Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (18)

Глава 18

Ден Десети: 04:10. „Балтай“ влезе леко в пристанището в Хорта, изплува като призрак от нощта, а навигационните й светлини мъждукаха слабо в тънките валма утринна мъгла, която се стелеше над водата. Аз стоях там на пост от полунощ под прикритието на една уличка без изход, която излизаше към пристана, без да обръщам внимание на студа и влагата, и оглеждах хоризонта с монокуляра за нощно виждане, който Мик беше опаковал в ръчния си багаж. Да, по моята преценка за време, скорост и разстояние „Балтай“ не се очакваше да пристигне до Ден Единадесети. Но тук, на Фаял, реших да следвам Божията заповед на Войната със специални методи да не си въобгъзявам нищо. И затова провеждахме постоянно наблюдение за „Балтай“ от мига, в който бяхме дошли.

Възложих си най-лошата смяна: 22:00 до 06:00 часа. И мога да ви кажа sans никакви уговорки, че до момента бях изживял шест часа мизерия. Но както обясних още в Буенос Айрес, мизерията е същността на наблюдението. Не можеш да се отпуснеш, да се измориш или да починеш. Мисълта ти трябва да остане нащрек — към обкръжението и към задачата ти. Да, бях схванат, измръзнал и отегчен. Но в мига, когато „Балтай“ навлезе в полезрението ми, получих възнаграждение за търпението, схванатите крака, врат и гръб.

Тя се появи от тъмното, тиха като привидение, голяма почти колкото есминец — и без съмнение почти толкова бърза. Чуваше се само плискането на водата между пилоните и как от време на време някоя вълна плясваше във вълнолома. Вълнението ми беше осезаемо: косата на тила ми се изправи, когато голямата яхта влезе в пристанището — свирепите ми инстинкти ми подсказваха, че на борда има някаква опасност. „Балтай“ премина съвсем бавно край далечната страна на вълнолома. На двеста метра от най-големия пилон двигателите й се включиха на заден ход, задействаха се предните маневрени двигатели и яхтата спря леко. Аз клечах зад влажния бетон, като уредът за нощно виждане се подаваше леко, просто в случай че на борда имаше скрит наблюдател.

Върху рубката се въртеше радарна чиния. Зад нея се виждаше къса аеродинамична антенна мачта, към която забелязах закрепени няколко антени с дециметров и метров обхват. Зад мачтата се виждаха частично скрити бели сфери, високи към метър — несъмнено антени за телекомуникация. Чух металическото тракане на котвената верига, която се спусна през единадесетте метра до дъното на пристанището. След това отново настъпи тишина.

Огледах яхтата с уреда за нощно виждане, за да открия нещо като ракети. Не видях нищо такова. Дванадесетметровият куполоподобен покрив на горната палуба, над главната кабина, беше единственото място, достатъчно голямо да скрие чифт ракети „Екзосет“ и пусковата им установка. Вероятно бяха разтоварили хеликоптера и скрили ракетите точно там.

Преместих поглед. Точно до хеликоптерната площадка имаше двама членове на екипажа, облечени като за вахтени наблюдатели. Завъртях монокуляра напред. Различих трима души в рубката, силуетите им се осветяваха в моя уред за нощно виждане от лампичките на приборите на яхтата. Долових движение в задната част ляво на борд под рубката и главния салон с вътрешния басейн. Двама членове на екипажа спуснаха стълба и един понтон от отсамната страна на яхтата. Други четирима се суетяха около кърмовите кранове за спускане на лодки и пуснаха малка лодка, която беше изтеглена напред и вързана към понтона при стълбата. Но екипажът спря дотук. След като завързаха лодката здраво за стълбата, всички изчезнаха.

Логично, стори ми се. В Хорта нямаше много влекачи. Затова „Балтай“ щеше да се върже за пристана — пред нея той щеше да изглежда като джудже, — за да дозареди гориво и да натовари други провизии. Но това щеше да стане чак след 06:00 часа, когато пристанището започне работа. Дотогава яхтата щеше да стои на котва.

09:55. Останах скрит. Нямаше нужда Джери да ме вижда. Още не. Изпратих Бумеранга, Найджъл и Хюго за сутрешно разузнаване. Те се поразходиха до пристанището и Бумеранга и Хюго завързали разговор с един от докерите, които помагаха за дозареждането на „Балтай“. Необходими били само две минути ахкане и охкане във връзка с луксозната яхта, на чийто борд се намираха Джери Кели и Брендан О’Донъл. Найджъл останал назад, за да направи тихичко схеми и да си запише важното. Към 10:25 Бумеранга чул, че „Балтай“ трябва да тръгне точно в началото на следващия ден. По-точно казано, три часа сутринта. Началникът на пристанището се оплаквал открито, че трябва да работи допълнително. Към 11:00 Найджъл успял да свърши с рисунките, които щяха да ни помогнат да се ориентираме при нападението. Той беше отбелязал също, че на кърмата на „Балтай“ има малък трамплин за гмуркане. Това щеше да улесни значително нашия първоначален щурм. Повярвайте ми, не е лесно да опитваш да се качваш с бой по въже на кораб в движение.

В този момент ми хрумнаха две неща. Първото беше, че не исках „Балтай“ да се измъкне нощем. Достатъчно трудно щеше да е да не изостанем от нея в открито море. Не исках да се притеснявам, че може да я загубя в тъмнината, или по-скоро в мъглата. Нощното виждане не помага, ако целта ви е обвита в мъгла. И така, налагаше се да измислим нещо, за да задържим яхтата през цялата нощ. Исках „Балтай“ да се повреди само за няколко часа — просто за да стои тук до обед на Ден Дванадесети. Възложих проблема на Скапания Ранди Майкълс, Найджъл, Дигър и Губър и им дадох срок до 14:00 часа.

Второ, исках да имам представа за целта на „Балтай“. Така щях да знам в коя посока щеше да отпътува.

Очевидно става дума за морска цел. И така, трябваше да разбера кои съдове щяха да бъдат в нейния диапазон — като този диапазон се простираше от утре, Ден Единадесети, до Ден Шестнадесети.

11:00. С Мик започнахме да въртим телефоните. Но без особени резултати. Трудно е да накараш другите да ти дадат информация, когато си белязан като прекалено гореща стока, дори ако става дума за националната сигурност и за живота на хора. След като се фраснах със зурлата напред в поредица задънени улици, реших, че може би ще успеем сами да си набавим необходимата ни информация, като използваме РОК — Разузнаване с Отворен Код.

12:10. Свързахме някак преносимия компютър на Нод към мобилния му телефон и той се включи в мрежата. Към 13:50 беше определил няколко потенциални цели за тангата. Две бяха пътнически кораби, които пътуваха за Мадейра, на югоизток от Азорските острови и на около четиристотин километра от африканския бряг. Отхвърлих ги — пътниците бяха предимно французи, испанци и скандинавци.

Една малка група американски военноморски съдове се придвижваше от Норфолк към Средиземно море. И тях задрасках: Кели вече бяха се насочили към американското посолство в Буенос Айрес. Не: целта тук щеше да е от Великобритания. Значи оставаха два британски супертанкера, които превозваха суров нефт от Северно море към Южна Америка, както и „Кралица Елизабет 2“ на „Кунард лайнс“ на последната отсечка от околосветска обиколка от Лисабон до Саутхамптън. Танкерите ме накараха да се замисля. Искам да кажа, помислете само каква бъркотия щеше да настъпи от няколкото милиона литра суров нефт, ако се простре в огромно петно, покриващо над хиляда квадратни мили океан. И повярвайте ми, за такава щета стигаше по една ракета на танкер.

„Кралица Елизабет 2“ също беше една възможност. Това беше флагманът на британския търговски флот. Според една неофициална страница в Интернет в момента той превозваше над две хиляди пътници и екипаж. Потопяването й определено щеше да вкара братята Кели в категорията на международни терористи като Абу Нидал. Но същото щеше да стане и при взривяването на двата супертанкера и предизвикването на най-големия нефтен разлив в историята. Двата танкера в момента плаваха на юг, тръгнали към средната част на Атлантическия океан от Северно море. В момента „Кралица Елизабет 2“ пътуваше от Сенегал за Фунхал, Мадейра, където щеше да нощува. Оттам щеше да тръгне за Лисабон, а оттам — към дома, в Саутхамптън.

Оставих Нод да разбере повече за тези неща, докато слушах плана на Скапания да държи братята Кели в пристанището до Ден Дванадесети. Искаше ми се „Балтай“ да тръгне от Хорта някъде след 12:00 — това е обяд за вас, цивилните. Дневната светлина продължаваше до 17:30 и повече. Трябваше да следим яхтата, докато се окаже най-малко на шестдесет мили от Фаял, което я поставяше в много дълбоки води. Щяхме да я изпреварим в сумрака, да се качим на борда откъм кърмата, да неутрализираме екипажа, да обезвредим ракетите, а после да я потопим, мамицата й, в близо трите хиляди метра дълбока вода. Отворехме ли люковете и започнеше ли „Балтай“ да потъва, щяхме да се качим на собствения си „Зодиак“ и да се юрнем обратно към Хорта, водени от захранвания с батерии прибор „Магелан“.

Вероятно се питате защо не планирах да завзема „Балтай“, а после да я докарам обратно с екипажа и братя Кели. Пък и Брендан О’Донъл в белезници, за да можем да ги съдим. Е, отговорът е комплексен. И първата му част е свързана с моето мнение за разправата с терористите.

Което е — терминално. Мъртвото танго не може да забавя правната система със серия обжалвания. Мъртвото танго не може да изкара себе си жертва вместо убиец, като представи по подходящ начин историята си в пресата. Не: исках да сложа КРАЙ на братята Кели и тяхната марка тероризъм. Тези хора бяха убийци. Бяха причинили смъртта на един от моите Воини. Исках те и яхтата им просто да изчезнат. Щяхме да го направим добре и преди всичко, ОКОНЧАТЕЛНО.

Второ, залогът беше много голям. Еймън Демона искаше скалпа ми. А също и редица други адмирали, генерали и разнообразни правителствени апаратчици. Ако потопя „Балтай“, можех да отричам. В края на краищата пътувахме с френски документи. Заплащали бяхме за билетите си в брой. А и старшина Джариел, Робърт Евърс или пък Рей Лойд нямаше да говорят за това къде сме били или какво сме правили на техен терен. Ако „Балтай“ се намираше на три хиляди метра под водата, нямаше да останат доказателства за онова, което тълпата в Пентагона смята за несправедлива игра. И така, потапянето на яхтата на братя Кели защитаваше мен, Мик и най-важното, моите хора от всички задници-бюрократи, според които от Воини вече няма нужда, а ВОЙНАТА е нещо омразно и можем да се справим с враговете си по-ефективно, като разговаряме с тях, а не като ги убиваме.

Освен това операцията беше толкова елементарна, че вероятно нямаше да е нещо повече от ФРС (вижте го в проклетия речник), нали така? О, да. Просто едно елементарно скачане и стрелба. И ако вярвате това, мога да ви предложа един приятен имот на изгодна цена. Той е в Украйна и свети в тъмното.

14:22. Скапания каза, че най-добрият начин да задържим „Балтай“ няколко часа щеше да е, като я завържем, мамицата й. Буквално. Но така, че да не си личи, че е саботаж. По общо съгласие веднага след стъмване щяхме да влезем във водата, да стигнем до мястото, където се намира „Балтай“, и да увием гребния винт и вала й с мрежа за риба, в която щяхме да вкараме няколко парчета желязо. Като включат двигателя, повредата щеше да е достатъчно сериозна, за да задържи яхтата осем-девет часа, тъй като нямаше да могат да направят нищо, докато не съмнеше. Това щеше да ни позволи ЧВ^[1]. Казах на Ранди какво ни трябва. Скапания довърши обяснението си на оперативния план с широка усмивка на голямото си кръгло лице.

— Измислихме го просто, нали, скипере?

Ден Единадесети: 12:25. Стъмни се рано. Следобед температурата падна до десетина градуса и се появиха западни ветрове и пепеляви на цвят облаци, които донесоха проливен дъжд. Отвратително време за туристи, но отлично за тюлени. Тъй като не носехме камуфлажен крем за почерняне на кожата, бяхме импровизирали с течна боя за обувки. Ще останете изненадани от количеството светлина, което привлича кожата ви нощем, а аз не възнамерявах да позволя на противника да ни види. Боята за обувки щипеше адски, когато се мажехме с нея. Знаех, че едва ли се отразява добре на лицето ми. Но пък и не съм постъпвал във ВМС, за да ставам манекен.

Губър, Дигър и аз изухме дънките, под които се намираха късичките ни костюмчета за сърфисти. Мамка му, нямаше да ни е топло с тях. Но други нямахме. Температурата на водата беше към десет градуса. Това означаваше, че имаме към двадесет и осем минути, преди измръзването да започне да взема своето от телата и съзнанието ни.

Мик насочи малък бинокъл към „Балтай“, която се намираше на 150 метра от нас.

— Виждам Джери и Гуилям в главната каюта — прошепна той. — Разговарят с някого — ако съдя по униформата, той е капитанът.

— Съгледвачи?

Той смени бинокъла с монокуляра за нощно виждане, като го държеше с лявата си ръка.

— Двама пред рулевата рубка — прошепна като суфльор той — и още двама на кърмата.

Щяхме да се справим.

— Доскоро. Гледай да не хванеш пневмония, както си седиш тук.

Запрокрадвах се през улицата с десет метра рибарска мрежа на рамо, стигнах до края на кея и се метнах в тъмната вода, като гледах да не вдигам много шум.

О, мамка му, от студ ми се сбръчкаха топките. Но студеното е без значение. Това е едно от първите неща, които човек научава на обучението по подводна диверсия. Със студеното може да се справиш с ЧИСТА ВОЛЯ И ЧИСТА РЕШИМОСТ, а да не говорим и за нуждата от внимателно наблюдаване на изминалото време. Затова завъртях гривната около стъклото на часовника на лявата си китка, за да отбележа времето на потопяване, потопих и главата си, за да се намокря целият, излязох, плюх в очилата си и ги измих, след това нагласих меката гума на лицето си и обтегнах каишката. Подадох мрежата на Дигър и поех командването върху единия железен клин, който щяхме да вплетем в нея. По дяволите, много тежеше.

00:02:21. Заплувах странично и тромаво, забавян от тежкия клин в ръката си, напред към пилоните от лявата ми страна. Губър и Дигър ме последваха, като тихо, но решително плуваха след мен.

Преминахме под първия пилон, промъкнахме се между две рибарски лодки, а после пресякохме двадесет метра открита площ до следващия пилон. Изчаках, като студената вода щипеше пръстите на краката и на ръцете ми, докато моите бойци ме настигнат. Дигър не беше и на десет секунди зад мен. Но измина повече от минута, преди да се появи Губър. С ръце попитах какво става. Той сигнализира в отговор, че му се е схванал кракът.

Кучият син нямаше да ми е полезен в това състояние. Заповядах му да се връща. Той ми отвърна със среден пръст. Сиреч че ще изпълни мисията.

Разбирах го. Негов приятел беше убит от тези задници и нищо на света нямаше да му попречи да изравни резултата.

00:05:55. Показах се на повърхността между две платноходки с по две мачти, закотвени срещу „Балтай“. Чувах музика от голямата яхта. Като гледах платноходката да се намира между мен и „Балтай“, за да не попадна в осветената област, тръгнах към края на пристана и се пъхнах под него. Дигър ме настигна и аз му обясних с ръце какво искам от него. Когато най-после дойде и Губър, бях твърд: той или ще ни чака тук, или се връща. Не исках да рискуваме и да привличаме внимание.

По лицето му разбрах, че не хареса заповедта ми, но щеше да я изпълни.

Съвсем тихичко му прошепнах, че е добро момче. Дигър го освободи от клина, с който той плуваше, и ми го подаде. Опитах да държа двата клина с една ръка. Невъзможно. Тази работа нямаше изобщо да е весела. Но нямах възможност да се оплаквам. Поех си голяма глътка въздух, прецених позицията си и се гмурнах.

Беше тъмно и студено. Аз плувах — ако може да се нарече така — внимателно, притиснал металните клинове към тялото си — не исках да удрям трюма на яхтата и привлека нечие внимание, — като се движех по тинестото дъно, докато направих двадесет и трите ритвания, които по моя преценка щяха да ме изведат от другата страна на голямата яхта.

Леко се вдигнах нагоре, като с десния лакът пробвах какво има пред мен. Докоснах металния трюм. Тръгнах нагоре, нагоре, нагоре, покрай голямата яхта и изплавах точно където исках: право под кърмата. Това беше една защитена зона, в която не се виждах, освен ако някой не се прехвърлеше през парапета на кърмата и не се наведеше много, много навън.

00:09:33. Ръцете ми бяха се схванали до лактите. Усещах натиск в гърдите си. Чувствах се леко замаян, като всичко това ми казваше, че започвам да измръзвам. Поех глътка студен и влажен въздух и изчаках да дойде Дигър. И чаках. И чаках.

Най-после и той се появи откъм левия борд, като плуваше внимателно, за да не развълнува водата. Беше се объркал и отишъл чак под носа. Но пък той си е градско момче, което не може да се оправя лесно без указателни табели.

Откачи мрежата от врата ми и я разгънахме, за да е по-лесно, когато слезем под повърхността, където щяхме да работим слепешката. След това нагласих двата клина възможно най-надеждно в мрежата. Не исках мистър Мърфи да ги измъкне, когато закачим мрежата за гребния винт.

00:11:11. Опипом се ориентирах под кърмата, спуснах се под повърхността и без да мога по никакъв начин да се издърпвам покрай трюма, ритнах надолу в посоката, в която смятах, че се намира големият винт.

Груба грешка, мамка му. Праснах си главата в шибания остър ръб на лопатката на винта. Инстинктивно вдигнах ръце към нея — и изкривих очилата си. Нещата не вървяха добре.

Изплавах възможно най-тихо, източих очилата и отново ги нахлузих на главата си. Сега установих, че не виждам добре с дясното си око. Миех си лицето, когато Дигър изплува близо до мен. Разгледа ме отблизо.

— Порязан си — прошепна едва-едва и докосна челото ми пет сантиметра над дясното око.

Свих рамене. Не чувствах нищо, мамицата му — заради студа, мисля, — и затова избърсах лицето си, притегнах каишката на очилата и отново се спуснах под повърхността.

00:12:55. Този път успях да се опазя от винта. Ръката на Дигър намери моята и успяхме да нахлузим мрежата върху големия гребен винт и вала, преди да се наложи да изплаваме и да си поемем глътка свеж въздух.

00:16:48. Измъкнах се на повърхността, напълних дробовете си с въздух и се върнах на работа. С ножа си разрязах мрежата, за да мога да я навия около вала и да я омотая добре около перките. Само дето беше трудно човек да ползва нож в тъмното. Постоянно го изпусках и трябваше да го дърпам за въженцето, след това да намеря парчето мрежа, което бях рязал опипом, и да започвам отново.

По което време ми беше свършил въздухът и се налагаше да изляза на повърхността, да си поема дъх и пак да се спусна.

00:21:20. Вече ми бяха изтръпнали и раменете. Не чувствах краката си. Водата пареше от студ. Но упорствахме и работехме възможно най-бързо, без да вдигаме шум. Накрая успяхме да поставим мрежата така, че когато винтът се завъртеше, клиновете да го повредят.

00:22:49. Изплувахме на повърхността. По очите на Дигър разбрах, че вече отдавна е надминал оперативните си възможности. Е, и аз бях така. Но това нямаше значение. Воините СВЪРШВАТ ШИБАНАТА РАБОТА, КАКВОТО И ДА ИМ СТРУВА ТОВА. А трябваше да проверим шибаната мрежа още веднъж. Не мислех да позволявам на мистър Мърфи да осере операцията ни — сега или по-късно. Прекалено важна беше.

И така, без да обръщаме внимание на студа и болката, се гмурнахме пак в тъмното, прокарахме изтръпналите си длани върху мрежата и направихме абсошибанолютно всичко необходимо клиновете да останат където трябваше, за да повредят „Балтай“ достатъчно, та да остане тя тук няколко часа, но повредата да не бъде трайна. И после, след като бяхме свършили цялата тази работа, заради която трябваше да се гмуркаме три пъти, излязохме на повърхността измръзнали и останали без дъх и опряхме глави на кърмата на яхтата. Бяхме напълно обезсилени. Бяхме физически и умствено изтощени. С угасени светлини. Чувствах се… замаян. Мислите ми се зареяха. Това не беше добре. Насилих се да погледна часовника си, като с усилие разчетох осветения циферблат. Опитах се да намеря думи за видяното, но открих, че съм тъп и неспособен за това. Но продължих да се боря и да насилвам мозъка и очите ми да влязат в синхрон и най-после реших, че времето е 00:31:33. Това не означаваше ли, че работим в червената зона? Не означаваше ли, че ще загубим контрол над мускулите си? Някъде отзад в заскрежения ми мозък светна предупредителна лампа и разбрах, че ако не се боря, рискувам да се удавя. А трябваше да се връщаме през широкото пристанище със студена и мръсна вода.

Праснах Дигър по рамото.

— Трябва да тръгваме — изграчих.

След това поех напред.

Прибрахме се в хотела в 20:40. Тъй като човешкото тяло се охлажда двадесет и пет пъти по-бързо в студена вода, отколкото на студен въздух, температурата на тялото ми беше стигнала до 35 градуса през тридесет и петте минути и половина престой в пристанището, за да вържа божиите дела под „Балтай“.

Стоях под горещия душ и опитвах да вдигна телесната си температура. Не беше лесно. На излизане от водата в пристанището бях измръзнал като замразено пиле. Без помощта на Мик сигурно нямаше да успея да се върна до хотела. Позволете да ви поднеса нелакираната истина за Воюването: трудна работа е и старото свирепо тяло я понася с усилие. Всъщност Воюването е най-подходящо за младоци, чиито тела могат по-лесно да поемат натъртванията, ударите, цицините, сътресенията, раните и охлузванията, които са част от работата. Тръгнеш ли по неизбежната пързалка надолу към средната възраст, тялото иска повече време, за да се възстанови от злоупотребите, които хора като мен са склонни да стоварват върху него.

И така, удрян, зашеметен, млатен и доведен до състояние на крайна умора, стоях под горещата вода около три четвърти час, докато спрях да треперя. После стоях още петнадесет минути, преди да започна да усещам пръстите на ръцете и краката си. След това се подсуших с хавлията, сложих си парче лейкопласт на дългата четири сантиметра рана на челото, увих се в купчина одеяла и тъй като никой не ми предложи онова, което всъщност исках, а то представляваше чаша лекарство „Бомбайски сапфир“ и дълго, дълго киснене между двойка топли бедра, се хвърлих на леглото за бърз боен сън. Реших, че към половин час ще ми е достатъчен, защото исках да съм станал, за да видя резултатите от усилията си в пристанището. Включих безотказния си биологичен будилник, легнах на матрака и затворих болните си за сън клепачи.