба. Аз вдигнах поглед. Скапания Ранди беше прибрал въжето. Седеше в чатала на дървото, в основата на клона, от който се бяхме спуснали, насочил узито със заглушител на сеньор Брут към двора, за да ни осигури огнева подкрепа, ако се наложи.

00:28. Време за представление. Вилата беше проектирана в класическия стил испанска хасиенда. С други думи, приличаше на нещо като главно U, заобиколено отвсякъде от стена. Вероятно отпред има двор с порта. Ако стоите срещу буквата U, точно пред себе си бихте видели общите стаи: хола, трапезарията и може би библиотека. Кухнята и стаите на персонала са в някой от вертикалните краища на буквата, в предната част на къщата. От другата страна биха се намирали личните покои. В хасиендите широкият коридор, който свързва двете крила, има по принцип огромно фоайе и малък вътрешен двор, както и хол и трапезария.

Аз минах бързо край десния борд на вилата, като се стараех да не попадам под лампите и да хвърлям сянка, защото в тази част на къщата все още светеха прозорци. Стигнах до прозорец с щора. Вътре светеше силна крушка, но не виждах нищо. Застанах и се заслушах. Група мъже си говореха за спорт и слушаха радио.

Оставих врага да върви на майната си и се върнах по пътя, по който бях дошъл, проправих си път край ландровера и се върнах през тъмния двор. В някои хасиенди задните дворове имат басейни. В тази очевидно там криеха колите.

Това означаваше, че главният апартамент се намира в съседство с пътя за задния двор. Направих проверка, като напредвах сантиметър по сантиметър. Имаше огромен двоен прозорец, закрит с метални жалузи. Зад тях забелязах сензори на аларма. Това също беше нормално за хасиендите: частните апартаменти можеха да бъдат напълно изолирани от останалата част на къщата и позволяваха сигурно скривалище на собствениците. Често пъти там има аларма и се влиза през тежка стоманена врата.

Добре, след като вече познавах разположението, беше време да видим дали мога да вляза с взлом. Промъкнах се обратно, заобиколих вилата отзад и внимателно проверих двойните врати, които водеха към главния коридор. Бравите бяха превъртени. Разгледах ги и реших, че няма да е трудно да ги отворя. Бързо и безмълвно се отдалечих от стъклените врати.

Бумеранга ми подаде пистолета, след това легна на гръб, за да провери отдолу колите за бомби с червеното си фенерче. Измъкна се изпод тъмното пежо, даде сигнал, че всичко е чисто, и се пъхна под ландровера. Петнадесет секунди по-късно се вмъкна под камиона. Излезе от другия му край и точно както направи секретарката Бейкър в кабинета на адмирал Еймън, ми каза, че съм бразилски задник^[6]. Благодарих му, като му върнах оръжието.

00:29. Пежото не беше заключено. Също и ландроверът. И един важен въпрос получи отговора си в мига, в който влязох в двора. Камионът на „Федерал експрес“ не беше истински. Това беше стар фургон, боядисан в бяло. Оранжевите и пурпурни цветове на фирмата бяха поставени където трябва. Но боята беше намазана неотдавна. Камионът е бил тъмен на цвят. Това беше очевидно още в момента, когато го огледах отблизо. Истински или не обаче, шибаният камион беше сигурно заключен. Вратите бяха запечатани, а задната, вдигаща се нагоре врата, беше заключена отвътре.

Междувременно проверихме другите коли, за да сме сигурни, че нямат аларми, а след това ги претърсихме една по една. Първо отворихме ландровера. Отидох до вратата на шофьора, отворих я тихо, бръкнах и изключих плафона. След това Бумеранга отвори отсрещната врата и се захванахме за работа.

Пъхнах ръка под седалката и опипах. Пръстите ми опряха студен метал. Извадих тъпонос „Браунинг 380“ с двойно действие. Извадих пълнителя и прокарах пръст по лостчето, което показваше дали в цевта има патрон. Вдигнах нагоре предпазителя в положение „за стрелба“, върнах леко ударника, тихо изтеглих затвора назад, извадих вкарания патрон, а после го натиснах в пълнителя. Върнах пълнителя обратно с длан, докато той застана на мястото си с щракане, достатъчно силно, за да предизвика неодобрителен поглед от страна на Бумеранга. След това върнах затвора напред и вкарах първия патрон в цевта. Стиснал здраво пистолета, дръпнах затвора леко, за да проверя вкарания в цевта патрон. Накрая, като внимавах да не изпускам показалеца си от скобата на спусъка, задържах ударника с наранената кожа между десния си палец и ръката, натиснах лостчето за блокиране на спусъка с левия си палец, пуснах леко ударника на място, а после върнах лостчето в положение „за стрелба“. Доволен от усилията си, пъхнах пистолета в задния джоб на дънките си — от него ставаше хубав сувенир от тази нощ — и продължих с търсенето.

Което се оказа безплодно. Ландроверът съдържаше само едно plano^[7] на столицата. Тъкмо мислех да затворя вратата, когато усетих пистолета в джоба си. Замислих се за миг. След това го взех, извадих пълнителя, извадих патрона от цевта, изпразних пълнителя, сложих патроните в джоба си, вкарах пълнителя, след което оставих пистолета на мястото му.

Защо постъпих така ли? Защото всички операции са като шаха: трябва да мислиш осем, девет, десет хода напред или може да станеш преждевременно един мъртъв майкоосквернител. Направих го, защото, от една страна, не исках някой шибан задник да изскочи посред нощ на двора, защото си е забравил пистолета в колата, и след като открие, че го няма, да заподозре нещо. А патроните прибрах, защото, от друга страна, ако някой колумбиец наистина изскочи от къщата, за да си търси pistola^[8], не исках последният да е зареден и смъртоносен за mi^[9], когато той го намери.

00:32. Натиснах вратата на ландровера, докато щракна. След това двамата с Бумеранга отидохме до пежото. Точно в този момент в крилото на хасиендата, където се намираха спалните, се включи лампа.

О’кей, кой ритна кофата с боклук и събуди мистър Мърфи? Бумеранга ме погледна за указания. Изражението ми говореше, че трябва да продължава, защото вероятно Гуилям или неговата богата курва са излезли да се изпикаят (надявах се).

Бумеранга последва указанията ми. Отвори вратата на шофьора, изключи плафона, седна зад волана, затвори вратата и започна търсенето. Аз отворих дясната врата, наврях се вътре и пак затворих зад себе си. Колата смърдеше на кучета, пот, масло и прах. Имаше половин метър парцали — кърпи, изтривалки и други текстилни боклуци, — из които ровех, когато се включиха лампите в двора.