Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

Глава 22

18:22. Завързахме Джери и Гуилям за два капитански стола на мостика. Тъй като английският им беше матерен език, Хюго и Найджъл застанаха охрана и си разменяха обиди с двамата задници. След това ние, останалите, се захванахме за работа.

Нод и Ранди ни завлякоха с Мик долу, където намериха аптечка и ни зашиха. Лицето на Мик изглеждаше, сякаш се е бръснал с голям бръснач и е кихнал точно по време на движението надолу по лявата буза. Много кръв бе изтекла, но раната не беше дълбока. Нод я затвори с лейкопласт. Шибаното ножче на Джери беше срязало гърдите ми. Раната беше повърхностна, но когато заздравееше, белегът щеше да е като на шибаното чудовище Франкенщайн. Погледнах одобрително, когато Скапания сложи лейкопласт върху грубия шев на Нод с бинт и хирургическа лента. Е, раната поне нямаше да се инфектира, преди да потърся по-добра медицинска помощ. По дяволите, вероятно имах по-силна нужда от здравословна доза доктор „Бомбайски сапфир“, а не да се виждам с някакъв си доктор.

Изпратих Нод на мостика с шишенце болкоуспокояващи за Джери, който виеше пряко силите си със строшената челюст, и за Гуилям, който трудно дишаше през повредения си сополопроводник. Вижте, аз може да съм суров, но не съм жесток, за да си доставям удоволствие. Това качество оставям на тангата като Джери и Гуилям.

След това обезвредихме ракетите, като им повредихме електрониката, строшихме им вътрешните компютърни платки на парченца и ги хвърлихме през борда. Като действаше много, много внимателно, Бумеранга измъкна част от мощния експлозив от бойните глави и с помощта на Скапания Ранди Майкълс направи квартет малки ИЕУ — Импровизирани Експлозивни Устройства, — които поставиха на стратегически места. Исках резервна система, в случай че клапаните за наводняване откажеха и яхтата не се потопеше както трябва.

След това нагласихме нещо като система от макари и въжета в задния край на горната палуба и метнахме остатъците от ракетите зад борда. Не исках да се намират близо до „Балтай“, когато тя потъва. Губър, Дигър, Мик и Таймекса унищожиха всички елементи на системите за насочване на ракети и изхвърлиха парчетата през борда. След това демонтираха установката за изстрелване и с подходящо дърпане и ръмжене я изхвърлиха в дълбоката три хиляди метра вода. Пластмасовият покрив, под който се криеше всичко това, също беше нарязан и складиран в трюма. Бялата пластмаса би изплавала, за да служи като лесно видимо доказателство за последното местонахождение на „Балтай“.

Докато хората разглобяваха ракетната установка, аз се чудех от мостика дали всъщност ракетите щяха да бъдат изстреляни от „Балтай“. Като гледах, установката беше монтирана добре (несъмнено от иранците). Кабелите бяха закачени правилно. Системите за насочване бяха свързани според инструкцията. Детонаторите на бойните глави бяха настроени точно.

Моят извод: системата би сработила. А целта? Точно както беше предсказал Нод, братя Кели щяха да ударят „Кралица Елизабет 2“. Или поне така разбрах от картите и записките в капитанската каюта, а също и от разписанието на корабите на компания „Кунард лайнс“, което иранците бяха закачили в своята каюта под палубата. Присъда: виновни по всички обвинения. Вече знаете какво е наказанието.

20:30. Изпратих Таймекса и Нод до кърмата, за да докарат нашата лодка до трапа. Те го направиха и я завързаха там. После намалих скоростта на „Балтай“ на два и половина възла, насочих я право на север и завързах щурвала. Е, разбира се, преувеличавам. На яхтите, които струват повече от тридесет милиона лири, не трябва да завързвате щурвала, за да държите шибания курс. Достатъчно беше само да включа автопилота.

Джери и Гуилям започваха да се изнервят. Гърчеха се в столовете, защото разбираха, че на „Балтай“ й предстои да потъне — а и те с нея. Всъщност Гуилям толкова се нервира, че се напика.

— Ех — казах неодобрително, — този панталон е от скъп плат бе.

Той ме изгледа с погледа на психопат.

Аз си сложих Бойната маска, приближих я до него и се направих, че искам да размърдам счупения му нос.

— Проблемът ти, Гуилям, е, че нямаш чувство за хумор.

20:45. Проверих картите на яхтата. Намирахме се извън корабоплавателните маршрути, движехме се на север в дълбоките към осем километра води на Иберийския басейн. Така бяха го планирали братята Кели. Официално регистрираното пристанище, на което трябваше да стигне „Балтай“, беше Рабат. Това беше добре: всички биха я търсили на осемстотин и нещо мили югоизточно от сегашното ни местонахождение.

Погледнах големия екран на глобалната система за позициониране в рулевата рубка, за да проверя отново местонахождението ни. От каютата на капитана бях взел друг прибор „Магелан“, този път чисто нов и още в опаковката. Приборът представляваше le bec fin[1], както казват в Париж: от трето поколение, водонепроницаем, осигурен срещу удари, мърфоустойчив, с дълготрайна батерия, че и с резервна батерия. На пазара го имаше едва от месец. Но такива са си швабите: само най-доброто. От цветния дисплей разбрах, че до Азорските острови ни чакат девет часа път.

Хюго и Дигър напълниха тубите с гориво от резервоарите за спасителната лодка на „Балтай“. В самата лодка имаше два резервоара от по двадесет литра и аз взех и тях. Така имахме сто и петдесет литра, като не броим горивото във вече пълните резервоари на лодката — достатъчно, за да се приберем до склада на сеньор Перейра на остров Пико дори ако мистър Мърфи се качеше. След това проверих по радиото прогнозата за времето за идните ден-два.

Хубавата новина беше, че фронтът, през който пристигнахме, беше отминал. Това означаваше, че вятърът спада и преходът обратно до Азорските острови щеше да е лесен.

Лесен ли? В открита лодка, пълна с бензин и двама пътници в повече от нормата. Но нека го кажа по друг начин. Щяхме да се върнем, без да се изтрепем.

22:00. Спрях двигателите на „Балтай“. Дигър, Таймекса и Губър слязоха и отвориха клапаните за наводняване. Бумеранга зареди експлозивите. Имахме към осем минути да слезем от яхтата, преди тя да потъне. Ако не се потопеше както трябва, експлозивите щяха да свършат работа. А тъй като бяха поставени по определен начин и тъй като бяхме подредили всичко на борда по определен начин, нямаше да останат много неща на повърхността. Детонаторите бяха нагласени за двадесет и пет минути. Ние щяхме да се навъртаме наоколо достатъчно, за да сме сигурни, че яхтата ще потъне.

— Добре, по седлата.

Погледнах към Джери и Гуилям.

— Развържете ги, закарайте ги в лодката и ги вържете.

Да бяхте видели лицата им само. Сякаш бях някакъв бог — милостив, състрадателен и благ бог. Да бе, точно така.

22:12. Натоварихме се. „Балтай“ вече плаваше толкова наклонена във водата, че трапът стоеше хоризонтално, почти до нивото на палубата. На борда на нашата лодка горивото беше завързано, а също и братята Кели. Ние разпределихме тежестта си в лодката, аз проверих дали всичко е наред и тръгнахме. Вдигнах поглед нагоре. Небето най-после се изчистваше. Виждах няколко звезди от първа величина през пролуките между облаците. Към 03:00 щяхме да плаваме под небе, изпъстрено със съзвездия.

22:17. „Балтай“ се хлъзна под повърхността. Голяма беше, но умря тихо, като се загуби от погледите ни с величествената ранимост и уязвимост, на която са способни само потъващите кораби. Пъхна се между вълните, после се наклони леко към десния си борд и после… тя… се… загуби, без да остави след себе си нищо, а само малко пяна, която бързо се разсея сред блъсканите от вятъра вълни.

Леко дадох газ, наведох се над щурвала и лодката се отдалечи от гроба на яхтата, като прорязваше вълните в югозападна посока към Азорските острови. Не бяхме изминали и осемстотин метра, когато усетихме сътресението от експлозиите. „Балтай“ беше се взривила под вода. Парченцата щяха да се пръснат на пет мили под повърхността. Този кораб никога нямаше да бъде намерен. Почувствах се така, сякаш се бях освободил от огромна тежест.

23:30. Небето се изчисти още малко. Вече виждах звезди. Студено беше, но търпяхме, защото бяхме изпълнили мисията си. Е, почти. Отпуснах леко газта. Лодката забави, а после спря. Стояхме мълчаливо, като единствените звуци бяха тези на морето и работещия на празен ход двигател „Ямаха“. Опих се от мига, разлюлян от вълните и слял се с морето, което стана част от мен.

Погледнах Джери и Гуилям, свили се, мизерни и измръзнали. Колко ли хора бяха убили? Отговорът беше николко, ако говорим буквално. Те никога не бяха дърпали спусък. Те никога не бяха гледали като мен врага в очите, а след това да угасят живота в тях. Те го правеха по новоизмисления начин. Заплащаха на други да го вършат вместо тях: тангата от ИИРА; онези pelotudos от наркокартелите. Те купуваха путьовци като Мазното кожено яке от Ирландската републиканска армия или пък тъпи лайнари от Ирландското братство. „Защитниците на зелената ръка“ бяха само параван. Всъщност това бяха парите на братя Кели в действие. Е, време беше да спрем писането на чекове.

Измъкнах доскоро притежавания от Джери нож и срязах въжетата им.

— Размислих — казах. — Ще ви пусна.

— А? — объркано възкликна Гуилям и промърмори през строшения си нос: — Какво искаш да кажеш?

Погледнах го така, както се гледа невярващо дете.

— Искам да кажа, че можеш да си вървиш. Пускам те.

— Ще ни освободиш?

Мик Оуен кимна.

— Точно така.

Джери се намръщи. Трудно му беше да говори, но мисля, че каза:

— Благодаря.

Или пък:

— Майната ти.

Не мога да съм сигурен заради счупената му челюст.

Гуилям ме погледна. Погледна и лодката.

— Не разбирам.

Понякога хората са много тъпи. Направо не разбираше какво му казвам. Затова им го казах още веднъж:

— Свободни сте да си вървите. Да се чупите. Да възирате. Да офейкате. Да духнете. Да се изпарите. Да идете на коня в гъза. Не ми пука как ще го наречете, но се махайте.

В този момент Джери — според мен той беше по-умният от двамата — ЗАГРЯ. Поне аз си мисля, че ЗАГРЯ, защото се сви на пода и се хвана с две ръце за обезопасителното въже, като скимтеше безсмислени срички и подсмърчаше:

— Не, не, не, не.

Освободих пръстите му един по един. Признавам си, че счупих два, докато го правех. Но нямаше как — наистина. А след като освободих ръцете му от въжето, го хванах за дъното на панталона и за косата на врата и го изхвърлих зад борда. Той започна да пляска с ръце и да плюе вода. Мик хвана Гуилям, по-младия Кели, и го захвърли след по-стария Кели. Двамата се мятаха в студената вода като примамка за акули.

— Ей, приятели — казах, като посочих на изток. — Испания е натам.

Замислих се.

— Не, не е. Но Португалия е натам със сигурност. Ако теченията са добри, ще стигнете за две седмици.

Мик понечи да каже нещо. Сигурно щеше да им напомни да не се преуморяват. Температурата на водата беше към петнадесетина градуса и ако пазеха енергията си, щяха да оцелеят до три часа, преди да измръзнат. Но поклати глава. Има моменти, в които е добре да се дават съвети, но Мик съвсем правилно осъзна, че този не беше от тях. Освен това целият този епизод не беше време за думи, а за действия. И двамата с Мик бяхме действали. Независимо един от друг бяхме направили онова, което в занаята наричат командно решение за съдбата на братята Кели. А то ме удовлетворяваше напълно, мамка му.

Вижте, знам, че някои от по-ревливите читатели сред вас си мислят, че стореното от мен е грешно. Че съм наложил жестоко и необичайно наказание и че съм морално объркан, след като действам така.

Допускате голяма грешка. Работата ми е да убивам хора и да чупя вещи. Ето защо тюлените са създадени от Рой Боъм. Не като полицаи или социални работници. Не като добродушковци или бойскаути. И определено не за да разсъждават над моралните последствия от действията си. Не: Рой създаде тюлените, за да стрелят и плячкосват. Той ни създаде, за да обявяваме шибана война без милост или състрадание. Той ни създаде, за да убиваме колкото може повече от враговете си по всеки възможен начин. Точно както Деветата заповед на Войната със специални методи: ние убиваме враговете си с всички възможни средства. И точно това направихме и сега.

И затова, мили читатели, съвестта ми беше чиста. Също и тази на Мик. И честно казано, бяхме разрешили един адски труден политически проблем за хората в Лондон и Вашингтон, независимо дали те биха го разбрали или не (но, повярвайте ми, ние със сигурност нямаше да им го обясняваме). Искам да кажа, че когато човек хване задници като Гуилям и Джери и ги изправи пред съд, могат да се случат две неща. Първо, хората като Кели могат да си позволят най-добрата правна защита. Затова беше съвсем възможно да направят като О. Джей Симпсън и да се измъкнат чисти. Второ, дори и да не станеше така — в случай че имаше непробиваеми доказателства и неразрушимо обвинение, — пак щяха да бъдат герои и мъченици за другите танга, които щяха да убият други невинни жертви, за да подражават на своите герои.

Освен това знаех, че тази операция нямаше как да се обърне срещу нас и да ни захапе по задниците. Двамата с Мик бяхме използвали фалшиви документи за наемането на лодката. Хората ми имаха онова, което в занаята познаваме като възможност за пълно опровержение. Със сигурност ние с Мик нямаше да си признаем случилото се. Всъщност в мисълта си виждах още сега как докладвам на Еймън Демона (когато се върнем в Лондон): „Адмирале, когато чуя нещо за братята Кели и за «Защитниците на зелената ръка», ще уведомя първо вас, това ви го обещавам.“

И щях да го кажа с напълно сериозно лице.

Не, по-добре щеше да е за всички, ако братята Кели просто… изчезнат. Няма ги. Изпарили са се. Без следа. Поради която причина натиснах газта на лодката докрай, завъртях щурвала и полетяхме на югозапад, към Азорските острови. След минутка братята Кели изчезнаха. Нямаше ги. Изпариха се. Без следа.

00:22. Сега се движехме в западно-югозападна посока. Според съвсем новия водонепроницаем прибор „Магелан“ от серия III стояхме точно на курса. Дадох сигнал на момчетата да изхвърлят оръжието, мунициите и пълнителите зад борда. След това намалих на тридесет възла и прибрах уреда „Магелан“ на сигурно място. След пет минути намалих газта, докато лодката започна да се люлее леко по вълните. Над нас небето се беше изчистило. Имаше нова луна и затова звездите бяха особено ярки. Излегнах се и потърсих с поглед някои от съзвездията, по които древните моряци са се водели през тези просторни океани без пътища. Видях Пегас и Стрелеца. Разпознах Телеца и Плеядите, а долу, ниско, и Орион. Последвах линията от предния край на Голямата мечка до самия крайчец на опашката на Малката мечка. Там се намираше Северната звезда. Ключът към навигацията.

Очите ми се върнаха към Голямата мечка. Свободно асоцииране: предстоеше ни да се борим с големи като мечка неприятности, като се върнем. Звездата на Мик щеше да е под заплаха. Също и моите нашивки. Но да става каквото трябва. Честно казано, никой от нас не даваше и пет фъшкии за кариерата си. За Мик и за мен — както е било винаги за всички Воини като Мик и мен — са важни само моите мъже и тяхното благосъстояние и да изпълним задачата, каквото и да става.

Сведох поглед и тайно погледнах своите великолепни Воини. Тя бяха Воини по мой образ и подобие; Воини, с които бих отишъл и на края на земята. Мъже, за които не бих се поколебал да умра. Тайно погледнах и Мик. Той също гледаше към небето, а после погледът му слезе и той прикрито погледна мъжете в лодката. Изражението на лицето му ми каза, че той мисли за същите неща като мен. Затова бяхме тук — и винаги щяхме да сме тук, — по-близки от братя. Ние бяхме братя по кръв. Ние бяхме братя по оръжие.

Мик премести погледа си върху мен и по лицето му се разля доволна усмивка.

— Дик, момчето ми — каза той с плътния си уелски акцент, — нещо ми се танцува. Затова давай да се прибираме у дома и да застанем пред шеф-диригента.

Не беше нужно да казва друго. И затова завих лодката, ориентирах се по звездите като всички поколения моряци преди мен и опрях газта в предната стена. Моят брат Мик имаше право. Време е да се прибираме.

Бележки

[1] Най-новото.