Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detachment Bravo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 12

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-124-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3409

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Претърколих се и погледнах цифровия часовник-радио на масичката до леглото. Ярките сини цифри ми показаха 07:35. Ох, еба си. Ох, мамата. Ох, ебасимамата. Ох, маматасиеба. Седнах и опипом намерих ключа за лампата, а после примигнах, когато тя светна. Стаята беше празна, а щорите и завесите закриваха плътно двата малки прозореца. Измъкнах се от завивките, станах и се втурнах към банята. Защо, дявол да го вземе, никой не ме беше събудил?

 

 

Ден Дванадесети. 08:12. Бумеранга, Таймекса и Дигър се трудеха над чинии с шунка, яйца и сирене в ресторанта на хотела. Аз си взех чаша кафе от бездънната шведска маса и седнах при тях. Ръгнах Бумеранга по рамото.

— Благодаря, че не ме събуди.

Бумеранга сви рамене.

— Слушай, Pibe, да ти го начукам. Стори ни се, че ти трябва почивка, затова те оставихме да спиш. Освен това нямаше кой знае колко работа.

— Как е Губър?

— Зле. Излезе да потича, за да си оправи крака.

— А „Балтай“?

— Изглежда, „Балтай“ е закачила някаква рибарска мрежа, скипере — ухили се Губър. — И си повредила винта. Ще останат тук докъм тринадесет часа.

Погледнах Дигър. Определено не ми изглеждаше уморен.

— Ти как си?

— Като пич, скипере — отвърна той.

Наведе се над масата и заговорнически ми прошепна:

— Само дето, като се върнахме в хотела, не си усещах пишката. Та затова потърсих да я сложа в нещо горещо и мокро, та да се върне усещането. Късметлия съм, защото намерих чифт топли бедра и големи цици в хотелския бар. Трябва да ти кажа, че португалките са голяма работа. Пък и знаят разни номера… майчице.

Така мразя младите. Изгледах Дигър мръснишки.

— Благодаря, че го сподели с нас, Едуин.

Отпих от кафето. Таймекса се обади:

— Та няма за какво да бързаме, скипере. Разполагаме с цялата сутрин. Защо да не закусим като хората?

Погледнах двете чинии пред него, които той беше отрупал с късчета жълто португалско сирене, нарязани домати, пушена шунка и бъркани яйца. Другата чиния съдържаше кифлички, последното сладко руло и половин дузина филийки бял хляб, обилно намазани с масло.

— Виждам, че не си срамежлив.

— По дяволите, скипере, нали всичко е включено в сметката на стаята. Защо да се пилее?

Всъщност хлапето имаше право. В нашия занаят човек никога не знае кога ще може да яде. Затова си взех чиста чиния от масата и се отправих към шведската маса. В този момент Таймекса ми подаде чинията си за хляб.

— Извинете, сър, тъй като вече сте станали, бихте ли ми донесли още хляб?

О, супер: моят екип от весели мародери вече включваше Дигър с вечно вдигнатата пишка и шибания Оливер Туист. Предполагам, че аз бях Бъмбъл. Всъщност май беше точно така. Ако си спомняте, господин Бъмбъл беше… гробар.

09:20. Мик и Хюго бяха на пост. Дежурството не беше особено тежко, тъй като се бяха нагласили на една маса на малко външно кафе с изглед към пристанището. Но не бездействаха съвсем. От време на време Мик поглеждаше към яхтата през бинокъла си. Така можеше да разбере къде какво има, защото качим ли се на борда, нямаше да имаме време за търсене и оглеждане.

Останалите се заехме да товарим нашата лодка „Зодиак“. Дигър и Найджъл напълниха червените пластмасови туби с гориво и ги завързаха в кърмовата част. Аз вече бях заредил вградените резервоари. Случайно бях решил да купя и друг десетлитров контейнер с бензин. С него щях да допълня резервоарите, преди да тръгнем. Можехме да го изхвърлим в морето. Бумеранга и Скапания прибраха двете пушки (които Нод беше отрязал и направил четиридесет сантиметра дълги), пистолетите, пълнителите и мунициите в сандъчето под двойната седалка. Губър намери допълнителни батерии за навигационния уред „Магелан“ и ги сложи в найлонов плик. Таймекса прибра рибарската мрежа, която щяхме да използваме като щурмова стълба, и въжето с импровизираната кука в сандъка в предната част на лодката. Нод се захвана с преносимия компютър, за да намери допълнителна информация за евентуалните цели.

Лодката ни нямаше предпазно стъкло, затова опаковах всичките водолазни маски за в случай че времето се развали. Униформата на деня трябваше да бъде тъмни дрехи: дънки и тениски, над които щяхме да облечем найлонови анораци. Под тях щяхме да носим късите си сърфистки костюми. Знаех от опита си от предишната вечер, че нямаше да са ни от голяма полза, ако стане много студено. Но пък аз не планирах да стоя в открито море много време.

10:17. Закотвихме лодката в далечния край на пристанището. Обърнах се към Мик.

— Как е?

— Оправят се — отвърна Мик с плътния си уелски акцент. — Махнаха мрежата преди около два часа. Екип водолази още се занимава с винта, но са почти готови.

— Нещо за нашите момчета?

— О, да. В рубката са и мърморят на капитана и на боцмана.

— Откъде знаеш това?

— По жестовете на Джери, приятел. По жестовете на Джери.

— Какво искаш да кажеш?

Той ми подаде бинокъла.

— Виж сам.

Нагласих фокуса, докато забелязах Джери. Той беше изправил един от членовете на екипажа до стената и го млатеше. Извърна се, направи една крачка, сякаш за да си тръгне, после се извъртя рязко и жестоко ритна моряка. Той се свлече като пословичната sac de merde[1]. Джери погледна брат си. Различих ясно злобната усмивка на Гуилям.

Върнах бинокъла на Мик.

— Хубави момчета са нашите, а?

Мик изръмжа:

— Прав си — ако харесваш гадните чикияри.

 

 

10:54. Мик съобщи, че „Балтай“ тръгва бавно на заден ход. Казах му да се качи в лодката. Все още не знаехме коя е целта им. Но всъщност тя не беше важна, защото щеше да стане очевидна, когато излязат в открито море. Ако „Балтай“ тръгнеше в северна посока, щяха да стрелят по супертанкерите. Ако тръгнеше на юг, щяха да гонят „Кралица Елизабет 2“ по пътя между Фунхал и Лисабон.

11:00. Нод скочи в лодката, стиснал компютъра под ръка.

— „Кралица Елизабет 2“ е — каза.

— Откъде знаеш?

— Защото — отвърна — последните две отсечки от пътуването са посветени на определени теми.

— Теми?

— Ангажирали са важни персони за лектори. Важните персони получават безплатен първокласен круиз в замяна за лекцията. А имената им привличат хора. Сегашната тема е за политиката в новия век. На борда е лейди Тачър. Също и генерал сър Майкъл Роуз. Както и сенатор Джордж Мичъл.

Маргарет Тачър, разбира се, е бившата министър-председателка, която през седемдесетте и осемдесетте години преобрази Великобритания. Майк Роуз е стар колега на Мик. Беше начело на 22-ри полк на САС, а после ръководи британските войски в бивша Югославия. Преди няколко години го посветиха в рицарско звание. А Джордж Мичъл? Той е бивш американски сенатор и главният архитект на мирния договор в Северна Ирландия, известен като Споразумението от Разпети петък.

Две ракети „Екзосет“ стигаха да бъде потопен „Кралица Елизабет 2“. А и водата северно от Мадейра беше дълбока: две хиляди и петстотин фатома, което се превежда като почти три мили. О, корабът имаше достатъчно спасителни лодки, за да е сигурно, че повечето хора ще се спасят. А и екипажът беше обучен за работа в критични ситуации. Но самият факт, че Джери и Гуилям можеха да ударят и потопят флагмана на британския пътнически флот, щеше да има невероятни политически последствия.

Не че щеше да им се размине, разбира се. Защото, за да стигнат до „Кралица Елизабет 2“, трябваше да минат през moi.

11:28. „Балтай“ излезе леко от пристанището Хорта, а после зави в северна посока, около остров Пико. Предадох управлението на Бумеранга. Ние се движехме на около две морски мили зад голямата яхта, като се придържахме до брега. Лодката ни не даваше радарна картина по-голяма от тази на малък кит. Но дори и така се движехме в зигзаг, за да не привличаме внимание.

12:28. „Балтай“ ускори малко. Сега движеше с двадесет и пет възла. Ние я следвахме през пролива между Сао Хорхе и Пико, а после в открито море, което щеше да ни изкара край остров Сао Мигуел. За тях плаването беше лесно. За нас нещата не бяха чак толкова приятни. Небето беше облачно и вятърът се засили. Трудно беше да държим малката лодка стабилно и след около час и половина Бумеранга предаде управлението на Губър, за да отпочинат ръцете и раменете му, поели доста удари.

Удари бяхме поели всички. „Зодиак“ не е лодка, която се прави за комфорт или за дълги преходи. Това е съд за къси разстояния, направен за скорост и маневреност. В открито море след няколко часа сред половинметрови вълни човек усеща бъбреците си, сякаш върху тях се упражнява Майк Тайсън, докато се возите с него на влакче на ужасите. После идва и факторът намокряне. Доста вода поехме в лодката — не достатъчно, за да не смогват автоматичните помпи, но достатъчно да ги кара да се напъват здравата. Но всички бяхме мокри — което означаваше, че с всяка измината минута ни ставаше все по-студено, защото с тридесетте възла скорост си бяхме осигурили измръзване от вятъра.

Но както си спомняте, измръзването под вода е двадесет и пет пъти по-силно от това в студения въздух. Погледнах Мик, който не е свикнал с подобно морско наказание. Стиснал беше челюсти, а от лицето му капеше вода. При всеки разтърсващ кокалите удар ръмжеше. Но се държеше като всички нас — стискаше тракащите си зъби и продължаваше да продължава.

16:35. По моя преценка се намирахме североизточно от големия остров Сао Мигуел. Преценка, питате? Ами онзи „Магелан“, питате? Ами нека ви кажа за глобалните позиционери „Магелан“ — особено онези от първо поколение. Те не са направени за подобно насилие. И затова показанията от него бяха спорадични. А тълкуването им се затрудняваше от факта, че трябваше да държим апарата в найлонов плик, за да е сух. В 16:30 вече не работеше изобщо. От влагата? Или от батериите? Кой знае — и по-важно, на кого му пукаше. Знаех само, че в момента я карахме само на чиста воля и по компаса на Ранди.

Знаех, че се движим в североизточна посока. Знаех скоростта ни и според картата, която Бумеранга купи, можех да определя къде сме. Но нямах точна представа за мястото ни спрямо Сао Мигуел. А имаше и още. Небето започваше да потъмнява, вятърът се засилваше, което означаваше, че приятните половинметрови вълнички се превърнаха в застрашителни еднометрови вълни. Вече виждахме „Балтай“ само от време на време. О, мамка му. Лошото време е един от по-неприятните Мърфи-фактори. Да, бях го предвидил в списъка, който нося в мозъка си, с възможности за мисията от тип СНВО, НСНО и ОБНП, но тъй като човек не може да влияе на времето, то си прави каквото си иска. Тук и сега обаче времето щеше да повлияе неблагоприятно на преследването. Лодките „Зодиак“ са изключително добри плавателни съдове. Но не са направени за вълнение, каквото сме гледали например във филма „Съвършена буря“.

Освен това колкото по-бурно е морето, толкова повече бензин щеше да ни трябва, за да не изоставаме. „Балтай“ плаваше с около двадесет и осем възла. Ние се движехме с тридесет и два, защото ни беше по-трудно да се борим с водата и теченията, отколкото за огромната яхта на братята Кели. Освен това вече бяхме изминали към 130 мили — и използвали повече от половината гориво. Ако „Балтай“ вдигнеше скоростта до тридесет и осем или четиридесет възла например, определено можехме да свършим горивото, преди да ги настигнем в тези вълни, течения и вятър.

16:42. Праснах Губър по рамото, смених го и поех руля. Времето и дневната светлина изчезваха бързо. Не ми пукаше къде се намираме или дали сме минали мястото, откъдето дълбочината до дъното преминаваше от три хиляди на три хиляди и сто метра. Време беше да настигнем „Балтай“, да се качим на борда й и да спипаме онези задници. Станах от двойната седалка, за да може Нод да измъкне оръжието и заедно с Дигър да заредят пълнителите. Мик и Хюго се заровиха в сандъка при носа, за да извадят въжето и мрежата.

Преместих лоста на газта напред. Малката лодка се стрелна, порейки вълните. При увеличената скорост вълните преливаха над носа. Това означаваше, че поемаме малко повече вода, отколкото ми харесваше, но помпите работеха добре и затова бутнах газта още напред и набрахме още малко скорост. Не исках да загубя от погледа си „Балтай“, която се намираше на около хиляда и петстотин или шестстотин метра напред, малко дясно на борд от нас. Дори в засилващата се тъмнина виждах навигационните й светлини. Бяха слаби, но видими, когато вълните се движеха в наша полза. И така, карах към тези светлини в опит да намаля разстоянието колкото е възможно повече, преди да ги загубим в тъмното.

16:56. Само дето по никакъв начин не напредвах. Всъщност „Балтай“ се отдалечаваше все повече. Копелетата бяха ускорили. Видели ли са ни? Дали радарът им не ни е забелязал? Едва ли, но не невъзможно. Но, честно казано, това нямаше абсолютно никакво шибано значение, мамка му. Шибано значение имаше само нуждата да настигна проклетите братя Кели, и то скоро. Преди да изчезнат в нощта и да останем на дрейф, без гориво и без да можем изобщо да се върнем.

Вече бяхме напълно подгизнали — и измръзнали. Измръзнали? О, слабо казано. Свирепоразмерните ми топки се бяха свили колкото топчета за игра и искаха да се скрият в тялото ми. Толкова беше студено, че хуят на Дигър сигурно се беше сбръчкал и смалил до петнадесет-двадесет сантиметра.

И да, предвидил бях студа и мокрото в СИЕ[2] на мисията. Но нека ви кажа, приятели, че е едно да направиш оперативен план или тактически сценарий за някаква ситуация, когато седиш в сухата хотелска стая, а друго да изпиташ на собствен гръб същите фактори, когато си мокър и измръзнал и бъбреците ти стават на каша от прас-прас-праскането на вълните, захвърлени от вятъра към трюма на малка лодка в открито море, на таковам ли му майката колко далеч от най-близкото пристанище.

Едно е да въртиш драскулки с химикалката и да смяташ графики за време-разстояние-температура и измръзване на тефтера или хотелските листи, а зад теб Си Ен Ен да каканиже нещо и до лакътя си да имаш приятна чаша кафе. Друго е да седиш в шибаната твърда надуваема лодка и да не можеш дори да говориш, защото зъбите ти тракат шибаняшки силно.

Но всичко това не беше от значение сега. Защото или щяхме: (А) да настигнем шибаната яхта, или (Б) да умрем, опитвайки.

Друг избор нямаше. Откровено, много по-силно ме интересуваше вариант (А) и по-малко — вариант (Б).

И така, извиках във вятъра:

— Всички да се държат, мамка му!

Взех водолазната си маска от Таймекса, нахлузих я на главата си и затегнах каишката. След това, когато моите Воини наклякаха и се хванаха за обезопасителните въжета, ударих шибаната ръчка за газта в противопожарната преграда[3], лодката се изправи на гъза си и ние, митичните Воини-герои, се стрелнахме напред в спускащата се тъмнина. Нещо като „Давай, Силвър, напреееед!“[4]

Тоест напреееед за около петнадесет секунди. В който момент големият, мощен извънбордов двигател „Ямаха“ със 120 конски сили се закашля, а после умря, носът на лодката плесна водата и се понесохме опасно натам-насам по вълните, уязвими от заливане и други неприятни океански вероятности.

Бележки

[1] Торба с лайна (фр.). — Б.пр.

[2] СИЕ е Съществени Информационни Елементи, или късчетата информация от съществено значение за планиране на мисията. При нападение по море СИЕ може да включват (без това да е максимумът) вълнението и теченията; атмосферните условия и видимостта; възможностите на врага да ви открие — с радар, инфрачервени лъчи, уреди за нощно виждане и т.н., както и фазите на луната и часовете на изгряването и залязването й.

[3] Не, лодките „Зодиак Pro-ІІ“ нямат такава преграда. Моделът, в който се намирахме, имаше рулева конзола, на която беше закрепена ръчката за газ, както и една стоманена ръчка за хващане. Аз просто говоря в преносен смисъл. Ако искате, използвам правото си на творческа свобода.

[4] Фраза от известен американски уестърн сериал, „Самотният рейнджър“. — Б.пр.