Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Отряд „Браво“ (21)

Глава 21

17:46. Като се криехме зад преградната стена, тръгнахме към средната част на яхтата, към люка, който щеше да ни изведе до стълбите за горната палуба и за салона. Там се намираха и мостикът, и комуникационната кабина.

Стигнахме до люка и се подредихме от страната срещу пантите, притиснахме се към стената и внимавахме да крием главите си над дебелото двойно стъкло. С пистолет, хванат здраво в дясната ми ръка и притиснат до тялото, плъзнах леко лявата си ръка по студения метал и стиснах дръжката твърдо, за да отворя л-е-к-и-ч-к-о.

Шибаната дръжка се завъртя сама. Рязко дръпнах ръка назад в мига, когато вратата се отвори.

Той излезе през нея с цигара в лявата ръка. Очевидно не беше моряк, защото гледаше право надолу, в краката си, и стъпваше съвсем внимателно, за да прекрачи прага на люка, без да се препъне или да загуби равновесие, докато корабът се люлееше по вълните.

Мистър Тромав не ме забеляза, докато не стана твърде късно: гледаше другаде, не очакваше да срещне някого, очите му бяха привикнали на яркото вътрешно флуоресцентно осветление, а на палубата беше тъмно. Когато ме видя, изпусна цигарата и отвори уста паникьосан, сякаш за да изкрещи.

Но беше много късно. Аз бях вдигнал пистолета още докато отваряше вратата, и с всичка сила го праснах точно по темето, като счупих възможно повече кости. Мистър Тромав падна и докато Бумеранга се промъкна зад мен и тихо затвори вратата, аз скочих върху онова копеле и го заудрях по лицето с дръжката на пистолета, докато спря да мърда. Поех си дъх, обърсах окървавеното оръжие в дрехите му, а после го заврях в колана си. След това, като продължавах да седя върху онзи, му счупих врата просто за да съм сигурен, че няма да вдига никакъв шум.

Махнах се от него. Нод и Таймекса го претърсиха бързо. Онзи не носеше оръжие — добър знак, — нито документи. Имаше смисъл в това. За какво, по дяволите, ти е нужен портфейл посред шибания океан? Двамата тюлени вдигнаха тялото на мистър Тромав от палубата, отнесоха го настрани и го претърколиха през парапета в пенливия океан.

Сега часовникът започна наистина да тиктака, защото рано или късно — а със сигурност превес в уравнението имаше частта „рано“ — някой щеше да потърси задника, който току-що изхвърлихме през борда. Дадох сигнали. Отново се подредихме, аз извадих пистолета и леко отворих вратата.

17:48. Време за представление. Разрязах тортата и влязох. Коридорът беше пуст. Имаше две стълби, едната водеше нагоре, а другата надолу. Екипажът на Мик щеше да слиза надолу — като се навираше в адска дупка, ако нещо се обърка. Аз пък, като вечен оптимист, знаех, че сме тръгнали към небето.

Стиснал пистолета ниско долу с двете си ръце, поведох нагоре по тясната стълба, като се изкачвах стъпало по стъпало и опитвах да не позволявам на мокрите си маратонки да мляскат доловимо силно при всяка стъпка. Главата ми се подаде над площадката на палубата със салона. В най-предната й част се намираха апартаментите: с по две стаи всеки, с частни бани за Джери и Гуилям. Жилището на Брендън О’Донъл трябваше да се намира тук някъде, макар да не знаехме точно къде. Нямаше значение: щях да се върна и да разбера веднага щом неутрализираме останалата част от яхтата. Междувременно продължих да следвам скицата в главата си и намерих стълбата за горната палуба.

17:49. Оглеждай и дишай. Оглеждай и дишай. Усещах напрежението в тялото си, когато се изкачих по първите три стъпала на стълбата. Зад мен пистолетът на Бумеранга покриваше огневото поле, което моят не покриваше. Движехме се като в балет, а хореографията беше обработена през годините на съвместна работа. За разлика от осраната операция, с която започна тази книга, сега бяхме добре смазана група, която работеше с хладната ефикасност на машина за убиване. Познавахме езика на тялото си; заедно бяхме обстрелвани — и отговаряли на стрелбата. Стояли бяхме рамо до рамо и гръб до гръб срещу огромни опасности и бяхме спечелили всяка битка.

Тази вечер не беше по-различна. О, разбира се, дишането ми беше затруднено и усещах леко гадене в стомаха. Но така е винаги когато Воинът отива в бой. Покажете ми човек без чувство за страх и ще ви покажа човек, с когото не желая да работя. Покажете ми човек, който може да владее страха си, чийто страх му дава предимство в боя, и ще ви покажа човек, който искам да е част от моя екип.

17:50. Горната палуба. Все още никакъв признак за противника. Радиокабината се намираше напред, между мостика и капитанската каюта. Тъй като при превземане на кораб никога не бива да подминаваш непроверена зона, бяхме си сменили позициите: Нод и аз щяхме да се захванем с капитанската каюта, а Бумеранга, Таймекса и Дигър щяха да идат в радиокабината. Ако имахме късмет, щях да ги настигна навреме за превземането на мостика.

Намирах се на метър от лъскавата дъбова врата на капитанската каюта, когато чухме първите изстрели отдолу. Три чука — това са изстрели по два патрона, — последвани от два изстрела с пушка. Е, дотук с изненадата. Вече не беше необходимо да сме потайни. Ударих вратата на каютата с крак и я избих навътре. Влязох приклекнал, като се движех бързо и превземах територията. Пистолетът ми беше ниско долу, готов за стрелба. Аз оглеждах и дишах, оглеждах и дишах и търсех заплаха. Ляво на борд в малката каюта един белокос мъж на около петдесет години посегна към малък автоматичен пистолет, окачен на кобур на таблата на леглото му.

Използвах Командния си Глас.

— Пусни шибания пистолет!

Той се поколеба. Добре. Пистолетът ми се вдигна. Прицелих се и когато кучият син осъзна какво правех и посегна отново към пистолета, аз го прострелях веднъж-два пъти-три пъти. Не, не улучих точно в десетката. Един от куршумите го улучи в горната част на крака. Вторият го уцели в корема, а третият — в рамото.

Той се разкрещя на швабски. Но продължи да прави опити да вади пистолета. Шибаните ми патрони не струваха нищо. Чух още стрелба. Лицето му се обърна към шума. Аз изтичах до него с вдигнат пистолет и с все по-точен прицел и го прострелях два пъти в главата. Е, това го укроти.

Усетих нещо зад себе си. Извъртях се с вдигнат пистолет и видях лицето на Нод на вратата.

— Радиокабината е осигурена.

— Добре.

Посочих с палец трупа.

— Вземи му пистолета. Провери тук за информация и документи. След това ни настигни.

Нод не се нуждаеше от втора покана.

— Разбрано, скипере.

Измъкнах се от капитанската каюта, свих дясно на борд и продължих да вървя. Надникнах в радиокабината по пътя към мостика. Един член на екипажа седеше проснат по лице върху едно бюро, претъпкано с комуникационни съоръжения. И той като капитана нямаше да ходи никъде — освен зад борда.

Изтичах на мостика, убедих се, че рулевата рубка е осигурена, и махнах към Дигър.

— Следвай ме.

Обърнах посоката. Спуснах се по коридора към стълбата, която водеше за салона, а Дигър ме следваше по петите, насочил рязаната си пушка дясно на борд.

Слизах бързо по стълбата. В долния й край един тъмнокож член на екипажа вдигна цевта на автомата си.

— Автомат…

Метнах се назад, когато онзи натисна спусъка и обсипа стълбата с куршуми. Трябва да беше уцелил кабел с високо напрежение, защото горният край на стълбата започна да хвърля искри. Изтърколих се встрани от куршумите. Но не достатъчно бързо: един рикоширал куршум ме улучи отстрани на врата. Мамка му, заболя ме. Надявах се да не е скъсал артерия.

Дигър се метна край мен, протегнал ръката си с пушката надолу към стълбата. С една ръка стреля два пъти, без да се прицелва. Изстрелите от сачмената пушка бяха последвани от писък. Претърколих се до стълбата и се огледах. Видях автомата да лежи долу. Нямаше време за губене. Станах на крака и скочих надолу по стръмната тясна стълба, като се приземих така силно на пода, че чух как сухожилията в глезена ми пукат.

О, мамицата му. Не ми трябваше да осакатявам. Не и сега. Не и никога. Ритнах автомата към стената и се извъртях в опит да намеря цел. Една кървава следа водеше по покрития с килим коридор към кърмата. Отдолу чух още безредна стрелба.

Нод, стиснал в ръка един „Валтер“, се спусна по стълбата. Подадох му автомата — стар „Узи“, калибър 9 мм — и продължих напред, като посочих с пръст кървавата диря.

— Ти го очисти. Ние с Дигър отиваме към носа.

17:54. Внимателно натиснах дръжката на вратата, която водеше към апартамента на братята Кели. Нямаше никаква реакция и затова бутнах дебелата метална врата да се отвори, срязах тортата и огледах коридора.

Празен беше. И къс, не повече от пет метра. Имаше две врати в далечния край една срещу друга. Те трябва да водеха към апартаментите. Втора двойка, разположени една срещу друга врати се виждаше в моя край на коридора. Това бяха представителните апартаменти за почетни гости.

Време беше за светско посещение. Ритнах вратата дясно на борд. Каютата беше тъмна. Протегнах ръка и включих осветлението. Каютата изглеждаше празна. Но не мислех да си въобразявам нищо. Под прикритието на Дигър проведох бързо претърсване и не намерих нищо.

Обърнах се и ритнах срещуположната врата. Втората каюта беше тъмна също колкото първата. При нормална операция бих хвърлил вътре дезориентираща граната или пък по-добре зашеметяваща гранатата след това щях да вляза, за да събера парчетата. Но нямахме гранати, което значеше, че трябваше да върша нещата по трудния начин. И така, ръката ми се насочи нагоре към ключа за лампата. Но в този момент носът ми долови миризмата на афтършейв и косата на тила ми щръкна право нагоре. А всички знаем какво означават тези сигнали.

Метнах се на палубата, протегнал пистолета напред в двете си ръце, когато един залп избухна от тъмното. Проследих огъня от цевта и стрелях към него от легнало положение. Чух писък. Понечих да стана на крака, но Дигър ме върна с удар на палубата, като изстреля двете цеви на пушката си и презареди бързо.

— Още мърда — викна той.

Един мъжки глас с ирландски акцент изкрещя в тъмната стая:

— О, мамка му!

И пет фъшкии не давах какво правеше Брендън О’Донъл. Исках да сложа ръце около мръсния му врат. Той беше една от ИИРА-джийските торби за боклуци, взел бе деца за заложници и беше убил моя приятел.

— Светни шибаната лампа!

Лампата се включи. Мигнах и после намерих целта си. Той беше на колене зад дивана, като се опитваше да оправи засеклия си пистолет. Размърдах крака и се втурнах напред, метнах се над дивана и паднах върху кучия син, като го проснах по гръб. Той беше висок, с широки рамене, с дълга коса и бледа кожа и с мускули, каквито човек получава от редовни упражнения на гладиатора. Освен това отпред на тъмната му тениска имаше кръв. Добре — това означаваше, че Дигър или аз сме го улучили.

Но очевидно не бяхме си свършили работата достатъчно добре, защото кучият син още не беше в нокаут. Но всичко по реда си: аз избих пистолета му. Той отскочи по мокета. След като ръцете му бяха свободни, замахна към очите ми, а после удари дланта си в челюстта ми с достатъчна сила, за да я изкълчи.

О, майчице, как ме заболя. Но не спрях. Метнах се върху него, като краката и лактите ми млатеха където попаднат по тялото му. Пръстите ми действаха по лицето, за да му извадят очите. Потъркаляхме се известно време, като всеки от нас се бореше за предимство. И тогава, и тогава разбрах изведнъж, че той е мой. Чувствах го.

О, силен беше — като затворник, — но нямаше издръжливост. Това е всъщност обучението в реалния живот. Това е всъщност да си Воин. То не е просто да помпаш мускули и да правиш лицеви опори. То е да продължаваш да продължаваш, каквото и да става и в каквото и състояние да си.

Метнах се върху него, приближих лице до ухото му, захапах го — силно, — а след това прошепнах в остатъка от ухото, че му предстои да умре, и то скоро. Той се изплю в лицето ми и опита да ме ухапе по носа. Аз отвърнах с удар с чело в главата му, от което той тресна главата си в пода. Това го разтърси. Отпусна ръце, с което ми позволи малко пространство и аз стиснах двете му уши с длани. Той опита да се измъкне, но нямаше как да го пусна сега. Седнах на раменете му и вкарах дланите си около врата му, като палците ми се намираха точно под адамовата му ябълка — и приложих натиск, с който му счупих трахеята. Стисках с всичка сила. Казах му:

— Бъч Уелс загина заради шибаните ти приятелчета, а сега е твой ред, мамка ти.

Приложих последен натиск и наблюдавах как очите му се извъртат нагоре.

Когато спря да мърда, взех пистолета си и вкарах един куршум в главата му, за да съм сигурен, че никога повече няма да стане. Няма смисъл да рискуваме, нали така?

 

 

Погледнах часовника си. Показваше 17:56. Време беше братя Кели да умрат.

Таймекса и Губър се появиха в коридора.

— Машинното отделение е осигурено, скипере — докладва Губър. — Шест танга са елиминирани.

Таймекса каза:

— Мостикът също е осигурен. Ударихме общо седем, включително онзи, когото метнахме през борда.

Изчисление наум: шест плюс седем правеше тринадесет.

— Има ли оцелели?

Доволните усмивки по лицата на моите хора ми казаха всичко, което исках да знам.

— Има ли ранени?

Губър каза, че Мик е с порязано лице — от рикошет. Нищо сериозно. А екипът на Бумеранга дори не беше натъртен.

Отново дойде време за представление.

— Добре, задници, да започваме работа.

Наредихме се в екипи от по двама. Таймекса беше взел един автомат „Узи“ по време на своите приключения. Застана начело до вратата ляво на борд, а Губър стоеше зад него; Дигър и аз се наредихме пред апартамента дясно на борд.

— Тръгвай…

Отстъпих и ритнах шибаната врата навътре. Разбих я и тя се откачи от пантите.

С вдигнат напред пистолет влязох. Апартаментът беше така разкошен, както снимките в неделното списание „Обзървър“. Всичко беше от полирано дърво, месинг и хром. Огледах хола. Празен беше. Вляво от мен — към кърмата — се намираше леко отворена врата. Внимателно се приближих, леко я отворих, убедих се, че зад нея не се крие никой, протегнах ръка и вдигнах ключа за лампата нагоре.

Стана светло. Влязох в една от спалните на братя Кели. Имаше голямо легло — разхвърляно. И поднос с полуизяден сандвич и половин чаша бира.

Внимателно претърсих спалнята и съседната баня. Един Кели липсваше — вероятно опитваше да се скрие някъде.

Но другият беше под стража, както обичат да казват по „Най-търсените престъпници на Америка“. Чувах го да крещи цинизми. По думите му съдех, че очевидно няма високо мнение за майката на Губър. Което нямаше да му се отрази добре в личностен план, защото Губър обичаше майка си много.

А — писъците му спряха по средата. Отидох по коридора и видях как Губър е стъпил върху Гуилям Кели, който лежеше на палубата и скимтеше. Ако се съди по кръвта от носа му, която се лееше върху пастелния скъп килим по петстотин долара метъра, Губър сигурно му беше отворил нов носов канал.

Погледнах двамата свои тюлени одобрително.

— Заведете го горе на мостика. Аз ще потърся Джери.

18:04. Не беше трудно да го намеря. Никак даже. Той беше на кърмата и се чудеше как да спусне спасителната лодка. Не му вървеше много. Може и да беше софтуерен гений, но като моряк не го биваше.

Приближих се изотзад. Той се изви рязко към мен. През лицето му мина калейдоскоп от изражения. И после каза:

— Ти!

Изгледах го с Бойната си гримаса.

— Помниш ли какво ти казах, Джери? Говорехме си за отмъщение. Е, време е да го направим като в Стария завет.

Той отново започна да ми пробутва каратистките си движения. С ръце правеше всичките шибани ориенталски лайнарщини, дето могат да се направят с ръце. Нокът. Чук. Бич. Сабя. Брадва — все сложни неща, съпроводени със съответните викове, крясъци и каратистки и конфуистки конски лайна. Истински Брус Ли мераклия.

И в този момент се нахвърли. Изчаках да се приближи, отстъпих настрани, като го ударих с длан по лицето, докато той минаваше край мен.

Изгледа ме, без да вярва на очите си, а по бузата му се стече локвичка сопол.

— Ало, Джери, ти май вече губиш, а?

Стисна зъби и отново се нахвърли. Ръгнах го с лакът в тила и той се олюля в посока към парапета на кърмата.

— Аз съм единственият син на Бога на Войната — казах. — Старозаветния Бог. Бога на пустинята. Името, което не може да се казва.

Тръгнах към него. Той тръгна към мен. Направи финт наляво, после надясно, после пак наляво и удари.

Добре удряше — юмрукът му ме улучи в слънчевия сплит достатъчно силно, за да ми спре дъхът. Но както знаете, аз всеки ден правя хиляда коремни преси и моят стомах е изпънат като шибан варел за нафта. Затова ме удари, но не ме нарани.

Вдигнах ръце в поносима имитация на кръчмарски побойник, който предизвиква противника си на някой тъмен паркинг.

— Ей, Джери, какво става? Удряш като момиче.

О, това го разяри. Отново се нахвърли. Този път просто го фраснах отдолу по брадата. Така и не видя какво става, защото гледаше в една точка. Виждаше само лицето ми, в което се и целеше.

Знаете ли, чудя се колко ли хиляди лири е изхарчил да се учи на бойни изкуства. Вероятно много. Но ето ви истината: всички дожо по света и цялата мъдрост на всички учители по карате няма да ви обучат за среща в реалния живот с човек, който иска да ви убие и е готов на всичко, за да постигне целта си.

Реалният свят не е като тепиха в залата. Реалният свят не е „Карате кид 6“. Реалният свят е бетонният тротоар или чакълът, или студената вода. Реалният свят е гаден и труден, и жаден за кръв. Знам го, защото АЗ СЪМ РЕАЛНИЯТ СВЯТ.

Повлякох Джери Кели по палубата за краката.

— Ти си платил да убият един от хората ми — казах, докато го теглех по стълбата към рулевата рубка. Главата му се удряше по стъпалата. Жалко. Исках да се учи от опита си, а знаете какво казват: без болка нищо няма да научиш.

Стигнали бяхме до средата на пътя към мостика, когато Джери се изви и с ритници се освободи от захвата ми. Беше замаян, но се изправи на крака и отново ми се нахвърли. Предполагам, че го стори от отчаяние, защото знаеше, че ще го убия.

Ето ви едно основно правило на оцеляването, приятели: винаги пребърквайте заподозрения. Казвам това, защото Джери очевидно имаше сгъваем нож в джоба си, но не го видях чак докато не го измъкна и отвори рязко, а после го вдигна нагоре и пред гърдите си с движение, сякаш замахва с бич, и замахна да ме пореже.

Аз отскочих. Но не достатъчно бързо. Върхът на острието закачи ризата ми и я проряза, сряза и костюма под нея, а резна и няколко милиметра в гърдите ми. Тази шибана рана щеше да иска шевове.

Но не точно сега. Точно сега трябваше да му взема шибания нож. Той замахна с него към мен. Аз се отдалечих, опрях гръб в стената и изчаках.

Той вероятно беше учен да борави с нож от същите задници, които са го учили на бойни изкуства, защото не знаеше нищо. Отстъпи, застана в стандартна стойка, а после се спусна към мен, разтворил крака, пуснал ръката с ножа ниско долу и насочил острието към корема ми.

Нападение като по учебник. Парирах удара му с лявата си ръка, като отдалечих ножа от себе си. В този момент пристъпих към него, като се опирах на стената и с крака, бедра и ханш си помогнах за един-единствен удар, който попадна право в гърлото му.

Ако не беше навел челюстта си, щях да съм му счупил трахеята. Но сега вероятно бях му счупил шибаната челюст. Падна на място, а ножът отскочи по палубата. Аз го взех. Беше „Емерсън CQC-7“, който е най-добрият от бойните ножове. Знам го, защото притежавам седмия нож от седма серия, направен от Ърни Емерсън. Пуснах ножа на Джери в десния джоб на дънките си. Сега имах два такива ножа. Джери започна да лази към мен. О, мамка му. Вдигнах го за колана и яката на ризата, праснах го в металната стена, за да го смълча, а после, изтощен и кървящ, възобнових пътешествието си към мостика, като влачех след себе си изпадналия в несвяст куродъх педал.